Стъклената планина се издигала стръмно нагоре, а навръх хлъзгавите ѝ, лъскави като огледало склонове се извисявал мрачен, зловещ замък, толкова висок, че дворцовите му кули се губели нейде в небето. Замъкът не бил обикновен, а омагьосан и над прекрасната принцеса, която живеела в него, също тегнела магия.
Мнозина биха решили, че принцесата си е живяла щастливо в залите, претъпкани със съкровища – рубини, диаманти, сапфири и толкова злато, че и най-алчният на света би останал доволен. Но тя изобщо не била щастлива – не по-щастлива от пленник в непрогледна тъмница. Неустрашим змей пазел замъка, а горе в небето кръжал грамаден орел, готов да се спусне връз всеки, който посмее да приближи. За да се стигне до принцесата, трябвало да се изкачи планината, да се победи орела, да се наберат златни ябълки от дървото до входа на замъка и с тях да се нахрани змея.
Принцесата знаела, че мнозина знатни младежи копнеят да се оженят за нея. Те непрестанно опитвали да изкачат с конете си хлъзгавата планина. Хубавицата ги наблюдавала през своя прозореца и се молела да успеят. Но един подир друг те се плъзвали надолу по стръмните склонове и срещали смъртта си, а тя тъгувала и оплаквала загиналите.
– Ще се намери ли някога някой да ме обича и да сподели с мен всички тези богатства? – чудела се тя, докато гледала с тъжен поглед в далечината.
В селото под планината живеел един ковашки чирак на име Ян. Ден подир ден той гледал как почитателите на принцесата се мъчат да достигнат с конете си замъка. Случвало се някой почти да успее, но току под върха се хлъзвал надолу и също загивал. Всеки път, когато някой умирал с все коня си, на Ян ужасно му домъчнявало. И един ден му хрумнала чудесна идея. „Ами ако опитам да изкача пеша планината? – рекъл си той. Ще е бавно и трудно, защото е хлъзгава, но ако имам нокти като див звяр, щях да се захващам в пукнатините по склоновете. Да! Ето как ще стигна до принцесата!“
Този ден в ковачницата нямало поръчки и младият чирак бил сам. Запретнал ръкави и се захванал за работа. Разпалил огъня, нажежил подходящ къс желязо и развъртял чука. Под изкусните му удари из работилницата захвърчали искри – същински рой златни пчели. Ян чукал, огъвал, изпилвал, изглаждал и накрая измайсторил четири стъпенки – две за краката и две за ръцете – с извити остри нокти, също като лапите на дива котка. Надянал ги и пробвал да се изкатери по високата каменна стена в ковачницата. Захващал се сръчно в пукнатините и за минута главата му опряла в тавана. Момъкът се засмял предоволен – тъй изкусно бил направил котешките лапи, че нямало нужда нищо да поправя. Стегнал се за път и поел към планината.
В началото небето било ясно, но колкото повече се изкачвал, толкова повече притъмнявало. Облаци скрили слънцето и завалял сняг. Ян така се изтощил, че нямал капка сила да продължи, а още бил далеч от върха. Заклещил котешките си нокти в пукнатините и се отпуснал да си почине.
Събудил го шум от пърхане и плясък на криле. Тъкмо навреме, защото над него се спускал орелът. А-ха да забие нокти в раменете му и в отчаянието си Ян забил котешките си нокти в орловите крака. Могъщата птица подхвръкнала и го повлякла със себе си. Летели право към замъка.
Ян видял, че скоро ще минат над дървото със златните ябълки и се сетил за змея. Точно над дървото пуснал орловите крака и тупнал като камък сред ябълковите клони. А орелът, радостен, че най-сетне е свободен, отлетял с писък нанякъде.
Щом се окопитил, Ян набрал малко златни ябълки и ги натъпкал в джобовете си. Тъкмо слизал от дървото, когато се разнесъл зверски рев, който го смразил до мозъка на костите му.
Огледал се и видял, че змеят бързо приближава. Приличал на гигантски гущер с огромни пляскащи криле.
Дим и пламъци бълвала змийската паст. За миг Ян замръзнал от страх, но после се сетил за златните ябълки и метнал една към змея. О, чудо – звярът лапнал ябълката, глътнал я и като куче приклекнал на задните си крака. Ян метнал друга в страховитата паст. Звярът я глътнал, свил криле и кротко се спуснал във водите на защитния ров около замъка.
В това време принцесата дочула врявата и се втурнала по моста към хубавия момък, който идвал към нея. Без капка страх тя приближила и нежно свалила котешките му лапи. Наложила с ябълкови резенчета раните му и Ян усетил как болката в миг утихнала. Двамата впили погледи един в друг.
Момъкът целунал принцесата и поблагодарил, че го е изцелила. И тази целувка разрушила магията. Двамата, хванати за ръце, погледнали надолу към селото и видели в подножието на планината да се стичат множество хора. Принцесата надула сребърна фанфара и призовала дворцовия пратеник. Долетяла пъргава лястовичка.
– Литни долу до селото и разбери какво става! – заръчала принцесата.
Лястовичката скоро се върнала и съобщила, че всички женихи ведно с конете си са оживели и заедно с хора от селото се изкачват по планината, защото откакто магията се разтурила, не било трудно да се върви по стръмните склонове.
Принцесата и Ян излезли на дворцовата порта и посрещнали гостите с думите:
– Каним всички на нашата сватба!
На връщане от замъка сватбарите минали край дървото със златните ябълки. На върха му бил кацнал орелът и си хапвал златни плодове, но вече никого не нападал.
Змеят продължил да живее в дворцовия ров и ако някой се сетел да му хвърли една-две златни ябълки, винаги се показвал. А Ян и прекрасната принцеса живели радостно и честито до края на дните си.
Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.
Помогнете както можете – с дарение или споделяне!
КРЕДИТ: По полската вълшебна приказка „The Gllass Mountain“ из „The glass mountain: tales from Poland“, 2014г. преразказани от David Walser; КОРИЦА: Jan Pieńkowski (1936-2022); ПРЕРАЗКАЗ & АДАПТАЦИЯ: Л.Петкова, © prikazki.eu 2026г.;
