Дядовото момиченце

Представяме втората българска версия, създадена по мотиви от прочутата италианска приказка „Трите лимона“ на Джамбатиста Базиле от „Пентамерон“ (1632-1634г.). Тя е създадена от Цанко Попов (Виолино Примо) през 1927г. под формата на приказка, вместена в съвременен разказ. Надяваме се, след Неродена мома на Дядо Благо от 1908г. и едноименният преразказ на Ран Босилек от 1932г., творбата да ви достави удоволствие. Препоръчваме ви да прочетете и по-близката, логичната и богата версия на Шарл Дюлен – Kопнеж за любов.

В стари, прастари времена, живял един дядо със своята баба. Имали всичко доста и доволно – живели тихо, весело и волно. И двамата били добри хора, харни и на Бога благодарни. Само една жалба старците имали – нямали горките детенце – ни момиче, ни момченце!

Било, що било, но мирно си живеели – лека старост, бели коси двамата видели. Било празник – като празника по Велики пости. Баба софричка сложила, гозба наредила. Седнал дядо на софрата, весело забъбрил, грабнал лъжица в ръката и засърбал чорбата. А бабата, горката, била много тъжна. Нито хапва баба, нито пие, нито думица продумва. Докривяло на дядо, домъчняло му и кротко продумал:
– Ей ти, бабо, стара ми другарко, що си толкоз грижовна, жаловна! Дали нещо, бабо, не достига, дали гладна те оставих? Къща хубава ли нямаш, друго ли ти липсва, бабо?!
А бабата стара глава надолу навела, на гърди ръце скръстила, жално заредила:
– Ех, дядо, верни ми стопане, като ме питаш, право ще ти кажа. Домъчня ми, дядо, докривя ми двама сами да живеем. Каква полза от пyсто имане, защо са ни ниви и чифлици, защо са ни стада и сюрии? Кому, дядо, да ги оставим, кой ще носи нашто славно име, като сме двамата самички като самотни кукувички?
Дядото брада погладил и на бабата така отговорил:
– И на мен ми тежи нa сърцето, и на мен ми е жал на душата. Господ не ни даде рожба, не ни прати радост, ала какво да се прави. Така почнахме, така ще свършим – ще си носим мъката в гроба.
Тогава бабата подела отново с по-весели и благи думи:
– Слушай, дядо, слушай да ти кажа, що ми хрумна в главата стара! Странен сън нощес сънувах. Дойде при мен жена чудна, Слънчовата майка, и ми заръча да идеш в Слънчови палати, малко хубаво детенце щяла да ни прати! Ставай, дядо, и за път се стягай! Искам да намериш Слънчовата майка!
Скокнал дядо, засмял се от радост и рекъл нa бабата:
– Тоя сън е много чуден. Има нещо – сякаш е на пророки! До край света ще обходя, къщата си ще заложа, но ще найда Слънчовата ясна майка!

Станал дядо в тъмни зори, пременил се, натъкмил се, възседнал си врано конче и поел на дълъг път да търси Слънчовата майка.
– Сбогом! Сбогом, мила бабо! – викнал дядото от кончето. – Три години да ме чакаш, да ме чакаш и дочакаш!
Смушкал дядо лудо конче, махнал с ръка и препуснал като вятър през гори, скали, полета, през реки, води, морета.

Минали се дни, недели. Минало се много време. Тича дядо с врано конче, тича, тича като хала през горите и полята, през реките и водите като птичка се премята. Нито кончето се спира, нито дядо си почива. Пресекли три царства – първото на цветята самодивски, второто на птичките златогласни, третото, ах, то било чудно царство господарство! Там живеели джуджета чудновати – педя човек, лакът брада!

