Вълшебни приказки

Kопнеж за любов

Препоръчва се за възраст над 5 год.
24мин
чете се за

Много отдавна, по времето на крал Камбринус, Авен се управлявал от един владетел, който бил изключително изтънчен мъж, което ще рече най-дебелият в цяла Фландрия. Хранел се богато по четири пъти на ден, спял по дванадесет часа в денонощие и другото, което вършел било да стреля по дребни птички със стрели и лък.

Въпреки всекидневните си упражнения, не бил добър стрелец, заради огромното си тяло. Полека-лека станал толкова дебел и тежък, че отказал сам да ходи и слугите му го бутали в стол на колелца. Хората му се присмивали и шеговито го наричали господаря Тумбалан.

Единствените тревоги на владетеля били свързани със сина му. Той бил много привързан към детето си, макар че външно двамата не си приличали, защото младият принц бил строен и висок като тръстика. Бащината мъка била заради това, че принцът не желаел да се жени и не обръщал никакво внимание на младите придворни дами, макар че те полагали огромни грижи да се влюби в някоя от тях.

Вместо да си шепне с някоя от тях в мрака, младежът бродел из горите и говорел нежни думи на луната. Не без основание младите госпожици го мислели за твърде странен. Но това ги карало да го харесват още повече и понеже името му било Дезирѐ, помежду си тайно го наричали „Копнеж за любов“.

– Какво ти става? – често го корял баща му. – Разполагаш с всичко, което някой може да желае: пухено легло, храна в изобилие и много бъчви бира. Единственото, което още ти трябва, за да станеш дебел като прасе е жена, която да ти донесе в зестра обширна и плодородна земя. Ожени се и ще си напълно щастлив.
– Не искам нищо повече от това да се оженя, – отвръщал Дезирѐ, – но още не съм срещнал жена, която да харесвам. Всички момичета в околността са розови и бели, а аз съм уморен до смърт от вечните им лилии и рози.
– Мили боже! – викал Тумбалан, – да не искаш да се ожениш за негърка и да ме дариш с палави като маймунки внуци, черни като безлунна нощ?
– Не татко, нямам предвид това. Но би трябвало на този свят да има жена, която не е ни розова, ни бяла и веднъж завинаги ти казвам, че ще се оженя, щом намеря някоя според вкуса ми.

II

Скоро след това се случило така, че абатът на Сен Аман изпратил на господаря на Авен кошница портокали заедно с красиво написано писмо, в което обяснявал, че тези златисти плодове (дотогава невиждани във Фландрия) идват от страна, където слънцето сияе непрестанно. Същата вечер бащата и синът опитали златистите плодове и решили, че са много вкусни.

На следващата сутрин, щом се пукнала зората, Дезирѐ слязъл в конюшната и оседлал своя хубав белоснежен кон. После, облечен в дрехи за дълъг път, отишъл до леглото на Тумбалан и го заварил да пуши първата си лула за деня.

– Татко, – казал с тежък глас, – дошъл съм да се сбогуваме. Тази нощ сънувах, че вървя през една гора, в която дърветата бяха отрупани със златни плодове. Аз откъснах един и щом го разчупих, оттам излезе прекрасна принцеса със златиста кожа. Това е съпругата, която желая и отивам да я намеря.

Господарят на Авен така се поразил, че си изпуснал лулата на земята. После като проумял, че синът му иска да се жени за жълта жена, затворена в портокал, избухнал в бурен мях.

Дезирѐ почакал смехът му да спре, за да се сбогуват, ала баща му не преставал и не давал знак, че скоро ще успее. Тогава младият човек хванал ръката му, нежно я целунал, отворил вратата и за миг се озовал долу на стълбището. Метнал се леко на коня и изминал повече от километър преди Тумбалан да спре да се смее.
– Жълта жена! Трябва да е полудял! – викнал добрият човек, щом успял пак да проговори. – Тук! Бързо! Доведете го при мен обратно.

