Едно време животните нямали опашки. Дядо Боже повикал Зайо Байо и му рекъл:
– Тичай, Зайо, да разгласиш, че на Игличина поляна съм оставил опашки за всички животни. Да вървят да си вземат по една. Който не иде, ще остане без опашка.
Тичал Зайо три дни и три нощи. Обиколил цялата гора, на всички казал радостната новина. Но не щеш ли на връщане зайко се хлъзнал по пътя и много зле си навехнал крака. Примъкнал се до едно дърво и заплакал.
Минала Кума Лиса, видяла го и попитала:
– Защо плачеш, Дългоушко?
– Боли ме кракът, Кумичке. Не мога да си взема опашчица.
– Аз ще ти донеса.
– Да си жива, кумичке!
Тръгнала си Кума Лиса, след нея се задал Кумчо Вълчо и попитал Зайо Байо:
– Защо плачеш, Бързоножко?
– Много ме боли кракът. Не мога да ида до Игличина поляна. Ще остана без опашка.
– Не плачи, Зайо! Ще взема и за тебе.
Заминал си Кумчо Вълчо, дошла баба Меца. И тя попитала:
– Защо плачеш, Зайо Байо?
– Навехнах си крака, бабо Мецо. Не мога да пристъпя. Ще остана без опашка.
– Не плачи, зайче! Аз ще донеса и за тебе.
Събрали се всички животни на Игличина поляна и всеки си взел опашка. Започнали да се връщат. Гледа ги Зайо и си мисли: „На мен ще донесат три опашки. Ще си избера най-дългата.“
Задала се Кума Лиса с дълга червена опашка. Запитал я Зайо Байо:
– Кумичке, носиш ли ми опашка?
– Бях ти взела, Зайо Байо, ала дойде Кумчо Вълчо, дръпна я и избяга.
Ето ти го Кумчо Вълчо – маха рунтава опашка. Върви, не поглежда към Зайо.
– Носиш ли ми опашка? – попитал Зайо.
– Носех, Зайо, носех. Но ме срещна баба Меца, грабна я и избяга.
Заминал си Вълчо, задала се баба Meца.
– Бабо Мецо, носиш ли ми опашчица?
– Носех ти, Зайо, но ме срещна кучето. Дръпна опашката и избяга.
Разаплакал се Зайо, занареждал: „Аз на всички казах за опашките, сега единствен ще остана без опашка!“
През това време се задали кучето и котката. Вървели и се карали. Кучето викало:
– Защо дръпна дългата опашка, а за мен остави по-късата! Аз я взех от баба Меца!
– Защото ти и къса не заслужаваш!
– Аз не заслужавам, а ти заслужаваш, така ли? Ей сега и твоята ще подкъся!
И Кучето се метнало върху котката и отхапало от опашката ѝ. Тя изврещяла ядосано, одраскала му носа и избягала. Кучето хукнало да я гони. А Зайо Байо прибрал малкото късче котешка опашка и се провикнал:
– Благодаря ти, Боже, че не ме остави без опашка!
И оттогава та до ден днешен Зайо ходи с къса опашка.
КРЕДИТ: „Oпашки“ – в.„Врабче“, бр. 3 (1926 – 1927), издава „Хемус“; КОРИЦА: Илюстрация на В.Лазаркевич, в.„Врабче“, бр.3; РЕДАКЦИЯ: ©prikazki.eu 2023;