Пресякъл дядо тези царства, влязъл в четвърто. Гледа дядо, ту нагоре, ту надолу, ту наляво, ту надясно – проснало се ширно поле, а в полето девет братя с девет вола угоени, с тънки рога позлатени. Гледа дядо и се чуди – ни плугът се забива, ни бразда се извива!
– Как попадна тука, дядо? И къде така самичък? – питали го девет братя и изтрили пот от чело.
– Слънчовата майка диря да я питам нещо, братя! Че ми даде Бог от всичко, кое малко, кое много, ала рожба ми не даде – ни момиче, ни момченце. А пък баба вкъщи плаче и нарежда, и проклина. Мира вече ми не дава!
– Дядо мили, Бог те пратил и на нази да помогнеш. Карай, дядо, добър час ти! Но и нас недей забравя, питай и за нас, горките! Че от ранни тъмни зори до потайна късна вечер влачим плуга по полето, пот облива ни лицето, миг почивка ний не знаем. А плугът се не забива и бразда се не извива! Тъй се мъчим от години девет братя с девет вола. Ах ти, Господи, прости ни! Питай, дядо, не забравяй, девет братя в таз неволя не оставяй!
– Харно, харно, девет братя! – благо дядо отвърнал. – Ще попитам и за вас.

Тръгнал дядо пак напред. Врано конче врат извива, цвили лудо и пръхти – цялото поле ехти. Пусто конче не върви, а хвърчи, лети, лети!

Минали се много дни. Стигнал дядо до една стройна, хубава могилка, цялата огряна в слънце, сякаш злато и коприна са разстлани по земята. А най-горе на върха синьо езеро блести. И водата, как да кажа – кротка, тиха и дълбока, гладка като огледало, свети като чист кристал!

Спрял се дядо да погледа, да се полюбува. И в този миг из дълбините бликнал глас незнаен, глас жаловен, сякаш вика някой удавник, плаче и се моли:
– Дядо, дядо, помогни ми! Питай, моля, и за мене, че съм тиха и дълбока, че съм мирна и обширна, ала рибки не живеят в хубавите ми водици. Искам, дядо, да завъдя мили, хубави дечица – рибки пъргави, чевръсти. Питай, моля те, за мене!
– Харно, мила, не грижи се. Майка слънчова кат стигна, няма да забрави дядо и за тебе да попита – тихо дядото отвърнал и потеглил пак на път.
Ден и нощ препускал дядо, не почива, не заспива.

Влязъл в шестото царство. Тука първа го посреща крушка стройна и висока, китна, гиздава, зелена, кат девойка пременена.
– Стари татко, позапри се и към мене обърни се. Чуй и моята молба, мойта жалба и тъгa! Майка Слънчова щом найдеш, да попиташ и за мене, че съм тънка и висока, че съм китна и зелена, ала крушки, мили дядо, не завързвам ни една. Всяка пролет се развивам, всяка пролет разцъфтявам, ала рожбици не давам – жално казало  дръвчето.
– И за тебе ще попитам, китно, хубаво дръвче! – рекъл дядо и си тръгнал.

Изтекли дни и недели. Haкрая дядо стигнал сетно царство-господарство, зад което се издигал слънчовия скъп палат. Тук дядо видял едно изворче шумливо с прясна, хладна водица като росица, грейнало като кристал.
– Моля ти се, старче побелял, и за мен недей забравя, че съм бистро кат росата, хладничка ми е водата, че съм весело шумливо и бъбриво, но горко на онзи, дето тука се отбие и от мен водица пие! Моята вода магьосна е отровна.
Дядо кончето повърнал и на него той отвърнал:
– Изворче, бистро, хладно, дядо няма да забрави твоята жалба тежка.

Минало се още малко. Стигнал дядо чак до края на земята, а там тежки порти се извисили в небесата! Спрял си дядо врано конче, скокнал бързо на земята, та отворил тежки порти. Понадникнал, поогледал, па уплашено отстъпил и очи в ръце захлупил. Рипва конче като лудо, на два крака се изправя. Там насреща заблестели страшни огнени палати, все от злато и елмази, все от бисер и пурпур!

А на входа на палата малка, пъстричка гадинка, Божа-кравичка – калинка, на ключа стояла. Щом тя дядото съзряла, лекичко се завъртяла и на гълъбче станала – със златожълти перца, със среброснежни крилца. Гълъбчето пак се завъртяло два пъти и момиченце станало, със златна, хубава косица, чисто, светло като росица. А девойчето красиво три пъти се завъртяло и на кученце станало!
– Добре дошъл, славни дядо! Добре дошъл в палата! Там те чака на престола Слънчовата ясна майка – рекло кученцето кротко, строг пазач на вълшебния палат.