III

Когато Дезирѐ усетил, че вече не могат да го хванат, отпуснал юздите на коня и препуснал с ход като разсъдлив човек, който знае, че го чака дълъг път. Много седмици пътувал, прекосил селца и градове, планини и равнини. Винаги вървял на юг и всеки ден слънцето греело все по-топло и по-ярко.

Един ден по залез слънце Дезирѐ усетил, че слънцето е толкова горещо, че сигурно е наближил мястото от своя сън. Доближил покрайнините на една гора, където се издигала мъничка къщурка и конят сам се спрял пред вратата ѝ. На прага бил приседнал възрастен човек да се порадва на свежия вечерен въздух. Принцът скочил от коня и помолил за подслон през нощта.
– Влизай, млади ми приятелю, – го поканил старецът, – къщата не е голяма, но стига да подслони един странник.

Пътешественикът влязъл и домакинът му го нагостил със скромна вечеря. Когато се нахранили, старецът му казал:
– Ако не греша, ти идеш от далече. Може ли да те попитам накъде си се запътил?
– Ще ти разкажа, – отговорил Дезирѐ, – въпреки че сигурно ще ми се смееш. Сънувах, че в слънчевите земи има гора с портокалови дръвчета и в един от плодовете ще намеря красива принцеса, която ще се съгласи да ми стане жена. Нея съм тръгнал да търся.
– Защо да ти се смея? – възкликнал старият човек. – В лудостта на младите е същината на мъдростта. Върви младежо, следвай съня си! Ако не срещнеш щастието, което си тръгнал да намериш, поне ще ти остане щастието, че си поел по пътя да го дириш.

IV

На следващия ден принцът станал рано и се сбогувал с домакинa  си.
– Градината, която си сънувал, не е далеч от тук, – му казал на сбогуване човекът. – Тя е в средата на гората и този път води право там. Ще стигнеш до обширен парк, опасан с висока стена. В средата му се издига замъкът на една зла магьосница, която не позволява живи същества да минават през вратите ѝ. Зад замъка е портокаловата гора. Върви покрай стената, докато не стигнеш огромна порта, изкована от желязо. Не я отваряй, за да влезеш, ами смажи пантите ѝ с това. – И старият човек му подал мъничко шишенце.

– Вратата сама ще се отвори, – продължил, – и огромно куче, което пази замъка, ще изскочи срещу теб с широко раззината уста, но ти му хвърли това парче овесен сладкиш. После ще срещнеш една жена готвачка, наведена над сгорещената си фурна. Подай ѝ тази четка. Накрая, от лявата страна ще видиш кладенец. Не забравяй да издърпаш въжето на кофата и да го простреш на слънцето да съхне. Свършиш ли това, не влизай в двореца, ами го заобиколи и влез в портокаловата горичка. Откъсни три портокала и тичай бързо към портата с всички сили. Щом минеш отново през желязната врата, продължи през гората и излез от другия ѝ край.

– Сега, внимавай в това, което последно ще ти кажа: каквото и да се случи, не разрязвай портокалите, докато не стигнеш извор или река. От всеки плод ще излезе по една принцеса, а ти ще вземеш онази, която искаш за жена. Избереш ли я, внимавай да не оставяш годеницата си дори за миг сама, и запомни, че бедата от която най-много се страхуваш, никога не е бедата, от която трябва най-много да се плашиш.

V

Дезирѐ благодарил горещо и поел по пътя през гората, който старецът му показал. За по-малко от час пристигнал до стената, която се оказала невиждано висока. Скочил на земята, вързал коня за едно дърво и скоро открил желязната порта. Извадил малкото шишенце и я смазал. Тя се отворила сама и видял, че вътре се извисява древен замък. С твърда крачка принцът влязъл в двора.

Едва прекрачил вътре и чул свирепото ръмжене на едро като магаре куче с очи, големи като топки за билярд. То приближило и страшно оголило острите си зъби. Дезирѐ му хвърлил овесения сладкиш, кучето го лапнало веднага и младият принц преминал тихо покрай него.

Малко по-нататък видял огромна пещ с паст, нажежена до червено. Една жена, висока като великан, стояла приведена над нея. Дезирѐ ѝ подал четката, а тя мълчаливо я поела.

