Вълшебни приказки

Юки-Oннаили дамата в бяло

Препоръчва се за възраст над 5 год.
7мин
чете се за

О-Юки е обичайно женско име в Япония и означава „сняг“, подобно на българското Снежа или Снежина.

В едно селце на провинция Мусаши живеели двама дървари – Мосаку и Минокичи. Мосаку бил вече старец, а Минокичи, който бил негов помощник, момче на осемнайсет години. Всеки ден двамата ходели за дърва в една гора на час път от селото. Пътя им пресичала широка река, която можело да се премине само с лодка. Няколко пъти местните хора издигали над нея мост, но наводненията го отнасяли. Прост дървен мост няма как да устои на бясното течение на придошлите води.

През една мразовита вечер Мосаку и Минокичи тръгнали да се прибират, но по пътя ги застигнала ужасна снежна буря. Когато пристигнали до реката, лодкарят го нямало, а лодката била завързана на отсрещния бряг. Не било време за плуване и двамата се приютили в хижата на лодкаря, като се смятали за щастливци, че изобщо намерили къде да се скрият. В хижата нямало мангал, нито място, където да се стъкне огън. Тя била съвсем малка колибка с една врата, без прозорци и място колкото за две постели. Мосаку и Минокичи залостили вратата и легнали да почиват без дори да свалят дъждобраните си от слама. В началото не било много студено и мислели, че скоро бурята ще отмине.

Почти веднага старецът заспал дълбоко, ала момчето, Минокичи, лежало дълго будно, заслушано в зверския вятър и неспирното блъскане на снежните талази по вратата. Реката бучала, а колибката се люлеела и скрибуцала като корабна отломка в морето. Бурята била ужасна. Въздухът ставал все по-студен и Минокичи безспир се тресял под своя дъждобран. Накрая, въпреки студа, той също заспал.

Илюстрация (1904) на японския художник Takeuchi Keishū (1861–1942).

Събудил го снегът, който се сипел по лицето му. Вратата на колибата зеела отворена и на светлината на снежното сияние (юки-акари) в стаята видял до тях жена, цялата облечена в бяло. Тя се привела над Мосаку, духнала леко към лицето му и от устата ѝ излязъл светлеещ белезникав дим. После се обърнала към Минокичи и се надвесила над него. Той се опитал да извика, но не успял да отрони и стон. Дамата в бяло се навеждала все по-ниско и по-ниско над него, докато лицата им почти се докоснали и той видял, че тя е безмерно красива, ала очите ѝ ужасно го изплашили. Тя впила поглед в него и за миг застинала. После лицето ѝ се озарило от усмивка и прошепнала:
– Мислех и с теб да постъпя така, както със стареца. Но не мога да сдържа чувствата си. Жал ми е за теб, Минокичи… Ти си толкова млад… и толкова хубав, че не мога да те нараня сега. Но ако някому разкажеш това, което тази нощ видя, ако ще да е на родната ти майка, аз ще разбера това и ще те погубя… Запомни това!

След тези думи тя се обърнала и излязла през вратата. Едва сега момъкът успял да се раздвижи, скочил на крака и се огледал. От жената нямало и следа, а снегът продължавал да нахълтва на талази в колибата. Минокичи затръшнал вратата и отново я залостил. Започнал да се чуди дали пък вятърът не я отворил, дали не е сънувал снежното сияние и да го е взел за силуета на жена, облечена в бяло, но не… не бил сигурен. Той извикал Мосаку и изтръпнал, когато старецът не отговорил. Протегнал в тъмното ръка и когато докоснал лицето му, усетил, че е вледенено! Мосаку бил мъртъв и вкочанен…

Призори бурята стихнала. Малко след изгрев слънце лодкарят се върнал и заварил Минокичи да лежи безчувствен до замръзналото тяло на Мосаку. Той се погрижил веднага за момъка, който бързо дошъл на себе си, но после дълго боледувал от премръзването в страшната нощ. Бил ужасно изплашен и от смъртта на стареца, ала нищо не казал за видението на дамата в бяло.

Щом се пооправил, Минокичи се върнал към своята работа. Всяка сутрин тръгвал сам към гората и се връщал по тъмно с наръч дърва, които с помощта на майка си продавал.