Влязъл дядо в палата и се поклонил до земята. На трона седяла Слънчовата майка на глава с огнена корона, косите ѝ се спускали надолу, разпилени като слънчеви лъчи. Коленичил старецът пред Слънчова майка, целунал три пъти полите ѝ и изплакал жалбата си. Тя кротко му се усмихнала, повдигнала го и рекла:
– Стани, дядо, стани! Самата аз заръчах на добрата ти баба тук да те прати, за да ви помогна и да ви даря детенце. Вземи, дядо, тези три ябълки и ги занеси на бабата. Изяде ли едничка, детенцето само ще дойде при вас.
Зарадвал се старецът, от радост загубил ума и дума. Мушнал в пазва ябълките, поклонил се ниско и целунал ръцете на Слънчовата майка.

Тъкмо да тръгне, добрият старец си спомнил за жалбите на своите другари. Разказал всичко смирено, Слънчовата майка похвалила дядо, добри думи му казала и мъдри съвети му дала, за да помогне на всички.

Подскочил дядо от радост и хукнал към своето конче. Помахал за сбогом и препуснал лудешки назад.

Ето че стигнал при хубавото изворче. То отдалеч зашумяло, заподскачало и със звънък глас се провикнало:
– Хей, дядо, какво ти рече Слънчовата майка за мене?
– Рече ми, докато не се извади среброто, що лежи в тебе, водата няма да се поправи.
– Моля те, дядо, изкопай ми среброто! – замолило изворчето.
Запретнал дядо ръкави, изкопал цяло гърне сребърници и очистил изворчето. Водицата в миг станала сладка и блага. А нашият дядо, вместо вода за из път, напълнил меха със сребро и продължил нататък.

Дошъл старецът до крушата. Тя радостно се разлюляла и извикала:
– Казвай, казвай, мили старче, що рече Слънчовата майка?
– Докато не извади някой златото, що лежи в твойто коренище, во веки-веков плод няма да видиш!
– Ах, стари татко, по-скоро изкопай го, освободи ме от проклетото имане!
Запретнал дядо ръкави, извадил цяло гърне жълтици. Раззеленила се крушата, разлистила се, разцъфнала, вързала и цялата се отрупала с крушки, жълти като кехлибар, сочни и сладки като мед.

А наш дядо, вместо да напълни с круши торбата си за из път, напълнил я с жълтици.

Вървял колкото вървял старецът, наближил дълбоката вода.
– Еее, дядо, пита ли за мене? – продумала водата с глух глас.
А дядото върви и дума не продумва.
– Чуваш ли, дядо? Какво рече Слънчовата майка за мене?
Върви дядо и дума не обелва.
– Хей, дядо, обади се! Кога ще се завъдят рибки?
Дядото мълчи и крачи. Щом се изкачил високо на брега, обърнал се и извикал:
– Докато не удавиш някой в дълбоките си води, во веки-веков рибки няма да видиш.
Надигнала се оная вода, плиснала, зашумяла, разлудувала се и като лют звяр се метнала към стареца. Разбила се в скалите и посрамена се върнала назад. Дядото препуснал напред, а тя прогърмяла подире му:
– Ах ти, хитрецо! Да знаех, пръв теб щях да удавя!
А дядото весело и спокойно продължил нататък. Минали много дни. По едно време станало такава горещина, такава жега, че и камъните по земята се изпотили.

Дошли за дядо страшни мъки. Пресъхнала му устата, напукали му се устните, очите му се зачервили от жажда. Но нийде нямало капка вода!
– Господарю – продумало задъхано кончето, – повече не мога. Ще изгоря от жажда. Дай ми нещо барем да си разквася устата!
Погледнал дядо пълните торби с пари и жално изохкал. Но какво да се прави. Бръкнал в пазвата, извадил едната ябълка и я срязал. В миг отвътре изскочило чудно хубаво детенце и продумало с тихо, сладко гласче:
– Тате, дай ми хлебец. Тате, дай ми водица!
Дядото мълчи и гледа разтреперан.
– Тате, дай ми хлебец и водица! – повторило момиченцето.
На третия път хубавото детенце изчезнало. Изохкал дядо, заплакал със сълзи, ала как би могъл да го върне?! Лапнал дядо половината ябълка, дал другата на кончето – утолили жаждата си и подкрепили сили.

