Слънце, студ и вятър

Вървял един старец по пътя, а насреща му се задали слънцето, студът и вятърът. Човекът спрял пред тях и се поклонил ниско до земята.

– Старецът се поклони на мене, за да не го пека – подхванало слънцето.
– Не на тебе, на мене се поклони – възразил студът, – защото от мене повече се плаши.
– Празни приказки! – пресякъл ги вятърът. – Поклонът не беше за вас, а за мене.
И тримата взели да се препират и карат.
– Щом е така – накрая рекло слънцето – да попитаме самия старец.

Речено, сторено. Тримата настигнали пътника и го попитали:
– Кажи, старче, на кого от трима ни се поклони?
– На вятъра – отвърнал той.
– Ха, видяхте ли сега! – възкликнал вятърът. – Нали ви казах, че поклонът е за мен.
– Тогава като рак ще го опека – рекло слънцето ядосано, – та добре да ме запомни.
– Няма да стане – засмял се вятърът. – Започна ли да духам, ще го разхладя и няма да успееш.
– А аз напук ще го смразя, нахалника му с нахалник! – провикнал се студът.
– Така да е, побратиме! Тогава аз ще спра да духам и без мене човекът няма да се смръзне.

Та така старецът продължил пътя си цял и невредим.