Снежинка

Целия ден срещу Коледа валя сняг. Този ден беше истински празник за малката Мика. Няколко пъти тя излиза на двора. По ръцете ѝ падаха пухкави снежинки. В снежинките блестяха мънички звездици, които бързо се топяха и изгубваха.

На обяд татко ѝ донесе зелено елхово дърво и голяма кутия. И дървото, и кутията заключиха в гостната стая. Вечерта, когато всички се събраха, отвориха гостната. Мика беше смаяна. Зелената елха беше изправена в ъгъла. Но сега тя блестеше и трептеше в най-чудни цветове и светлини. На върха ѝ гореше сребърна топка с дълго копие. Между клончетата лъщяха по-малки топки, светеха сини, зелени и червени свещици. Имаше хубави играчки за децата. Имаше брадат дядо Мраз, с торба на рамото. Лъскав златен тел обвиваше цялата елха. По тела се люлееха големи светли звезди. От средата на всяка звезда се подаваше засмяна детска главица, с крилца на раменете. Главичките се люлееха, гледаха Мика и се усмихваха радостно.

Мика посочи с ръка звездичките и попита:
– А тези момиченца какви са, татко?
– Това са белите снежинки, малките палави дечица на дядо Мраз – отвърна бащата.

Мика си спомни за мъничките звездици от снежинките и не попита повече. Но и не забрави думите на татко си. Раздадоха им подаръците. Играха, лудуваха, а снежинките не излизаха от ума ѝ.

Когато Мика се умори, майка ѝ я взе на ръце. Искаше да я отведе да спи. Мика не се съгласи. Тя остана при майка си, загледана в главичките. Както ги гледаше, сети, че клепките ѝ натегват-натегват. О, но тя няма да спи, няма! Тя разтвори широко очи и същия миг видя как стаята се завъртя. Хората изчезнаха. Гласовете им се чуваха като под земята. Елхата се люшна напред-назад. Една от звездите започна бързо-бързо да се уголемява. След малко от звездата излезе момиченце, голямо колкото другарката на Мика – Анчето. Само че това момиченце беше със сини очи, с дълги руси коси и на раменете си имаше криле.

Мика гледаше зачудено момиченцето. И момиченцето я гледаше радостно. То дойде съвсем близо до нея и рече тихичко:
– Аз съм Снежинка.
– Коя Снежинка? – попита Мика.
– От тези, които видя днеска на двора – отвърна момиченцето.
– Но те бяха други – рече Мика, – те бяха мънички. Щом ги вземех на ръка, превръщаха се на капчици, изгубваха се.
– Ние бяхме – засмя се момиченцето, – ние – аз и сестричките ми. Ние сме много и лицата ни са различни. Напролет ние сме мънички капчици роса по тревиците. Когато ни огрее слънцето, отлитаме на небето и лете поим земята. Ние сме дъждовните капки. Ние правим изворите и реките. От нас е морето…
– И морето ли! – учуди се Мика.
– Да, и морето, и океаните, и снежните планини. Ние живеем вечно и не остаряваме никога. Ние сме облаците. Всичко виждаме, всичко знаем. Да ти разкажа ли за една нощ? Това беше преди хиляда години. Ах, що думам – повече, повече! Ние слязохме от небето над една пещера. В пещерата имаше майка с дете на ръцете. Детето беше Исус Христос. Ние хвъркахме около пещерата и пеехме:
„Радвайте се! Роди се Бог-Спасител!“… А сега честито Рождество Христово, мила Мике, и прощавай! Бързам, довиждане…

Момиченцето подскочи, вдигна се леко нагоре, блесна и изчезна. Мика отвори очи. Тя беше пак в стаята, на майчините си ръце. Лампата грееше право в очите ѝ.
– Мамо, мамо! – завика Мика, като се оглеждаше плахо – къде е момиченцето?
– Кое момиченце, чедо? – попита майката.
– Това… дето слезе от елхата. Де е то?

Майка ѝ разбра какво е станало, засмя се и рече:
– Момиченцето отиде да поздрави и Анка с Рождество Христово. Хайде сега да спиш, а догодина то пак ще дойде да те навести.