Но не било за дълго. Вървели, що вървели, кончето отново продумало:
– Ах, дядо, умирам за водица! Дай ми нещо да хапна, че огън гори в устата ми!
Огледал се тук-там дядото – нийде ни хапка, ни капка! Извадил втората ябълка. Срязал я с разтреперани ръце и сълзи на очи. Чудното момиченце пак се явило.
– Тате, дай ми водица!
Въздъхнал дядо и свел тъжно глава. Три пъти поред се молило детенцето и сетне изчезнало. Ще, не ще, лапнал дядо половината ябълка, дал на кончето другата, та си утолили жаждата и подкрепили сили.

Върви дядо и си нарежда: „Ох, ох, какъв стар глупец излязох! Що не взех крушки и водица, а се натоварих с пустото сребро и злато? Господи, защо ме остави да се поддам на лакомията си?

Поохкал дядо, подумал, поплакал, но нямало какво да стори. С много труд и мъки стигнал до деветимата братя. Те още се мъчели, викали и удряли с камшиците, а воловете се напъвали, дърпали тежкия плуг, който не щял да се забие в земята – изскачал отгоре и се плъзгал като топка по лед.
– Казвай сега, старче, що рече Слънчовата майка? – с болка викнали братята и обърсали потните си лица.
Дядо отговорил:
– Слънчова майка рече, че докато не изпрегнете и не освободите майката на осмината вола, во веки-веков бразда няма да видите.
Изпрегнали те майката и пак пробвали. Тежкият плуг се забил дълбоко в земята. Леко-леко се заронила пръстта като захар. А дядо с кончето продължил нататък.

Вървели, вървели, пак изгладнели и ожаднели. Кончето със слаб гласец задъхано продумало:
– Дядо, дядо, умирам от жажда. Тук ще е гробът на двама ни.
Политнало кончето, разтреперило се – а-ха да се строполи! Скочил дядо на земята, съборил дисагите и тупнали на земята. Пръснали се, та се разпилели купища сребърници и жълтици.
– Вдън земя да се провалите дано! – викнал ядно дядо и ги изритал с крак.
И чудо! В миг кончето пъргаво се изправило и изцвилило бодро и радостно:
– Олекна ми, дядо! Мина ми и глад и жажда. По-скоро се качвай и да вървим!

Метнал се дядо и полетели с все сили. Минало се малко-много, стигнали в своето царство. Скоро видели една овчарска колибка. Спрели и дядо влязъл да си почине.

Ала не изтраял старецът, не дочакал да се върне при своята баба, ами взел, та разрязал последната ябълка – щяло му се сам да занесе хубавото детенце на бабата, та да има да се чуди. Излязло момиченцето и с тънко, сладко гласче се примолило:
– Тате, дай ми хляб и водица!
Бръкнал дядо в овчарската торба, дал му хлебец, вдигнал тежка бъклица, дал му и водица. Момиченцето пак се примолило:
– Тате, студено ми е!
То било съвсем голичко. Огледал се дядото – в колибата нямало ни дрешки, ни завивки. Грабнал детенцето, направил му гнездо навръх колибата, покрил малката със сенце и хукнал към близкото село за дрешки.

В това време от висините като стрела се спуснала голяма орлица и грабнала детенцето. Издигнала се във висините небесни, извила се над горите и кацнала на една зелена, кичеста върба, която се оглеждала в бистрите води на шумлива рекица. Там птицата свила меко, топло гнездо и положила вътре Дядовото момиченце.

И тъй, орлицата станала майка на детенцето, а върбата – негова къщичка. Тихият горски ветрец галено милвал детенцето, нашепвал му сладко и весело играел със златната му косица. Върбата като мамина люлчица кротко го люлеела на китните си клонки. Шумливата рекичка ден и нощ му пеела песни, а горичката радостно трептяла, протягала тънки клонки и разказвала на Дядовото момиченце чудни приказки. А орлицата обикаляла света, за да търси храна. Издигала се чак до ясното слънце и оттам му носела топло белоснежно мляко. От кротката месечина му нocела алени, сочни малини. Плахата вечерница му пращала бистър гроздов сок, а дъхавите цветя по земята – най-сладкия мед.

Расло и порасло Дядовото момиченце – станало бяло и светло като слънцето, кротко като месечинката, плахо като вечерницата, сладко като мед. Ала най-хубави били златните му коси, които се спускали чак до земята.

