Горският заек

Додеяло на горския заек да живее в гората и си казал: „Що за живот е това? Кой отде мине, все мене гони. Ден след ден бягам пред вълци и лисици по урви и сипеи. Шумка да шумне, лист да потрепне, пиле да хвръкне – сърцето ми ще се пръсне от страх. Ще сляза долу в полето да си поживея нашироко.“

Речено-сторено – слязъл в полето. Там срещнал един полски заек и го попитал:
– Откъде си, побратиме?
– От полето. Ти откъде идеш?
– От гората.
– Как живеете там? Вкусна ли е горе храната?
– Много е лоша – ядем само корени и листа. А вие с какво се храните?
– Не можем да се оплачем – отвърнал полският заек. – В градините хрупаме грах, марули и зеле. По нивите пасем жито, по бостаните лете намираме пъпеши и дини.
– Щом си тукашен, сигурно знаеш къде има сега нещо вкусно. Моля те, заведи ме, че и аз да си хапна веднъж на корем.
– Да те заведа.

Скоро двамата влезли в една нива с грах. Загризали сладко-сладко, но не щеш ли, минал наблизо ловец. Ловджийските кучета надушили зайците и ги подгонили.

Полският заек знаел как да се пази – полакътушил, полакътушил и току се мушнал под един трън. Ловните кучета го подминали и продължили напред. Но горският заек знаел да бяга само напред. Като луд тичал пред кучетата и едва успял да стигне гората и да се мушне под един храст.

Щом опасността преминала, приседнал на един пън, чукнал се по главата и си казал:
– Що ти трябваше грах! Що ти трябваше зеле! Я си стой тука – гризи си корени и листа по живо, по здраво.