Юки-Oннаили дамата в бяло

О-Юки е обичайно женско име в Япония и означава „сняг“, подобно на българското Снежа или Снежина.

В едно селце на провинция Мусаши живеели двама дървари – Мосаку и Минокичи. Мосаку бил вече старец, а Минокичи, който бил негов помощник, момък на осемнайсет години. Всеки ден двамата ходели за дърва в една гора на час път от селото. Пътя им пресичала широка река, която можело да се премине само с лодка. Няколко пъти местните хора издигали мост, но наводненията го отнасяли. Прост дървен мост няма как да устои на бясното течение на придошлите води.

През една мразовита вечер Мосаку и Минокичи тръгнали към дома, но по пътя ги застигнала ужасна снежна буря. Когато пристигнали до реката, лодкарят го нямало, а лодката била завързана на отсрещния бряг. Не било време за плуване и двамата се приютили в хижата на лодкаря, като се мислели за щастливци, че намерили къде да се скрият. В хижата нямало ни мангал, ни огнище. Тя била съвсем малка колибка с една врата, без прозорци и място колкото за две постели. Мосаку и Минокичи залостили вратата и легнали без дори да свалят дъждобраните си от слама. В началото не било много студено и мислели, че скоро бурята ще отмине.

Почти веднага старецът заспал дълбоко, ала Минокичи, лежал дълго буден, заслушан в зверския вятър и неспирното блъскане на снежните талази по вратата. Реката бучала, а колибата се люшкала и скрибуцала като корабна отломка в морето. Бурята била ужасна. Въздухът ставал все по-студен и Минокичи безспир се тресял под сламения дъждобран. Накрая, въпреки студа, той също заспал.

Събудил го снегът, който се сипел по лицето му. Вратата на колибата зеела отворена и на светлината на снежното сияние (юки-акари) в стаята видял до тях жена, облечена в бяло. Тя се привела над Мосаку, духнала леко в лицето му и от устата ѝ излязъл светлеещ белезникав дим. После се обърнала към Минокичи и се надвесила над него. Той опитал да извика, но не успял да отрони и стон. Дамата в бяло се надвесила тъй ниско, че лицата им почти се докоснали и той видял, че тя е безмерно красива, ала очите ѝ ужасно го изплашили. Тя впила поглед в него и за миг застинала. После лицето ѝ се озарило от усмивка и прошепнала:
– Мислех и с теб да направя така, както със стареца, но не мога да сдържа чувствата си. Жал ми е за теб, Минокичи… Толкова си млад… и толкова хубав, че не мога да ти посегна. Но ако разкажеш някому това, което тази нощ видя, ако ще да е на родната ти майка, ще разбера и ще те погубя… Запомни това!

След тези думи тя се обърнала и излязла през вратата. Едва сега момъкът успял да се раздвижи, скочил на крака и се огледал. Нямало и следа от жената, а снегът продължавал на талази да нахълтва в колибата. Минокичи затръшнал вратата и отново я залостил. Започнал да се чуди дали пък вятърът не я отворил, дали не е сънувал снежното сияние и да го е взел за жена, облечена в бяло, но не… не бил сигурен. Той извикал Мосаку и изтръпнал, защото старецът не отговорил. Протегнал в тъмното ръка и когато го докоснал, усетил, че лицето му е вледенено! Мосаку бил мъртъв и вкочанен…

Призори бурята стихнала. Малко след изгрев слънце лодкарят се върнал и заварил Минокичи безчувствен да лежи до замръзналото тяло на Мосаку. Той се погрижил веднага за момъка, който бързо се свестил, но после дълго боледувал от премръзването в страшната нощ. Бил ужасно изплашен и от смъртта на стареца, но на никого нищо не казал за дамата в бяло.

Щом се пооправил, Минокичи се върнал към своята работа. Всяка сутрин отивал в гората и се връщал по тъмно с наръч дърва, които с помощта на майка си продавал.

Една зимна вечер на следващата година, по пътя за дома той застигнал едно момиче. Тя била висока, слаба и много красива. Отвърнала на поздрава на Монокичи с тъй сладък глас, все едно е птича песен. Двамата тръгнали заедно и се заговорили. Девойката казала, че името ѝ е О-Юки, била загубила наскоро своите родители и сега отива в Едо при бедните си роднини, които щели да ѝ помогнат да си намери работа като слугиня.

Скоро Минокичи бил напълно запленен от странното момиче. Колкото повече я гледал, толкова по-красива му се струвала. Попитал я дали не е сгодена, а тя през смях отвърнала, че е свободна. После на свой ред тя попитала дали е женен или обвързан, а той обяснил, че живее с овдовялата си майка и въпросът за „почитаема съпруга“ не бил повдиган, защото още е млад… След тези признания, двамата дълго вървели без изобщо да говорят, но както казва поговорката „Когато сърцето копнее, очите казват повече от думите.“ Когато стигнали в селото, двамата вече много се харесвали и Минокичи поканил О-Юки да отпочине в дома му.

След няколко срамежливи колебания, тя приела. Майката сърдечно я посрещнала и я нагостила с топла храна. О-Юки се държала тъй мило, че старата жена импулсивно я харесала и убедила момичето да отложи ходенето до Едо. Съвсем естествено станало така, че Юки никога не стигнала до столицата, ами останала в дома като „почитаема съпруга.“

О-Юки се оказала наистина добра снаха. Пет години по-късно, когато дошло времето майката на Минокичи да се спомине, сетните ѝ думи били на привързаност и благодарност към съпругата на сина ѝ. О-Юки родила десет дечица, момчета и момичета, всички чудно красиви и с много бяла кожа.

Хората от селото мислели, че О-Юки е удивително създание и съвсем различна от тях по природа. Повечето селски жени остарявали бързо. О-Юки, дори когато родила десет деца, изглеждала тъй млада и свежа, както в деня, когато пристигнала в селото.

Една вечер, след като децата си легнали, О-Юки седнала да шие под светлината на книжния фенер. Минокичи се загледал в нея и рекъл:
– Гледам те как шиеш тук и светлината по лицето ти ми припомни нещо много странно, което се случи, когато бях на осемнадесет години. Тогава видях една жена, тъй красива и бяла, както ти изглеждаш сега – тя май удивително приличаше на теб…
Без да вдига очи от ръкоделието, О-Юки отговорила:
– Разкажи ми за нея. Къде я видя?
Минокичи започнал да разказва за страховитата нощ в хижата на лодкаря – за Дамата в Бяло, която се надвесила над него, как се усмихвала и шептяла, и за тихата смърт на Мосаку. Накрая казал:
– Насън или буден, единствено тогава видях някой друг, тъй омайно красив като теб. Разбира се, тя не беше човешко създание и аз се страхувах от нея, ужасно се страхувах – беше толкова бяла, та аз… всъщност и до днес не разбрах дали беше сън или наистина беше Снежната Дама…

О-Юки метнала ръкоделието настрана, скочила на крака и се надвесила над седналия Минокичи. Взряла се в него и като снежна буря изфучала в лицето му:
– Това бях Аз – Аз – Аз! Беше Юки! Казах ти тогава, че ще те убия ако кажеш и дума за това!… Ако не спяха нашите дечица там, в миг щях да те погубя! Сега е най-добре много, много да се грижиш за тях, защото ако някога имат причина да се оплачат, ще си получиш заслуженото!…

Докато крещяла, гласът ѝ изтънял, като сетен порив на вятър. После се стопила в блестяща бяла мъгла, издигнала се на спирала към таванските греди и изчезнала през комина… Никой повече не я видял.