Бог да прости баща ти

Излязъл Вълчо на поляната край едно село. Там хубаво конче сладко, сладко хрупало тревица.
– Добра среща, Конче!
– Дал Бог добро, Вълчо!
– Конско месце ми се хапва, та хей сега ще те излапам.
– Е, Куме, щом ти се яде, ще ме изядеш. Бог да прости баща ти! И той обичаше да си похапва конско като тебе.
– Бре! Ти помниш ли баща ми?
– Как да не го помня! Бог да го прости, ама много придирчив беше! Кон с подкови не ядеше – свали ги първо, па тогава.
– Че то и аз съм досущ като него. Я вдигни крак да ти сваля задните подкови.
Конят вдигнал послушно крак и възкликнал:
– Ех, под круша слива не пада. И баща ти, Бог да го прости, все от задните крака почваше.
Привел се Вълчо да сваля подковите, а кончето така го изритало, че сред бял ден звезди му се видели.
– Ау-у, Конче, какви ги направи! – извил от болка звярът.
– Нищо, Вълчо, нищо. Бог да прости баща ти! И той от конска подкова изпати.