Басни & Истории за животни

Петелът и слънцето

3мин
чете се за

Като създал Господ небето и земята, направил след тях всички животни. Слънцето печало денем и нощем и всички били много благодарни. Един пролетен ден животните се събрали навръх планината да си поприказват. Слънцето кротко ги греело, зверовете се наслаждавали, лежали и се припичали на слънце.

Хрумнало нещо на петела и той казал:
– Братя, слушайте какво искам да ви кажа. Ние се припичаме на слънцето, а то ни прави такава голяма добрина, че грее и денем и нощем. Но как никой от нас досега не се е сетил някак да му се отблагодарим!

Щом чули това, животните се умълчали и замислили. Всеки предложил по нещо, но другите не одобрявали идеята. Накрая се изправил таралежът и казал:
– Слушайте братя какво ще ви кажа!
– Слушаме, Ежко, слушаме, – отговорили животните, – само ни кажи нещо, което да се хареса на всички.
И ето, Ежко започнал:
– Бог ни създаде и ни благослови да се женим и размножаваме. Оттогава ние си живеем и множим, а горкото ни слънце стои сам само. Нека го оженим, и то да се зарадва, и то да види деца и  внуци.

Всички одобрили това предложение и започнали да мислят къде да намерят на слънцето невеста. Но лъвът не харесал идеята – стоял умислен и мълчал.
– Какво ще кажеш ти, царю честити? – запитала го мечката. – Добре е да оженим слънцето, нали?
Слънцето слушало и се радвало.
Лъвът се изправил пред всички животни и казал:
– Всички се съгласихте с ежковото предложение, но я пак си помислете. Ако оженим слънцето, то ще си народи деца-слънца и като грейнат всички, живи ще ни изгорят. Сега ни грее само едно слънце, а понякога не се търпи, та като се намножат как ще издържим такава горещина? Не е ли така?
– Така е, царю честити, така е! – развикали се животните. – Не трябва да го женим.

Чуло слънцето това, натъжило се и от мъка се хвърлило в морето. Цялата земя потънала в тъмнина и ужасно застудяло. Животните се уплашили и започнали да се сърдят на таралежа, задето ги карал да оженят слънцето. Зачудили се, завайкали се, как ще оцелеят без слънце.

Тогава напред излязъл пак петелът и им казал:
– Братя, защо толкова сте се загрижили за слънцето? Само да запея и ще го извадя от морето.

Речено, сторено. Петелът започнал. Пял той три дена и три нощи, но слънцето все не излизало. Като видял, че с песни няма да успее да го извади от морето, измислил друго. Окъпал се в морето и започнал да пляска с криле и да се тръска.

Слънцето го видяло как бил с клюмнала глава и провиснала опашка, зачудило се и го попитало:
– Хей, петльо, какво ти се е случило?
– Закъсах много братко и ден след ден става все по-зле откакто ми изпъдиха приятелите, – рекъл петелът. – Ожениха ме и сам самин останах. Сега другарите ми не ме поглеждат. Ех, ергенство, че пак ергенство! Няма друго като него.
Чуло това слънцето, зарадвало се, че си е останало ерген и излязло от морето. Качило се на небето и пак започнало да грее.

Вечерта се скрило отново в морето, а на сутринта пак изгряло. Който не вярва, нека иде и види. Щом слънцето се изкачило нависоко, петелът запляскал с крила, за да се изсуши от водата.

Всички животни благодарили на петела. А той и досега помни това, та всяка сутрин пее и пляска с крила, защото мисли, че още са мокри. Таралежът пък така се засрамил, че още си крие главата и се муши в трънака.

Публикувана във в.Поточе, бр.12, 1928; КОРИЦА: E. Ille, 1843 – ca. 1920, Rijks Museum

Всичкитворби