Двата мраза

Разфучали се по широкото поле два люти мраза, двама родни братя. Заподскачали от крак на крак, закършили пръсти. Единият рекъл на другия:
– Братко мой, Червени-нос, какво ще кажеш да си поиграем с хората, да се позабавляваме?
Другият отвърнал:
– Братко Сини-нос, тука нищо не можем да направим. Полето е пусто и покрито със сняг, пътищата са засипани – никой не минава. Да идем в гъстата гора. По горския път все някой ще мине.

Речено-сторено. Хукнали двата мраза към гъстата гора. Тичат, играят си по пътя – по елхи и борове тракат. Старата елха пращи, младият бор скрипти. Минат ли по пресен сняг – ледена кора постилат. Мернат ли тревица, лъхват я и с леден бисер я нанизват.

По едно време от едната страна на пътя се разнесъл звън на файтон, а от другата се задала шейна. Във файтона седял важен господин, в шейната селянин дървар.

Мразовете взели да се наговарят кой къде да иде, кой кого да смръзне. По-младият рекъл:
– Аз ще ида при селянина. Него по-лесно ще смръзна… Кожухът му е овехтял, калпакът му скъсан, на краката си носи цървули. А ти, братко, като по-силен тичай след господина във файтона! Виж, той има меча шуба, лисича шапка и вълчи ботуши. Какво ли мога аз да му направя?
Позасмял се мраз Червен-нос и отвърнал:
– Братко, млад си ти още, не разбираш много, много, но нека бъде твоя воля! Ти тичай след селянина, аз след господаря. Довечера ще видим кой какво е направил. Хайде, сега да вървим!
– Да вървим! – отвърнал по-младият.
Засвирили двамата, зафучали и полетели.

Щом слънцето залязло, двата мраза пак се върнали на широкото поле. Приседнали един до друг и се разговорили:
– Братко, позабави се с онзи господин! – подел по-младият. – Пък аз нищо не направих.
По-големият се позасмял и отвърнал:
– Ех, братко Сини-нос, още си млад и неопитен! Аз така подредих оня човек, че скоро няма да се стопли.
– Ами шубата му, шапката, ботушите?
– Нищо, нищо не помогна. Наврях се под шубата, под калпака, в ботушите и той затрепери като лист. Сгуши се и ядосан си заповтаря: „Не трябва да мърдам, че съвсем ще изстина.“ Аз това и чаках – така го смръзнах, че едва жив в града го закарах. А с твоя селянин какво стана?
– Ех, братко мой, Червени-нос! Ти и с мен добре се позабавлява. Мислех си, че е лесно да смразя селянина, а тя каква стана – той ми строши ребрата!
– Че как така?
– Ето какво стана. Аз се спуснах към него, сборичкахме се и в началото, а-ха да го надвия. Ама той не се уплаши – само взе да ме мъмри, взе да ме хока. Аз така се разсърдих, че започнах люто да го щипя, но не беше за дълго. Той навлезе в гората, слезе от шейната и взе брадвата. Аз си рекох: „Ей сега ще го съсипя!“ Заврях се под кожуха му, а той така развъртя брадвата, че треските захвърчаха наоколо. От челото му чак пот закапа. Взе да става лошо – не се седи под кожуха му. Зачудих се какво да правя, а селянинът работи ли работи. Вместо да изстине, по-топло му стана. По едно време хвърли кожуха от гърба си. Аз се зарадвах: „Ей сега, рекох си, ще те науча тебе!“

Кожухчето беше цялото мокро. Скрих се в него и го вкоравих като дъска. Щом селянинът свърши работа, дойде до кожуха, а на мене сърцето ми заподскача от радост. „Ха сега да те видя! Ха, облечи го!“ Селянинът вдигна кожуха и взе да мърмори, но не мина само с кавга – грабна една дълга бодлива тояга, че като заудря по кожуха! Хем него тупа, хем мене хока. Понечих да избягам, ама здраво се бях вкоравил вътре. А той тупа ли тупа. Едва се измъкнах. Какво ми е сега, само аз си зная. Изпотроши ми костите, а краката ме болят от бягане! От днес нататък се заричам, повече със селянин да не се боря и да не си играя!