Златното момиче

На един човек жена му починала. Минала година и той се оженил за една вдовица. Тя му довела едно момиченце. От първата си жена той имал друго, та се събрали две – заварениче и доведениче.

Мащехата обичалa само своето момиче, а завареничето мразела. А то колкото растяло, толкова по-хубаво ставало.

Веднъж мащехата опекла прясна питка, дала я на мъжа си и му поръчала:
– Вземи твоето момиче и го заведи в някоя далечна гора. Там търкулни питката и го прати да я гони. Ти се скрий и го остави в гората.

Дожаляло на бащата, но си рекъл: „Горкото, и у дома бял ден не вижда. Мащехата не му дава дъх да си поеме. Ще го заведа в гората. Може да го вземе някой дървар да живее при него. После, като оженим доведеницата, щe ида да си прибера дъщерята.“

Бащата взел питката и повел детето си към гората. Като стигнали до една стръмнина, той извадил питката и казал:
– Виждам, че си гладна. Щe търкулна питката надолу. Ти тичай след нея! Дето спре, ще видиш кладенче. Хапни там, сръбни студена водица, а аз тука ще те чакам. Уморих се, та искам да си почина.

И търкулнал питката. Момиченцето хукнало подире ѝ.

Бягало, бягало, накрая я стигнало. Кладенче нямало, но то похапнало и тръгнало към баща си. Викало, плакало, никой не се обаждал. Поело да търси пътечката към дома в гората. Слънцето вече залязвало, а горкото дете едва се влачело от умора. Когато излязло на една широка полянка, седнало и се разплакало.

Плакало, плакало, най-после задрямало. Когато се събудило, пред себе си видяло белокоса старица.
– 3ащо си плакало, момиченце? – попитала жената.
То разказало какво се случило. Бабата го хванала за ръка, успокоила го и го завела в своята колиба. Като мръкнало, старицата го нагостила и двете легнали да спят.

Сутринта момиченцето станало рано. Измило се, премело къщата и наклало огън в огнището. Тъкмо ошетало и бабата се събудила. Станала, взела една кошница и рекла на детето:
– Ще ида в гората за билки. Ти стой тука и наглеждай моите гадинки.

Щом останало само, момиченцето сварило каша и тръгнало към кокошарника. Ала там, вместо кокошки и пилета, заварило пъстри змии и гущери. Отначало се стреснало, но после се успокоило. Разбъркало кашата да изстине и сипало на змиите и гущерите. Те започнали да ядат, а девойчето развързало от шията си герданчето, извадило едно по едно всички мъниста и ги навързало по шийките на бабините гадинки.

Върнала се по обяд бабата. Посрещнали я змиите и гущерите и отдалече завикали:
– Бабо, бабо, кака ни навърза огърлички!
– И аз ще вържа на кака огърличка! – отвърнала бабата.

Подир обед бабата завела момиченцето край реката. Седнали на сянка край брега и бабата заръчала:
– Аз малко ще дремна. Ти гледай кога ще придойде реката. Като мине червена вода, не ме буди, като придойде черна, пак не ме буди. Зададе ли се жълта вода, събуди ме.

Бабата задрямала. Скоро реката се зачервила, после почерняла като катран, накрая придошла жълта вода. Момиченцето събудило бабата. Тя го потопила три пъти в реката и три пъти все повтаряла:
– Дръж, моме, каквото ти падне!

Когато детето излязло из водата, грейнало като ясно слънце. Цялото било златно! А на шията му висяла скъпоценна огърлица.
– Ела сега да ти покажа пътя за село – погалила го бабата.

Качили се на едно високо място, посочила му пътя и се скрила в гората.

3латното момиче тръгнало за вкъщи.

Като го видели цялото златно, и бащата, и мащехата ахнали. Къщата светнала, сякаш слънце греело вътре. Щом се посъвзела, мащехата разпитала момичето как и кой го направил златно. То разказало всичко от край до край.

На другия ден мащехата станала рано, опекла медена питка, събудила мъжа си и му рекла:
– Стани да заведеш и моето момиче в гората. Искам и то да стане златно.

Мъжът взел питката и повел доведеничето. Отвел и него в гората. Там търкулнал питката, проводил момичето да я гони, скрил се и си отишъл.

Момичето стигнало питката, похапнало и се върнало да търси баща си, но него никакъв го нямало. Тръгнало да го търси в гората и се изгубило. Ходило, лутало се, плакало. Най-сетне бабата се вестила пред него и го завела да пренощува в нейната колиба.

Сутринта момичето станало след бабата. Нито се умило, нито премело, нито наклало огън в огнището. Бабата пак отишла в гората за билки и поръчала на гостенката да варди колибата и да наглежда гадинките.

Момичето сварило каша и я хвърлило вряла на гладните животинки. Те яли и си изпогорили устите. Когато се върнала бабата, всички викнали в един глас насреща ѝ:
– Бабо, бабо, кака ни изгори!
– Баба ще ѝ се отплати – отвърнала старицата.

Подир обяд бабата завела момичето край реката. Като седнали на брега, бабата казала:
– Аз малко ще дремна. Събуди ме като мине черна вода!

Бабата задрямала. Пo едно време реката придошла жълта. Момичето топнало пръст да я опита и той се позлатил. Когато придошла черна вода, момичето събудило бабата. Тя го топнала три пъти в реката. Като го извадила, то било станало черно като катран. Бабата му показала пътя и изчезнала.

Мащехата чакала момичето си на вратника. Като го съгледала, едва го познала. Било черно и грозно – страх да те хване. Позеленяла от яд, проклетата жена се нахвърлила върху мъжа си:
– Ти, омразнико, не си завел детето, където ти казах!

И тя намразила още повече завареничето. А то се прочуло по цялото царство. Видял го царският син и го харесал за жена. Дошло време за венчавка. Мaщехата забулила с гъсто було своето момиче, а златното, завареничето, захлупила под едно корито.
– Caмo позлатения си пръст да подаваш – подучила тя своята грозница. – Така царският син ще реши, че ти си златното момиче.

Но когато тръгнала сватбата, петелът скочил върху покрива и запял:
– Кукуригу-у-у! Черната кака под булото, а златната под коритото!

Царският син вдигнал булото на грозницата и разбрал, че е измамен. Намерил под коритото златното момиче, оженил се за него, а грозницата и майка ѝ прогонил вън от царството, да се не виждат и чуват.