Един летен ден пристигнали царските слуги да поят конете на реката под върбата. Навел се царският кон, протегнал шия към бистрата вода, но изведнъж се изправил на задните си крака и уплашено отскочил назад. Така станало и с другите коне, сякаш във водата имало дявол. Развикали се слугите, разтичали се – не могат конете да напоят. Как ще се върнат при царя? Накрая погледнали във водата и що да видят!? Хубава мома за чудо и приказ. А косите ѝ – поток златна коприна от главата до земята. Върнали се слугите право при царя и разказали всичко.

На другия ден царят изпратил своя най-верен слуга да доведе хубавицата. Обикалял той край върбата, викал, молил, заплашвал, но девойката ни се обаждала, ни го поглеждала.

Ред по ред пращал царят слуги и слугини, царедворци и учени, но никой не можал да накара девойката да слезе от върбата, никой не можал да я накара и думица да продума!

Накрая при царя се явила една вещица, преобразена като стара черна циганка със светнали зелени очи. Поклонила се ниско и казала:
– Царю честити, аз се наемам да доведа златокосото девойче живо и здраво в палата.
Зарадвал се царят и заповядал да дадат на циганката каквото поиска. А тя ги накарала да сложат в една проста каруца с волове, малко сухи дръвца, пиростия, кремък и огниво, после една тенджера, малко царевично брашно, малко солена риба, бъклица старо вино и друго нищо.

Натоварили всичко в колата и жената подкарала към реката. Спряла под върбата, дето било момичето, изпрегнала колата, стоварила нещата и запретнала ръкави да готви. 3аохкала, защурала се, огън да накладе, качамак да свари. Обърнала пиростията и тенджерата наопаки, че като заохкала, че като запъшкала, че като се заокайвала. Девойката гледала, гледала, не се стърпяла и викнала:
– Не тъй, бабо, не тъй!
– Ами как, бабиното? Не зная, не видя, сляпа съм горката.
Захванала циганката да сее брашно, но обърнала и ситото наопаки. Девойката пак извикала:
– Нe тъй, бабо, не тъй!
– Ами как, дъще? Слез долу, бабиното, та ми покажи, че не мога. Ох, ох, горката, не мога ни да си сготвя, ни да си хапна.
Златокосата девойка била милостива. Слязла от върбата и се захванала да помага на циганката. Как да е, сварила качамак, наредила софричката и рекла:
– Ела сега, бабо. Седни и хапни, докато яденето е топло!
Циганката залапала лакомо-лакомо топъл качамак със солена риба.
– Седни при мене, девойче, седни и ти да си хапнеш! – поканила го бабата.
Седнала девойката и загълтала качамак със солена риба. Циганката си наляла пълна чаша вино и жадно я изпила. Подир малко изпила още една чаша.

От солената риба и девойката ожадняла.
– Бабо, сипи ми и на мене да пийна! – помолила тя.
Бабата ѝ сипала пълна чаша. Виното било хубаво, сладко – да му се не напиеш. Бабата пила и момичето пило, бабата пила и момичето пило, докато се замаяло, клюмнало главица и очите му се премрежили – заспало като умряло.

Вещицата полекичка го качила в каруцата, завила го и потеглила към царските палати.

Когато златокосата девойка се събудила и се огледала – чуждо място, чужди хора! 3аплакала жално и замолила да я пуснат да си иде в гнездото. Но царят толкова много харесал и обикнал златокосата мома, че не щял да я пусне.
– И царството, и живота си ще дам, но тебе, златна девойко, никому не давам – заявил царят.
А той бил личен ерген, левент и напет хубавец. Че и добрината му била също като хубостта му. Полека-лека девойката се укротила, свикнала с царския живот, харесал ѝ царят, обикнала го. Двамата се оженили и тя станала царица. Нашир и длъж се прочула с чудната си хубост и голяма добрина, та от цял свят се стичали царе и царици, князе и крале да я видят и да ѝ се поклонят.

Вещицата се косяла от завист и зло. Все мислела какво зло да стори и как да прогони златокосата царица от палата.

Един ден тя я подмамила и я завела далеко в царските обширни градини. С приказки, с билки и магии я омаяла и приспала. Дългата златна коса на хубавицата се разпиляла по земята като златно поточе. Магьосницата полекичка остригала златната коса, остригала и своята свинска четина. На себе си залепила златната коса, на царкинята – циганската. Царицата спяла дълбоко и нищо не усетила. Вещицата я съблякла, взела ѝ царската премяна, а своите парцалаци облякла на царицата. Турила си измамницата гъсто було, наперчила се, надула се и гордо влязла в палата.

