Човекът, който откупил един сън

Имало някога един младеж, който търгувал с копринени дрехи и цветни конци. Разнасял от село на село своята стока в грамаден вързоп на гръб и я продавал.

Веднъж, на път за малко китно градче край морето, срещнал възрастен човек, който също отивал натам. „Хубаво е по пътя да имаш другар“ – рекъл си младежът и двамата продължили заедно.

Било лято и денят много горещ, но морският бриз подухвал към брега и нежно полюшвал дърветата над главите им. Ала колкото повече вървели, толкова повече напичало, а вятърът утихнал съвсем. Старецът крачел от бавно по-бавно и накрая въздъхнал:
– Как ми се доспа от това слънце. Да можех да почина малко.
– Подремни, старче – отвърнал младежът. – Има достатъчно време, ще те изчакам.

И така, двамата свалили тежките си товари и седнали под грамадна пиния, която растяла на белия пясък край пътя. Старецът се опънал под сянката и изтощен от дългия път, потънал в дълбок сън. Младежът се настанил до него и се загледал как се отпуска лицето на спътника му – сякаш бръчките една по една се стопявали. Внезапно станало нещо необичайно. Една пчела изпълзяла от ухото на стареца и литнала към водата.
„Колко странно – рекъл си момъкът, – как тази пчела е влязла в ухото му?!“
Докато седял и се чудел, пчелата отново се върнала, закръжила над заспалия и после литнала към небето. „Това пък какво значи? – зачудил се младежът и смаяно се взрял в лицето на стареца.“

Скоро той се събудил. Протегнал се, широко се прозинал и казал сънливо:
– Мили боже, колко чуден сън сънувах!
– Какво сънува? – попитал младежът. – Да не би как една пчела лази по ухото ти и те жили?
– Не – отвърнал старецът. – Но наистина видях пчела в съня си. Долетя от морето и ми разказа разни неща. Рече, че на онзи остров отсреща расте бяла камелия и в корените ѝ е заровено ковчеже със злато.
– И какво стана? Откри ли златото в съня си? – учудил се младежът.
– Да, да – отвърнал старецът. – Сънувах, че обикалям целия остров и накрая намирам тази камелия, цялата покрита с белоснежни цветове. Изрових ковчежето между корените и станах най-богатият човек наоколо. Кажи сега, това не е ли чуден сън?
– Така е – съгласил се младежът. – Но я ми кажи, как разбра къде да търсиш камелията?
– И това ми каза пчелата – засмял се старецът. – Каза, че дървото расте на един хълм, точно зад земите на най-богатия човек на острова. Отидох там и намерих камелията.

Неочаквано младежът се обърнал към стареца и казал:
– Старче, виж какво ще ти предложа – искам да купя този сън от тебе.
Възрастният човек поклатил глава и се засмял:
– Е, това е най-странното предложение, което съм получавал. Защо ще го купуваш – нали вече ти го разказах, сега е и твой.
– Не, не, докато не го купя, не е мой! – настоявал младежът на своето.
– Ами добре, щом толкова настояваш – отстъпил старецът, – ще ти го продам.

Младежът извадил от кесията си три жълтици и ги подал на човека.
– Сега – казал той радостно – този сън е изцяло мой.

Двамата продължили пътя си до градчето и се разделили.
– Дано се порадваш на съня ми – извикал старецът на раздяла.
– Ще стане, старче, ще стане – засмял се младежът и продължил към пазара.

Продал там цялата стока и забързал към родното си село. На връщане минал по същия път, по който вървели със стареца. Погледнал към морето и се загледал в мъгливите очертания на острова. Припомнил си съня, който откупил – не можел да забрави пчелата, която кръжала над главата на стареца.
„Чудя се – прошепнал младежът, – чудя се дали всичко е истина?“ – и решил, че няма да намери покой, докато не иде на острова да провери.

