Голямо тържество предстоеше да се чества в царския дворец. След няколко дни царкинята ставаше пълнолетна и целият народ очакваше да отпразнува голямото събитие. Всички в двореца трескаво се подготвяха.
Беше люта зима. Дворцовата градина бе потънала в сняг, а клоните на дърветата се превиваха под тежестта му. Ледът бе сковал буйните потоци, които пълнеха красивия фонтан и той стоеше сега напълно глух и ням.
Но през тези мразовитите дни, когато леденият дъх на зимата се носеше навън, в двореца бе разцъфнала истинска пролет. Чудна пролет бе настъпила там! От далечните страни бяха донесени разкошни цветя и ароматът им ухаеше навред из дворцовите зали. Палатът се превърна във вълшебна градина – високостъблени палми потрепваха с листа и въздишаха за своята далечна, топла родина.
Нищо не скъпеше царят да направи тържеството колкото се може по-разкошно и да остане за вечни времена неговата слава.
От далечните земи, нейде край безкрайните морета, изпратиха бисери, за да украсят косите на царкинята. От пясъците в Индия донесоха елмази, които да проблясват като слънчеви лъчи пред погледа на гостите. От бездънните океани извадиха алени корали, по-червени от краката на гълъби. И ето, всички накити вече бяха готови.
Само празничната премяна на царкинята все още не беше ушита. Царят искаше новата рокля също да прослави неговото богатство и величие, затова пожела да се направи невиждана по красота и ценност дреха. Доставиха най-скъпата коприна, която сякаш беше изтъкани от нишки самородно злато.
А когато царските пратеници занесоха плата при най-прочутата шивачка с поръчката и царските желания, бедната жена така се прехласна от красотата на плата, че дълго не можа да проговори.
Бурята навън вилнее. Бесен ураган се носи и затрупва улиците с преспи сняг. В тясната стаичка на бедната шивачка гори огън. Тя шие празничната рокля на царкинята. Лицето на жената е бледо и изпито. Тя често спира, ослушва се и вперва поглед в люлката до нея.
Едва едва там тупка сърчицето на нейното болно детенце. Устните му трескаво горят, главата му пламти в огън. Неспокоен сън измъчва мъничката му душа. Понякога то трепва, напълно пребледнява и отново пламва в огън. Клетата майка шие неспокойно с иглата и въздиша тежко. Бурята навън реве, но още по-ужасна буря вие в измъчената майчина душа.
Но утре премяната трябва да бъде готова. Царкинята трябва да блесне със своята красота и богатства. Нещастната шивачка се забързва отново. Очите ѝ се пълнят със сълзи, а глухо ридание разкъсва гърдите ѝ.
Детето внезапно изпъшква, отваря своите големи черни очи, впива ги в майка си, трепва и издъхва…
Майката изпищява и се хвърля към люлката. Тя дълго притиска скъпата рожба към гърдите си и когато нощният мрак започва да се разкъсва, тя си спомня за роклята, нежно поставя трупчето в люлката и отново започва да боцка с иглата. От очите ѝ се леят сълзи, които тупкат по копринения плат, като големи тежки мъниста. Дълго, дълго майката шие, а от очите ѝ неспирно падат едри, едри сълзи…
Когато вечерта на тържеството царкинята се показа, гостите ахнаха и запляскаха с ръце – не намираха думи да изкажат възхищението си от красотата на роклята и украшенията. Цялата дреха беше изпъстрена с перлени мъниста, блеснали като утринна роса по венчетата на есенни цветя.
Всички се дивяха на тази красота и блясък, но уви, никой, никой не успя да разбере, че всъщност виждат сълзите на нещастната шивачка.
КРЕДИТ: „Зрънца маргаритчета“, Ст. Чешмеджиев; Приказката е отпечатана в списание „Пчелица“, кн.3, 1915; РЕДАКЦИЯ: ©prikazki.eu; КОРИЦА & ИЛЮСТРАЦИЯ: Фрагмент от „До люлката“, 1866, Léon Emile Caille;