После стигнал кладенеца, изтеглил въжето, което било полуизгнило от висене във водата и го опънал на слънцето да съхне.

Накрая заобиколил замъка и влязъл в горичката с портокалови дръвчета. Откъснал трите най-красиви портокала, които успял да види и се обърнал да се връща.

В този миг слънцето се затъмнило, земята потреперила и Дезирѐ чул злокобен глас да се провиква:
– Готвачке, готвачке, хвани го за краката и го хвърли в пещта!
– Не, – отвърнала готвачката, – много време мина, откакто се заех с голи ръце да чистя тази пещ. Ти не си направи труда да ми дадеш една четка, но той ми помогна и затова ще го оставя да си иде в мир.
– Въже, о въже! – провикнал се гласът отново, – увий се около врата му и го удуши.
– Не, – отвърнало въжето, – преди много години ти ме остави да се разпадна на парчета във водата. Той ме извади да се изсуша. Нека да си иде в мир.
– Порто, порто, – провикнал се гласът и вече трещял могъщо като гръм, – падни отгоре му и го смачкай на пихтия.
– Не, – отвърнала желязната порта, – сто години ме остави да ръждясвам, а той ме смаза. Нека да си иде в мир.

VI

Щом излязъл отвън, принцът прибрал портокалите в една торба, закачена на седлото му, метнал се на коня и препуснал бързо към края на гората. Искал по-скоро да види принцесите и нямал търпение да стигне до извор или река, но макар да яздел с часове, не срещнал никъде вода. И все пак било леко на сърцето му, защото чувствал, че е преминал най-трудното и останалото щяло да е лесно.

Около обяд достигнал пясъчна пустиня, сякаш нажежена от палещото слънце. Там усетил страшна жажда. Извадил своята кратунка и я надигнал да отпие. Но вътре нямало ни капка – от радост и вълнение бил забравил сутринта да я напълни. Продължил да язди, като се мъчел да не мисли за жаждата и жегата, но силите му свършвали и вече не издържал повече.

Смъкнал се от коня и изнемощял се строполил до него на земята – гърлото му парело, гърдите му свистели и пред очите му чернеело. Вече усещал, че смъртта го приближава, когато очите му се спрели на торбата с портокалите.

Горкият Дезирѐ, който храбро досега преодолявал всички трудности, за да спечели дамата на своето сърце, вече бил готов да отстъпил всичките принцеси на света за едничка капчица вода.
– Ах! – рекъл си той. – Ако тези портокали бяха истински – сочни като онези, които опитах във Фландрия! Но, в края на краищата, кой знае?

Тази мисъл го обладала. С последни сили се надигнал и бръкнал в торбата. Извадил един от портокалите и го разрязал с ножа си. Оттам излетяло най-красивото канарче, което някой някога бил виждал.
– Дай ми да пия вода, умирам от жажда, – помолила златната птичка.
– Почакай минутка, – отвърнал Дезирѐ, учуден, че забравил личните си мъки, и за да помогне на горкото птиче, извадил втория портокал и без да мисли какви ги върши го разрязал. Оттам излетяло второ канарче и заплакало:
– Умирам от жажда, дай ми да пия вода.

В този миг синът на Тумбалан проумял глупостта, която бил направил. Канарчета литнали нанякъде, а той изгубил и сетните си сили. Безпомощно се отпуснал на земята и изпаднал в безсъзнание.

VII

Когато се свестил, усетил колко свежо е наоколо. Била паднала нощта, по небето блещукали хиляди звездици, а цялата земя била окъпана в роса.

Пътешественикът бил възвърнал вече силите си, възседнал коня си и продължил по пътя. На зазоряване стигнал до един поток, който весело бълбукал. Слязъл и до насита пил от хладната вода.

Едва се сдържал и се чудел дали пък не е време да разреже последния си портокал. Спомнил си как снощи не изпълнил заръките на стареца. Може жаждата да била изпратена от злата вещица и нейната магия да е попречила на принцесата от съня му да излезе?

Решително извадил ножа си и разрязал портокала. Уви! Оттам излетяло мъничко канарче, точно като предишните и точно като тях птичката проплакала:
– Жадна съм, дай ми да пия вода.