Юки Она, Katsukawa Shunsho, 1770 – Rijks Museum;

Една зимна вечер на следващата година, докато се прибирал у дома, той застигнал по пътя си едно момиче. Тя била висока слаба девойка и много красива. Отвърнала на поздрава на Монокичи с тъй сладък глас, все едно е птича песен. Двамата тръгнали заедно и се заговорили. Девойката казала, че името ѝ е О-Юки, наскоро била загубила своите родители и сега отива в Едо при бедните си роднини, които щели да ѝ помогнат да си намери работа като слугиня.

Скоро Минокичи бил напълно запленен от странното момиче. Колкото повече я гледал, толкова по-красива му се струвала. Попитал я дали не е сгодена, а тя през смях отвърнала, че е свободна. После на свой ред тя го попитала дали е женен или обвързан, а той обяснил, че живее с овдовялата си майка и въпросът за „почитаема съпруга“ не бил повдиган, защото още е млад… След тези признания, двамата дълго вървели без изобщо да говорят, но както казва поговорката „Когато сърцето копнее, очите казват повече от думите.“ Когато стигнали до селото, двамата вече много се харесали и Минокичи поканил О-Юки да отпочине в дома му.

Юки-Она или Снежната дама, около 1737 г. – Sawaki Suushi

След няколко срамежливи колебания, тя приела. Майката сърдечно я посрещнала и я нагостила с топла храна. О-Юки се държала толкова мило, че майката на Минокичи импулсивно я харесала и убедила момичето да отложи ходенето до Едо. Съвсем естествено станало така, че Юки никога не стигнало до Едо. Тя останала в дома като „почитаема съпруга.“

О-Юки се оказала наистина добра снаха. Пет години по-късно, когато дошло времето майката на Минокичи да се спомине, сетните ѝ думи били на привързаност и благодарност към съпругата на сина ѝ. О-Юки родила десет дечица, момчета и момичета, всички чудно красиви и с много бяла кожа.

Хората от селото мислели, че О-Юки е удивително създание и съвсем различна от тях по природа. Повечето селски жени остарявали бързо. О-Юки, дори когато родила десет деца, изглеждала тъй млада и свежа, както в деня, когато пристигнала в селото.

Една вечер, след като децата си легнали, О-Юки седнала да шие под светлината на книжния фенер. Минокичи се загледал в нея и рекъл:
– Гледам те как шиеш тук и светлината по лицето ти ми припомни нещо много странно, което се случи, когато бях на осемнадесет години. Тогава видях една жена, тъй красива и бяла, както ти изглеждаш сега – тя май удивително приличаше на теб…
Без да вдига очи от ръкоделието, О-Юки отговорила:
– Разкажи ми за нея.. Къде я видя?
Минокичи започнал да разказва за страховитата нощ в хижата на лодкаря – за Дамата в Бяло, която се надвесила над него, как се усмихвала и шептяла, и за тихата смърт на Мосаку. Накрая казал:
– Насън или буден, единствено тогава видях някой друг, тъй омайно красив като теб. Разбира се, тя не беше човешко създание и аз се страхувах от нея, ужасно се страхувах – беше толкова бяла, та аз… всъщност и до днес не разбрах дали беше сън или наистина беше Снежната Дама…

Илюстрация (1910) на британския художник Warwick Goble (1862–1943).

О-Юки метнала ръкоделието настрана, скочила на крака и се надвесила над седналия Минокичи. Взряла се в него и като снежна буря изфучала в лицето му:
– Това бях Аз – Аз – Аз! Беше Юки! Казах ти тогава, че ще те убия ако кажеш и дума за това!… Ако не спяха нашите дечица там, щях в миг да те убия! Сега е най-добре много, много да се грижиш за тях, защото ако някога имат причина да се оплачат, ще си получиш заслуженото!…

Докато крещяла, гласът ѝ се изтънил, като сетен порив на вятър. После се стопила в блестяща бяла мъгла, издигнала се на спирала към таванските греди и изчезнала през комина… Никой повече не я видял.

КРЕДИТ: „Yuki-onna“, Kwaidan, 1904 от Лефкадио Хърн(Lafcadio Hearn/ Koizumi Yakumo); ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2022, КОРИЦА И ИЛЮСТРАЦИИ: неизвестен автор;

prikazki.eu