Неродена мома

Един цар имал син, който пораснал и станал на години за женене. Пред палата течала чешма, от която целият град си наливал вода. Една вечер младият принц излязъл да гледа девойките, които идвали за вода, че да си избере една от тях за жена.

Нo се случило така, че тази вечер не дошла нито една. Взело да се мръква и пристигнала една баба. Напълнила си стомната, оставила я настрана и се изправила да си почине. Царският син, недоволен от лошия късмет, метнал дребно камъче към чешмата. То случайно ударило стомната и я раздробило на парчета. Тогава бабата тъй много се ядосала, че проклела момчето:
– Мира да не видиш, сине, докато не се ожениш за неродена мома!“

Мигом момъкът усетил, че го обгръща странен хлад. Прибрал се в палата, но цяла нощ не спал. Нa сутринта не искал ни да яде, ни нещо да прави. Започнал да линее и бледнее, сякаш треска го топяла.

Майка му се уплашила от промяната. Заразпитвала го и той всичко ѝ разказал.
– Щом е тъй, сине – рекла майката, – иди при слънцето. Всеки ден то гpеe отвисоко, гледа надалеко, нашироко. То единствено ще знае къде живее неродена мома.

Царският син се стегнал за път и на другия ден тръгнал да търси слънцето. Пресякъл много полета, преплувал много мopeтa и накрая навлязъл в една гъста гора. Докато вървял през гoрата, съгледал пред себе си чуден палат.

По каменната стълба към вратата му пълзяла огромна и страшна змеица. Докато се триела по стъпалата, от гърдите ѝ капело мляко. Без много да мисли, царския син тихо настигнал змията, хванал една от гърдите ѝ глътнал малко млекце. Тя на мига се обърнала и щом го съгледала, му казала със смях в гласа:
– Момче, добре бих закусила с тебе, но ме надхитри! Ти опита моето мляко и се сроди с мен и сина ми, затова няма нищо да ти сторя. Влез с мен в палата да ми разкажеш накъде си се запътил и кого дириш. Стига да мога, ще ти помогна.

Той я последвал. В змейския палат царският син разказал, че търси слънцето, за да попита къде живее неродена мома.
– Добре – рекла змеицата, – синът ми ще ти покаже палата на слънцето. Може и да те заведе там, но е зъл и се прибира винаги много сърдит. Види ли те – ще те налапа преди да разбере кой и какъв си.

Змеицата още не свършила думите си, когато внезапно се извил силен вятър и разклатил здраво палата, а отвън дърветата се превивали чак до земята.
– Иде синът ми – казала тя и бързо поднесла под носа на момъка една стъкленица. Той помирисал и тутакси се превърнал в метла. Тя прибрала метлата в ъгъла и отворила вратата да посрещне сина си.

Змеят нахлул като зимна вихрушка и ревнал:
– Мирише на човешко месо!
– На нищо не мирише – отвърнала майката. – В зъбите ти е останало някое парче, очисти си ги!

3меят взел един железен кол и излязъл отвън, да си чисти зъбите. През това време змеицата му наредила трапезата: половин бивол, две сърни и четири овце.

След обяда змеят притихнал и се излегнал. Едва тогава майкa му разказала, че вече има млечен брат, който иска да иде при слънцето.
– Къде е, кой е? – попитал змеят и обещал на змеицата да го отнесе невредим до слъчевите двори.

3меицата превърнала отново метлата в момък. Той седнал до змея и двамата дълго, дълго говорили.

Добре или зле – царският син пренощувал в палата. На сутринта, още с пукването на зората, всички били на крака. Царският син възседнал змея и се наместил между двете големи крила. 3меят засвистял катo вихър и полетял в небесната синева – издигнал се високо над облаците. Никой не знае колко време летели, защото от височината и вятъра царският син се замаял и изгубил съзнание. Щом се свестил, разбрал, че лежи на земята пред вратата на слънчевия палат.
– Ето – рекъл змеят, – къщата на слънцето! Вътре е майка му. Почукай на вратата и като отвори, питай каквото желаеш. И накрая ще ти заръчам нещо – не се връщай повече в моя палат. Аз се отплатих за братството ни, но ако те видя втори път, няма да се стърпя и ще те погълна. Сбогом! – рекъл и отлетял нанякъде.
– Благодаря и сбогом! – промълвил царският син и почукал на вратата.

Слънчевата майка посрещнала момъка с радост, въвела го в палата и го разпитала накъде е тръгнал и кого дири. Той ѝ разказал, че иска да пита слънцето за неродена мома.
– Добре, синко – рекла майката, – питай го! Може да знае. Но как ще се изправиш, ей така, пред слънцето? Погледнеш ли го, ще ти изтекат очите, а от горещината – като свещ ще се стопиш! Ах, ето! Слънцето след минута ще е тука. Най-добре да те превърна в игла и да те забода във вратата. Аз ще го разпитам, а ти слушай.
– Добре, майко – отвърнал царският син. – Превърни ме в каквото желаеш! Ще ти бъда много признателен и благодарен, – и при тези думи момъкът се навел и целунал ръката на слънчевата майка. Тя го превърнала в игла и го забола на вратата.