Разочарованието на Дезирѐ било безкрайно. Но бил решен да не изгуби и последното канарче, той гребнал с шепа мъничко вода и му я поднесъл да пие.

Едва птичката глътнала капка и се превърнала в чудно хубава девойка, стройна и висока като топола, с черни очи и златиста кожа. През живота си Дезирѐ не бил виждал някой, дори наполовина толкова красив. Изпаднал в захлас от възхищение и без да мърда стоял с вперени очи в нея.

Тя също изглеждала смутена, но го гледала с щастие в очите и никак не се страхувала от своя освободител. Щом успял да се посъвземе, той я попитал как се казва. Принцесата му отвърнала, че се казва Зизѝ и била на шестнадесет години, а десет от тях вещицата я държала затворена в портокала, превърната в канарче.
– Тогава, моя очарователна Зизѝ, – казал принцът, горящ от желание да се ожени за нея, – нека бързо да препуснем по-далеч от злата вещица.

Но Зизѝ искала да знае къде отиват.
– В замъка на моя баща, – отговорил той.

Метнал се на коня и я качил пред себе си на седлото. Прихванал я нежно с ръцете си и така започнали своето пътешествие.

VIII

Всичко, което принцесата виждала наоколо, било ново за нея и докато преминавали през планини, долини и градове, тя задавала хиляди въпроси. Дезирѐ бил очарован да ѝ отговаря. Прекрасно е да учиш онзи, когото обичаш!

Един ден тя го попитала как изглеждат момичетата в неговата страна.
– Те са розови и бели, – отвърнал той, – а очите им са сини.
– Харесваш ли сините очи? – пак попитала принцесата, но Дезирѐ решил, че това е хубав случай да разбере какво е на сърцето ѝ, и затова не отговорил.
– Без съмнение, – продължила принцесата, – една от тях е твоя годеница?

Той пак не казал нищо и тогава Зизѝ с гордост замълчала.
– Не, – отвърнал ѝ накрая. – Никое момиче в моята страна за мен не е красиво. Затова дойдох да си потърся съпруга в страната на слънцето. Сбърках ли, моя прекрасна Зизѝ?

Този път бил ред на Зизѝ да замълчи.

IX

Говорили си ден след ден и така неусетно приближили замъка в Авен. До портата оставали само няколко хвърлея на камък. Те слезли от коня до един кладенец в гората.
– Скъпа ми Зизѝ, – казал сина на Тумбалан, – не може да се изправим пред баща ми, все едно сме някакви обикновени хора, които се връщат от разходка. Трябва да те въведа в замъка церемониално. Почакай тук и след час ще се върна с карета и коне, достойни за принцеса.
– Не се бави, – помолила Зизѝ и го изпратила с копнеж в очите.

Щом останала сама, бедната девойка започнала да се страхува. За пръв път в живота си оставала сама насред гора. Изведнъж дочула шум между дърветата. От ужас, че в най-добрия случай идва вълк, се мушнала в хралупата на едно дърво, надвесено над кладенеца. Вътре било достатъчно широко, за да се скрие цялата, но за да гледа, девойката показала навън хубавата си главица и тя се отразила във водата.

Появило се едно създание, слабо и ужасно грозно, но нищо общо нямало с вълк. Кой ли бил това?!

X

Недалеч от кладенеца живеело семейство, което си изкарвало хляба с тухларство. Преди петнадесет години бащата бил намерил в гората мъничко момиченце, изоставено от циганите. Той занесъл бебенцето у дома при своята съпруга и добрата жена отгледала мъничето заедно със собствените си деца.

Когато поотраснала, циганката изпъквала повече със сила и лукавство, отколкото с красота. Челото ѝ било ниско, носът ѝ плосък и била с дебели устни, а кожата ѝ не била златиста като на Зизѝ, а с цвят на глина. Подкачали я заради тена на лицето ѝ, а тя отговаряла шумно и се вряла навсякъде като синигер. Затова ѝ викали Титѝ.

