Верчето

Всред гората, под един млад бук, се бе спряло малко момиченце. То бе облечено с червена рокличка и бе обуто с бели чорапки.
– Кое ли е това момиценце? – питаше букът една трепетлика, която растеше до него.
– Това е Верчето, малкото момиченце на воденичаря. Изгубило се из гората. Ето – нощ иде, а то не може да се върне вкъщи. Къде ли ше нощува, горкото!
– Няма ли да го потърси воденичарят? – обади се една малка птичка.
Тя бе кацнала върху едно клонче на бука, за да прекара нощта.
– Къде ще го търси из тая гъста гора – пошушна едно високо стръкче трева, като се люлееше, готово да задреме.

Верчето се оглеждаше наоколо и сълзи капеха от очите му.

Стъмни се. Един прилеп мина край Верчето: „Какво ли ще стане с това момиченце, ако го среще Вълчан? – каза той.“
– Щe му изхруска ръчичките и крачетата – отговори една кукумявка.

Верчето се притисна до стеблото на младия бук и се разтрепера. Птичките вече спяха. Само дървесата още си шушнеха.

Една свтутулка кацна върху рамото на Верчето. То посегна да я улови, но тя отново хвръкна и кацна по-далече. Момиченцето тръгна след нея и не усети как се намери пред една вратичка. Почука: чук, чук, чук.
– Кой е?— обади се отвътре един дебел глас.
– Верчето.
– Какво търсиш тука?
– Изгубих се из гората. Искам да нощувам у вас.

Вратичката скръцна и се отвори. Момиченцето влезе в една широка стая. Всред стаята имаше огнище. Край огнището седяха четири малки човечета. Те имаха дълги бели бради и мустаци. Нa главите им стърчаха високи калпаци. Момиченцето се изплаши и поиска да се върне. Но петото човече, що му отвори, стоеше зад него. Вратичката беше вече заключена.

Най-старото от петте човечета стана и се приближи до Верчето. Станаха и другите. Заобиколиха момиченцето.
– Твоите къдрици са златни – каза най-старото човече – не си ли царската дъщеря?
– Не съм.
– Не си ли магьосница?
– Не съм.
– Коя си ти? Искам да знам.
– Аз съм Верчето.
– Добре. Ще ни бъдеш гостенка. Ние ще ти дадем мляко, лешници и мед да вечеряш. Ще ти приготвим и меко легло. Ние сме петимата славни братя. Из цялата гора се приказва за нас. Ти не си ли чула ? Ето аз съм Бу-Бу. Аз съм най-старият и най-мъдрият от всички. Това е Ке- Ке. Той е най-храбрият между нас. Със своя лък може да убие заек. Този е Фу-Фу. Той язди вятъра и скубе опашките на враните. Ето Си-Сис, който ще се жени за катеричката Червена-опашка. Тя живее в големия дъб отсреща. А този е Чен-Чен, който разбира езика на дървесата, тревите и птичките.

Те сложиха Верчето на едно столче край огнището. Донесоха вечеря в орехови черупки. Насядаха всички около момиченцето. Тогава Бу-Бу поглади дългата си брада, вдигна ръка и се закани с пръст:
– Аз казвам, че…
Ке-Ке го прекъсна:
– Едно мече за брадата те влече.
– Кис-кис-кис! – задрусаха се от смях другите човечета, насядали на своите столчета.
– Аз казвам, че вие…
– Под калпака ти жаба се крие! – обади се Фу-Фу.
– Кис-кис-кис! – задрусаха се пак малките човечета.
Засмя се и Верчето.
– Аз казвам, че вие сте глупави и смешни старчета! – кресна със страшен глас Бу-Бу и натисна калпака над очите си.
Всички млъкнаха изплашени.
– Веднага ти, Ке-Ке, и ти, Фy-Фу да приготвите най-мекото легло за Верчето! – заповяда след малко Бу-Бу.

Слънцето бе вече изгряло. Птичките весело скачаха по зелените клонки на дървесата.
– Колко топла бе нощта! – обади се един черен кос. И колко тихо бе в гората! – прошепна трепетликата.
– Вижте, вижте, Верчето спи под младия бук! – пошушна тихият горски ветрец.
– Преди да изгрее слънцето, тук я донесоха на златна носилка петимата славни братя. Най-напред вървеше Бу-Бу и отваряше път между шубраците, разказа младият бук.
– Верче-е, Верче-е ! – чу се вик из гората.
Викаше воденичарят. Той се спря пред Верчето и го погали по главата:
– Виж къде е заспала! – Цяла нощ я търсим.
Той я вдигна на ръце. Верчето се пробуди и обви ръчички около шията му.
– Татко, къде е Бу-Бу?
– Кой е този Бу-Бу?
– Малкото човече с дългата брада и големия калпак.
– Ех, Верче, знам ли аз кое е това човече!
– Верчето пак ще дойде при нас – пошушна трепетликата.
– Колко е топла и тиха нощта тук и как сладко се спи! – отвърна високата зелена трева.
– Чудни работи стават в гората, чик-чик! – каза едно сиво врабче и подскочи върху едно клонче на младия  бук.