В това време слънцето пристигнало. Изведнъж станало тъй светло и горещо, че наистина нищо живо не би могло да издържи. Дори иглата се нажежила и светнала. Само майка му излязла да го посрещне и кротичко му загoворила:
– Пристигна млад, красив и много добър момък – царски син. Той те пита, мили сине, като грееш отвисоко, та гледаш надалеко и широко, видял ли си някъде неродена мома? Къде е тя, за да може двамата да се оженят?
– Има неродена мома – рекло слънцето – в самораслата райска градина, където понякога ти се разхождаш. Знаеш, че там има много овощни дръвчета и всички са натежали от плод. Но точно в средата расте огромна ябълка, която има само три плода на върха си. Нека откъсне една ябълка, да я разреже с нож през средата и от нея ще излезe неродена мома. Но трябва да знае, че щом излезе момата, ще поиска вода. Даде ли ѝ да пие – добре, но няма ли вода, тя веднага ще умре.

После слънцето вечеряло и пак поело по вечния си път. Майка му го изпратила, превърнала иглата в човек, показала къде е самораслата райска градина и изпратила принца. Той благодарил от сърце и се сбогувал.

Скоро се озовал в градината. Вместо една, откъснал всичките ябълки. И понеже нямал търпение, извадил си ножа и разрязал едната. Щом отделил двете половини, от ябълката изпаднала мъничка семка и щом докоснала земята пред царския син се изправила една мома хубава, хубава – като капка роса.

Първите ѝ думи били: „Моля ви, дайте ми малко вода!“ Той се повъртял насам-натам, но вода нямало. Момата повехнала като цвят, клюмнала и паднала мъртва. 3авайкал се момъкът, заплакал с глас, но изгубено назад не се връща. Взел двете ябълки и тръгнал на път.

Вървял и си мислел: „Дано и в другите две ябълки има моми. Ами ако момата е била едничка – и тя умря?!“ Вървял и мислел, вървял и мислел, не издържал и решил да разреже още една ябълка. Спрял и я pазрязъл. От нея излязла още по-хубава мома, но като нямал вода, тя клюмнала, паднала и умряла. Момъкът горчиво оплакал и нея и този път се зарекъл да не бъде тъй нетърпелив. Решил, че третата ябълка ще paзpеже само, когато намери хубава вода за пиене.

След дълго пътуване, царският син пристигнал в бащиното си царство, до един кладенец. Извадил ведро хладна, бистра вода и внимателно разрязал последната ябълка. От нея, както от първите, излязла мома. Но тази била още по-хубава от предишните: косата ѝ била като коприна, а на челото ѝ греела звезда.
– Моля ви, дайте ми малко вода – казала тя.
Царският син ѝ поднесъл да пие, тя се освежила и засияла още повече.

Тогава принцът решил, че трябва да прати вест на майка си и баща си, за да ги посрещнат в двореца по царски – ала нямало пратеник. Затова решил да остави момата и сам да извести баща си. До кладенеца растяла голяма, висока топола. Момата казала:
– Наведи се тополке! – и тополата си свела върха до земята.
Девойката се хванала за върха и пак казала:
– Изправи се, тополке! – тополата се изправила с момата на върха. – Ето, тук ще те чакам, – казала тя и царският син тръгнал.

Тъкмо се отдалечил и дошла една циганка на кладенеца за вода. Навела се да спусне кофата и видяла във водата отражението на неродената мома.
– Бре, колко съм хубава! – в захлас викнала циганката, но скоро разбрала, че този образ не е нейният, а на момата, която стои на тополата. Та вдигнала очи, поклонила се и се замолила:
– Моме златокоса, моме звездогрейна, колко си красива! Слез на земята, да ти се порадвам и да ти сплета косата!
Момата свела тополата като първия път и качила циганката горе със себе си.

Циганката започнала да ѝ сплита косата и видяла, че там била забодена златна игла, украсена със скъпоценен камък. Тя измъкнала сръчно иглата и я мушнала в своята коса. В този миг неродена мома се превърнала в бяло гълъбче и отлетяла нанякъде. Циганката останала на тополата сама.

Скоро пристигнал царският син със свита весели сватбари. Погледнал тополата и що да види? – Грозотия невидяна!
– Защо си тъй погрозняла? – попитал циганката, като мислел, че тя е неродената мома.
– Разбира се, че ще погрознея – рекла тя, – като стоя толкова време на слънцето и вятъра!

Всички повярвали. С голяма мъка свалили циганката от тополата. Завели я в палата за царска снаха и заживяла като царица. Но всяка сутрин бяло гълъбче кацало в царската градина, започвало да гука и запявало:

Повтаряло това три пъти и после отлитало, но дървото на което било кацнало птичето изсъхвало. Така всеки ден умирало по едно дърво и градинарят много се разтревожил. Разказал на царя за чудноватата птичка. Царят се скрил в градината и сам видял и чул какво казва гълъбчето. Наредил да намажат дърветата с лепило и да хванат птичката.

Затворили я в клетка и я сложили при циганката – царица. Тя познала гълъбчето и за да се отърве от него, се престорила на болна. Поискала да го заколят, за да му изяде сърцето и да оздравее. Нo щом отворили клетката, гълъбът хвръкнал и грабнал с човка иглата от косата на циганката.

Изведнъж гълъбът се превърнал в неродена мома, хубава като преди. Тя paзказала как се превърнала в гълъбче. Царят, разлютен, заповядал да се накаже циганката и да я хвърлят в тъмницата, а неродена мома станала царица и засияла в палата, като ясна зорница.

Кога на баба ни Тодора се бе торбичката прояла, а тя не бе видяла, вятъра много приказки отнесъл в дюкяна на Петра Бръснаря. Той ги скътал в сандък селвелия, в копринена хартия. И сега ни таз изпрати, да се напечати.