На следващия ден той събрал нещата си в един вързоп, качил се в малката си лодка и загребал към острова. Колкото повече приближавал, толкова по-красив изглеждал – малък, много хълмист и целият покрит със зелени дървета.
„Някъде там ще открия бялата камелия – казал си момъкът и закрачил към имението на богаташа, който живеел на най-високия хълм. – Ще помоля да ме вземат на работа. Така ще огледам дърветата, които растат зад имението.“

Потропал на господарската порта и рекъл:
– Пристигам отвъд морето и търся работа. В замяна моля само за храна и подслон.
– Чудесно! Идваш точно навреме – зарадвал се господарят. – Тъкмо търсех някой да почисти пътеките и окастри клоните на пиниите. Можеш ли да свършиш това?
Младежът се поклонил ниско:
– Мога да чистя и мога да поддържам градината. Ще съм Ви много благодарен, ако ме наемете.
– Добре! Вече си нает – отвърнал господарят.

Настанили младежа в господарската къща и му поверили градината. Той ставал всяка сутрин рано и по цял ден се трудел усърдно. Работил цялата есен и през дългата зима – чакал търпеливо пролетта, когато разцъфват камелиите.

Накрая снегът се разтопил и пролетният аромат изпълнил въздуха. Тогава младежът започнал да скита из хълмовете отвъд владенията на господаря. Обикалял нагоре-надолу и спирал до всяко разцъфтяло дърво. Понякога виждал бели цветове и се втурвал натам, но всеки път излизало, че дървото не е камелия. Понякога мервал лъскавите тъмни листа на някоя камелия, но цветовете ѝ били алени като на залеза.
„Може би съм пълен глупак да вярвам на сънища – мислел си с огорчение младежът.“

Скоро камелиите прецъфтели и пак застудяло. Хълмовете се обагрили в златно и червено и есента пристигнала на красивото островче.

„Ще изчакам и следващата пролет“ – казал си младежът и продължил здраво да работи всеки ден, като си мислел за дългата година, която трябва да изчака.

Най-сетне въздухът се затоплил отново, дърветата се покрили със свежа зеленина и младежът тръгнал отново да търси бялата камелия.
„Ако не я намеря и тази година, ще се върна у дома“ – мислел си той отчаяно.

Една сутрин станал много рано и решил да се разходи из хълмовете преди работата. Изкачил най-далечния хълм и се залутал в дълбоката долинка, където някога течала река. Както се взирал в дърветата, внезапно мярнал блеснали под слънцето тъмните листа на грамадна камелия. А под листата ѝ се гушели китни цветове, по-бели от сняг.
– Най-сетне! Ето я! – възкликнал младежът щастливо, извадил лопатата си и започнал да копае в корените на дървото. Копал, копал и накрая ударил нещо твърдо.

Бум… бам…. трак….трак… Лопатата удряла отново и отново. Младежът коленичил и разчистил пръстта. И ето – в дупката на дъното лежало дървено ковчеже. С разтреперани ръце той го отворил и видял, че е пълно с жълтици – точно като в чудния сън на стареца.
– Най-сетне, след две дълги години – въздъхнал младежът и отнесъл ковчежето в своята стая. По пътя си мислел за пчелата и стареца, който му продал съня си. Когато преброил златото, излязло, че ще може да живее пребогато, точно като господаря, за когото работи.

На следващия ден той отишъл при богатия стопанин и рекъл:
– Господарю, тук прекарах две години и е време да се връщам у дома. Моля за разрешение да си ида.
Той кимнал в съгласие:
– Ти се труди предано и усилено – рекъл той, отрупал момъка с подаръци и го изпратил да си върви.

Младежът се върнал в родния си дом и със всичкото злато и подаръци станал най-богатият човек в околността. Вдигнал си голяма къща на върха на един хълм, от който се виждало морето. Понякога, когато небето било ясно и въздухът чист, можел да види и малкото островче. Тогава си спомнял за бялата камелия и радостно си прошепвал:
„Хубав сън беше това. Направо чудесен!“