Сътворил Бог света и стъпил на едно облаче да погледа земята. Гледал, гледал – всичко си е на мястото си. Бистри потоци се спускат от планините за жадните, златни пшеници наливат тежък клас за гладните, дърветата пръскат хладни сенки за морните, птици пеят по клоните, за да приспиват децата, цветя разливат аромат, за да услаждат въздуха, по ливадите расте сочна зеленина за ваклите стада на овчарите, из тревите и цветята жужат буболечки и мушици, а пеперудите, като живи цветчета, хвъркат над поляните.
Радостно станало на Твореца. Повикал ангелите и ги попитал:
– Деца, дали не съм ли забравил нещо? Я погледнете и вие – младите ви очици по-добре виждат. Кажете, ако съм изпуснал нещо – няма да се сърдя.
Навели се ангелите от облачето, погледнали към земята – нищо не липсвало.
– Всичко е хубаво, дядо – казали те. По-хубаво не може да бъде.
Последно кацнало на облачето най-малкото ангелче, погледало и казало:
– Дядо Господи, забравил си нещо!
– Забравил ли съм? Какво съм забравил?
– Забравил си пътищата и пътеките. Като идвах насам, мернах ги в стаята ти насукани на топове.
– Бpeй, вярно, че съм забравил поясите! – ахнал Твореца. – Хайде, скоро всеки да вземе по един топ и да го развие по земята.
По-големите ангели взели по-широките пояси, а по-малките – по-тесните и литнали към земята. Погледнало най-малкото ангелче – за него не останало нищо и заплакало. Но дядо Господ видял едно забравено кълбо с насукани на него тънките като конец пътечки на мравките, дал го на ангелчето и рекъл:
– Не плачи. Ето на, за тебе остана мравешката пътечка. Иди на земята и я развий по гори и ливади.
Грабнало ангелчето кълбото и припнало да настигне другарите си. А те летели над земята и пеели:
„Бели, бели пояси
вред се разпашете,
по земята хубава
вий се наредете
и навсъде хората
весели водете –
вие бели пътища
на света бъдете!“
Стигнали ангелите земята и се пръснали: онези с тежките широки пояси, се спуснали към равнините, другите с по-тесните – се пръснали край нивите, планините и горите, а най-малкото ангелче се отправило към зелените поляни.
Ангелите, които слезли в равнините, видели, че хората се лутат като изгубени, без никой да знае къде да тръгне и къде да стигне – крачели през ниви, през трънаци и коприва.
Размотали ангелите един от широките пътища и радостно запели:
„Равен път се извива,
долините повива
посред росна тревица,
посред златна пшеница!
Кой го знае откъде
чак при нас той тук дойде
и на где отива там
сред горите китни сам!“
Развивали се пътищата по равнините седем дни и седем нощи и застлали цялата земя. Хората радостни тръгнали по широкия свят да печелят хляба си. Из пътищата заскърцали натоварени коли, препуснали врани кончета.
По горите и хребетите другите ангели развивали тесните пътеки и пеели заедно с птиците, които ги гледали учудени:
„Вий се, вий се, пътеко,
ти из планината,
та по вас да водят
пастири стадата.
А пък в полунощи
тежките мецани
ти води към росни
хубави поляни –
да се поразходят
и да се поборят,
като стари баби
да си помърморят.“
По високите планини, дето рядко стъпвал човешки крак, се извили пътечките за горските жители. Видяла пътечките хубавата сърничка и запяла:
„Тесни горски пътеки,
тука като скитате
що ли Вълчо – стар хайдук
вие не попитате:
няма ли в дъбравите
скоро да дохожда,
страшната cи банда
гордо да предвожда?
Че си ние тука
радостно живеем,
в росните поляни
цели дни се реем!…“
А една пътечка, която се провирала между вековните дървета, cпряла на един връх да си поеме дъх и зашушукала:
„Хитра Кума Лиса
дебне в храсталака,
кой я знай какво ли
тука дълго чака.
А пък 3аю Баю
скача нанагоре
и самси на себе
сякаш говори:
– Стръмна ми пътечко,
де отдолу идеш,
казвай ми да бягам,
Лиса ако видиш!“
А един самотен бор, застанал над една скала, погледнал към долината и тихо зашумял:
„Тясната пътека
вие и извива
из гората китна,
тиха, мълчалива.
Тук ще срещне Вълча,
там сърни игриви;
а край тях елени
крачат горделиви.“
Из една росна ливада се проточила като свила и заблестяла на слънцето тясната пътечка, по която минал охлювът.
Една катеричка се залюляла на клон и казала на пъстрия кълвач, който чукал на една хралупа:
„Тази сребърна пътека,
покрай китните цветя,
тука охлювът изписа
снощи, късно през нощта.
Той излезе на разходка,
дълго скита тук и там,
а в зори по таз пътека
де се скри – и аз не знам!“
Но най-хубава била песента на малкото ангелче, което размотало по земята мравешките пътечки. Tо пеело:
„А пo таз пътечка,
между незабравки,
ще пътуват само
неуморни мравки.
От зори до вечер
те на здраво рамо
тука ще пренасят
тежко зърно само.
Че когато дойде
зима мразовита
всяка малка мравка
тук да е честита.“
КРЕДИТ: „Какъ се създали пътищата по 3емята“, 1937г. – Василъ Павурджиевъ, из „На гости у слънцето“, 1937г., изд. Казанлъшка долина, София; ИЛЮСТРАЦИЯ: Михаилъ Блекъ; РЕДАКЦИЯ: prikazki.eu;