Тухларите често изпращали Титѝ да ходи за вода, но тя мразела да помага вкъщи, защото била прекалено горда и мързелива. Точно тя изплашила Зизѝ, докато се провирала между шубраците със стомната на рамо. Навела се да я напълни и видяла отражението на красивата принцеса във водата.
– Бре, че хубаво лице! – викнала от изумление. – Би трябвало това, което виждам във водата да съм аз! И смеят да ми казват, че съм грозна? Напротив, прекалено хубава съм, за да им нося всеки ден вода!

Казала това, метнала стомната настрани и се прибрала с празни ръце вкъщи.
– Къде е стомната? – попитал я тухларят.
– Е, какво очакваш? Ходих толкова много пъти с нея за вода, че накрая се счупи.
– Добре, вземи това ведро, то не може да се счупи.

Циганката се върнала до кладенеца, но като видяла хубавото отражение във водата, пак му заговорила.
– Не, повече няма да им работя, все едно съм някакво магаре! – После метнала ведрото толкова високо, че се ударило в клоните на дървото и се строшило.
– Срещнах вълк, – казала на тухларя, – и счупих кофата в носа му.

Ядосан, тухларят не задавал повече въпроси, ами грабнал метлата и така я тупнал, че успял да посмачка малко наглостта ѝ. После пъхнал в ръцете ѝ стара медна кана и заръчал:
– Ако не я върнеш пълна с вода, може не само гордостта ти, ами и кокалите ти да пострадат.

XI

Титѝ поела обратно. Повече не смеела да се опълчва и в ужасно лошо настроение клекнала до кладенеца. Хич не било лесно да се пълни тумбестата кана. Тя не потъвала във водата и циганката трябвало да я натиска с всичка сила пак и пак. Накрая толкова се изтощила, че докато я напълни премаляла, изпуснала тежката съдината и тя потънала в дълбокия кладенец. Щом видяла как каната изчезнала на дъното, момичето направило толкова трагична физиономия, че Зизѝ, която внимателно я наблюдавала, избухнала в смях.

Титѝ вдигнала глава и разбрала грешката си. Толкова много се ядосала, че на часа решила да си отмъсти.
– Какво търсиш тук, прекрасно създание?
– Чакам да се върне моя любим, – отговорила Зизѝ и после с наивност на момиче, което доскоро е било канарче, разказала своята история.

Циганката често виждала младият принц, преметнал пушка през рамо да гони гаргите в гората. Самата тя била прекалено грозна и раздърпана, че той да я забележи, но Титѝ му се възхищавала, макар да го намирала малко по-дебел, отколкото е по вкуса ѝ.
– Мили боже! – си казала на себе си. – Значи той харесвал жълтите жени! Ами, че и моята кожа е жълта, и ако да измисля начин…

И скоро успяла да измисли.
– Какво!? – провикнала се подлата Титѝ, – ще дойдат с каляска да те вземат и ти не се притесняваш да се изправиш пред множеството изтънчени дами и господа с тази разрошена коса? Мило дете, слизай бързо долу, за да ти среша косата, както подобава!

Простодушната Зизѝ слязла и застанала послушно пред Титѝ. Циганката уж започнала да реши смолистата коса, но внезапно измъкнала от корсета си игла и както синигерът забива злостно клюн в главичката на чучулига, Титѝ забила острата игла в главата на Зизѝ.

Щом иглата докоснала Зизѝ, тя отново се превърнала в канарче, разперила крилца и литнала нанякъде.
– Тази работа я наредих добре, – си рекла циганката. – Доста ум ще потрябва на принца да си намери своята булка. – Поотупала си роклята и седнала на тревата да чака Дезирѐ.

XII

В това време принцът препускал обратно през гората бързо, колкото конят му могъл. Горял от нетърпение и яздел много пред дамите и господата, които Тумбалан изпратил да посрещнат Зизѝ.

При вида на отвратителната циганка, принцът се вкаменил от ужас и изненада.
– Ох горката аз! – проплакала Титѝ, – значи не познаваш своята Зизѝ? Докато те нямаше, злата вещица дойде и ме превърна в това. Но ако имаш смелостта да се ожениш за мен, ще си възвърна отново красотата. – И при тези думи заплакала горчиво.

