Ловецът и русалката

Моята баба често ни разказваше чудновати приказки за вили, самодиви и русалки, а ние бяхме още деца и вярвахме на всяка дума. Искам и вие да научите една от тези приказки за „Ловецът и малката Русалка“.

Вcяка сутрин, преди изгрев слънце, един млад ловец излизал в гората на лов. Ако времето се случело добро, той се връщал с дребен улов – пъдпъдък, яребица или зайче, а понякога – лисица. Случело ли да вали, цял ден обикалял насам-натам и вечер се прибирал, капнал от умора и с празна чанта. В такива дни бил гневен и се сърдел за нищо.

Един ден през русалската седмица валял дъжд. Въпреки лошото време, момъкът много обикалял, но нищо не успял да удари.
– Вижда се, че тази вечер ще гладувам – си казал ловецът ядосан, – но кой знае. Напук ще остана, може я сърна, я вълк да зърна, или пък някое страшилище, за каквито разказват в приказките.

Младият ловец събрал всичките си сили и се подслонил под един кичест дъб при „Самодивската скала“ до горския поток. Чакал той, чакал – час-два, и ето – станало полунощ. Младежът бил сърдит и намръщен – също като времето. Толкова, че било по-добре насреща му да не се излиза.

По някое време видял как на близката полянка нещо изшавало. Вдигнал пушката, стиснал я здраво и гръмнал. Внезапно се чул сподавен женски вик. Ловецът хукнал натам о, чудо! – малка русалка лежала в тревата и плачела. Очите ѝ били като светли звездици, косата ѝ златоруса и дълга чак до петите. Била толкова красива, че който я видел, оставал в захлас. Хубостта ѝ в миг променила младия ловец – станал благ, мил и хрисим – все едно не бил същия. Влюбил се в русалката.

Тя била ранена в рамото – по-бяло от мрамор, а обагрено от тънката струя алена кръв, изглеждало още по-хубаво.
– Позволи ми да те превържа, горско момиче – обърнал се към нея ловецът.
Русалката продължила да плаче, но щом я превързвал, тя се засмяла и го помолила да я пусне на свобода.
– Моля те, млади ловецо, пусни ме. Аз съм любимата дъщеря на Горския цар. Баща ми е стар и ще умре от мъка по мене.
Но младият ловец отвърнал:
– Няма да те пусна, докато не обещаеш, че ще ми намериш разковниче – онова цвете, което дарява вечна младост.
– Добре, но трябва сам да го откъснеш. То расте в потайни места и цъфти в полунощ, когато грее луната. Сестрите ми го поливат и само на старите врачки за билка го дават.
– Ще дойда с теб, дори накрай света – казал ловецът.
– Недей, млади момко! Който в мене се влюби, сам се погубва. Разковничето е русалско биле.

Но той не я послушал.

Като сянка русалката преминала през горския поток. Ала щом ловецът нагазил в буйните води, течението го повлякло и скоро той се озовал на дъното на шумящата река.

Русалката видяла всичко, но не можела да му помогне и жално заплакала, а нейните бистри сълзи оросили горските цветя.
– Лудо-младо, пожела си онова, което е невъзможно. Който иска да откъсне разковниче, трябва първо да се прости с тялото си. Само човешката душа има как да притежава това цвете и да остане вечно млада! – въздъхнала дълбоко тя и тъжно загледала мътните води, които погълнали ловеца.

Някъде пропели първи петли и русалката изчезнала.

На другия ден селяните намерили удавника и всички рекли:
– Трябва да са го удавили русалиите.