Когато царят я видял, много се зачудил, че е тъй черна, но тя казала, че слънцето я изгорило. Той нищо не отвърнал, но сърцето му се свило – не повярвал, че пред него седи златокосата хубавица. 3амислил се младият цар, натъжил се, повехнал като цвят, но никому нищо не казал, никой не разбрал за жалбата му. А вещицата се настанила на царския трон.

Когато истинската царица се пробудила сам-самичка в тъмната градина с остригана коса и цигански дрипи, страшно се уплашила и заплакала горчиво. Но какво можела да стори?! Излязла скришом от градината и избягала в гората. Тръгнала да скита, накъдето ѝ видят очите и оплаквала своя млад, обичан цар. Веднъж срещнала един калугер с магаренце, кротко и хубаво. Царицата свалила златните си обици и пръстени и ги дала на калугера в замяна на попските черни дрехи и калимявката. Облякла се царицата като същи калугер, взела броеница в ръка, качила се на магаренцето и продължила по пътя.

Вървяла, вървяла, замръкнала при малка овчарска колиба. Вътре овчарите седели край огъня, смеели се, приказвали и си задавали гатанки. Неочаквано при тях влязъл един калугер. Всички в един глас викнали:
– Дядо попе, молим ти се, я ни кажи някоя хубава калугерска гатанка!
– Да ви кажа, братя, но гатанките ми са скъпи. Не познаете ли, ще ви взема всичките овци.
– Добре, добре, отче! Всички сме съгласни.
Тогава калугерът седнал край огъня, усмихнал се и ги попитал:

Свели глави овчарите, замислили се, зачудили се. Цяла нощ се блъскали, но никой не отгатнал новата гатанка. На сутринта калугерът взел овците и си тръгнал.

След няколко дена царицата замръкнала в друга горска колиба. Вътре край огъня седели говедарите. И те се разтушавали с приказки и гатанки. И те поискали калугерът да им каже някоя мъчна гатанка. И се повторило същото – изгубили стадата си.

Сетне калугерът нощувал при конярите, при свинарите, при козарите – никой не познал чудната гатанка и хората загубили стадата си. Но тези пастири все били царски слуги и все царския добитък отглеждали!

И ден след ден започнали да се стичат при царя овчари, говедари, козари, свинари и разказвали на младия цар за чудния калугер, който с една гатанка отмъкнал стадата.

Царят разпратил по цялата царщина глашатаи да намерят и доведат странника. Скоро го открили и го завели при царя.
– 3ащо ме викаш, царю честити? – попитал калугерът смирено и се поклонил.
А царят го гледал, гледал и не можел да се нагледа. Сърцето му заиграло, краката му се разтреперили.
– Отче – отвърнал царят любезно, – и аз искам да чуя твоята гатанка.
– Щe ви я кажа, царю честити, но моята гатанка току-тъй не се казва. Ако я отгатнете, до живот щe ви служа. Ако не успеете, ще ви взема половината царство.
– Казвай, отче, казвай! На всичко съм съгласен – отговорил царят със задавен глас.
Калугерът започнал с нежен и сладък глас:

– Ах – изпищяла грозно царицата-вещица. – Махнете го, изпъдете го тоя разбойник!
Всички се слисали и изплашили. Само царят не трепнал и дори не погледнал лъжливата царица, а слушал в гатанката в захлас. Щом свършила, царят се хвърлил, прегърнал калугера и със сълзи на очи извикал:
– Господи, отгатнах! Тя е, тя е моята мила царица със златна косица!
Калугерът бързо хвърлил расото и калимявката.

Пред очите на всички се явила същинската царица светла като слънце, кротка като месечина, нежна като вечерницата, сладка и обичлива като мед.

Край нямала радостта на царя и царицата!

Настанали веселби и гощавки из цялата царщина.

А черната вещица получила каквото ѝ се пада. Вързали ѝ краката о два луди коня и ги шибнали да търчат из гори и усои.

Младата царица не забравила, че е Дядовото момиченце – повикала в двореца дядото и бабата, и всички заживели охолно и доволно, радостно и честито много и много години.