Добродушният Дезирѐ бил надарен с толкова меко сърце, колкото и с храброст.
– Горкото момиче, – помислил си той. – В крайна сметка тя не е виновна, че е станала тъй грозна, ами аз. Ох! Защо ли не послушах съвета на стареца? Защо я оставих сама? Освен това, единствено от мен зависи да разваля ужасната магия. Прекалено много я обичам, за да я оставя да седи така.

Затова представил циганката на дамите и господата от двора, като им разказал за ужасната беда, която сполетяла нещастната му годеница. Всички се престорили, че вярват и дамите преоблекли фалшивата принцеса с разкошните дрехи, които били донесли за Зизѝ. После я качили на белоснежна грациозна кобила и поели към замъка.

Но красивите накити и дрехи успели да направят Титѝ още по-грозна отпреди и Дезирѐ не можел да спре да се черви и да се чуди къде да се дене, когато влезли заедно в града.

Забили църковените камбани, зазвънели звънчета и хората се стекли на тълпи да поздравят великолепната процесия, ала щом видели булката, която принцът бил избрал, не повярвали на очите си.

За да окаже още по-голяма чест на бъдещата невеста, Тумбалан излязъл на крака да я посрещне в подножието на мраморното стълбище. При вида на ужасното създание, той едва успял да се задържи на краката си.
– Какво! – провикнал се той. – Това ли било невижданата красота?
– Да татко, това е тя, – отвърнал Дезирѐ, без да вдига поглед от земята. – Но е омагьосана от злата вещица и няма да си възвърне красотата докато не стане моя жена.
– Тя ли казва това? Ех, ако ѝ вярваш, може да пиеш студена вода, докато си мислиш, че е вино, – грубо отговорил нещастният Тумбалан.

Но все едно, той обожавал детето си, затова подал ръка на циганката и я въвел тържествено в тронната зала, където щяло да се вдигне празненството.

XIII

Тържеството било прекрасно, но Дезирѐ едва докосвал нещо. За да се заглади настъпилото неудобство, останалите гости лакомо похапвали, а колкото до Тумбалан, нищо не можело да развали апетита му.

Когато станало време да се поднесе печената патица, настъпила пауза и Тумбалан оставил вилицата и ножа си за малко. Минало известно време, но патицата все се бавела и той изпратил главния сервитьор да разбере какво става в кухнята.

А ето какво се случило там.

Докато патицата се печала на шиша, хубаво мъничко канарче влетяло през прозореца.
– Добър ден, изкусни готвачо, – поздравило със звънлив глас човека, който наглеждал печенето.
– Добър ден, прекрасна златна птичке, – отговорил главния готвач, който бил много възпитан човек.
Тогава птичката рекла:

„Моля се на Небесата
да приспят готвача.
Тази патица да изгори,
и да не остане залък
за измамната Титѝ.“

В този миг готвачът заспал дълбоко и спал докато патицата изгоряла и станала на пепел. Когато се събудил, бил направо ужасен и веднага наредил да се донесе нова птица, да се напълни с кестени и отново да се наниже на шиша.

Докато се запичала на огъня, Тумбалан за втори път поискал своята патица. Главният готвач сам се качил до залата, за да се извини и да помоли своя господар за още мъничко търпение.

Тумбалан показал своето търпение като засегнал своя син отново.
– Сякаш не е достатъчно, – процедил владетелят през зъби, – че синът ми е избрал същинска вещица без пукната пара, ами трябваше и баш сега птицата да прегори. Не жена ни е довел, ами самата госпожица Глад.

XIV

Докато главният готвач бил на горния етаж, златната птичка пак влетяла през прозореца и извикала с чистия си глас на главния слуга, който наблюдавал шиша:
– Добро утро, изкусни пекарю!
– Добро утро, прекрасна златна птичке, – отговорил ѝ слугата, когото главният готвач забравил да предупреди в суетнята.
Канарчето започнало отново:

„Моля се на Небесата
да приспят готвача.
Тази патица да изгори,
за да не остане залък
за измамната Титѝ.“

И слугата веднага потънал в дълбок сън, а когато главният готвач се върнал, намерил патицата почерняла като саждите в комина. Побеснял от яд и събудил слугата, който за да се спаси от срама, разказал цялата история.
– Тази птичка, – казал готвачът, – ще ме довърши. Хайде, някой да се скрие и ако дойде пак, да я сграбчи и да ѝ извие врата.

Сам нанизал трета патица на шиша, разпалил огромен огън и седнал там. За трети път долетяла птичката и му казала:
– Добър ден, изкусни готвачо.
– Добър ден, прекрасна птичке, – отговорил ѝ готвачът, сякаш нищо не се било случило, но в мига, в който канарчето подело своята молитва: „Моля се на Небесата да приспят…“,
скритият слуга изскочил и захлопнал крилото на прозореца.

Малкото създание бясно запърхало из кухнята. Настанала ужасна суматоха – готвачи и слуги преследвали горката птичка, удряли и пляскали с престилки – сякаш е муха. Гонитбата отнела доста време, но най-накрая някой успял да я хване. Миг преди да ѝ прекърши врата, Тумбалан нахлул в кухнята и бясно затропал със скиптъра си.

XV

Господарят на Авен бил слязъл лично, за да провери по каква причина неговата патица не пристига.
– Ще бъде ли някой достатъчно любезен да ми обясни какво се случва тук? – се провикнал Тумбалан.
– Ваше Превъзходителство, за всичко е виновна тази птичка, – отговорил слугата и я сложил в ръцете му.
– Що за глупости! Каква прекрасна птичка! – възкликнал Тумбалан и в този миг докоснал с ръка иглата, която стърчала между перата. Измъкнал я и О-о-о! Канарчето отново се превърнало в прекрасна девойка със златиста кожа, която радостно подскочила.
– Милостиви боже! Каква неземна красота! – ахнал господарят.
– Татко! Това е тя! Ето я Зизѝ! – се провикнал Дезирѐ, който влизал в същия момент. Грабнал своята любима в прегръдките си и нежно ѝ прошепнал:
– Моя скъпа Зизѝ, колко съм щастлив, да те видя отново!
– А какво ще правим с другата? – попитал Тумбалан.
Другата тъкмо се прокрадвала безшумно през вратата.
– Спрете я! – извикал Тумбалан. – Веднага, още тук ще произнеса присъда за злите ѝ деяния.

Седнал върху пещта и заповядал Титѝ да бъде изгорена вътре. След това господата и готвачите направили шпалир и Тумбалан обявил Дезирѐ и Зизѝ за годеник и годеница.

XVI

Три дни по-късно вдигнали сватбата. Всички малчугани от околността пристигнали, въоръжени с дървени мечове и украсени с еполети от златиста хартия на раменете.

Зизѝ получила извинение от Титѝ и била изпратена да си върви в тухларната, а след нея хукнали всичките момчета, които ѝ свиркали и подвиквали. Оттогава досега останал обичай във Фландрия селските деца да замерят синигерите с камъни.

В навечерието на сватбения ден в страната всички килери и мазета, шкафове и маси, независимо на бедни или на богати се отрупали с хляб, вино, бира, печени патици и сладкиши, за да не може никога повече Тумбалан да се оплаква, че синът му е избрал да се ожени за госпожица Глад.

Оттогава храната в страната винаги е в изобилие и пак от онези времена измежду русите и синеоки фламандки може да се забележат няколко хубави момичета с черни очи и кожа с цвят на злато, които са потомки на прекрасната Зизѝ.

КРЕДИТ: Contes du roi Cambrinus (1874), Charles Deulin; The enchanted canary, Andrew Lang The Red Fairy Book 1890 – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, КОРИЦА и ИЛЮСТРАЦИИ: Колажи от експонати в Rijks Museum

БЕЛЕЖКИ: В превода на български език е предпочетено оригиналното френско заглавие на приказката, като са добавени и фрази, изпуснати в английския вариант на Андрю Ланг.

prikazki.eu