Майка Природа и синовете ѝ

Подариха на Боянча на имения му ден много играчки. От всички играчки Боянчо най-много хареса едно село от пет бели къщи с червени покриви. Виждаше се и една зелена ливада, по която пасеше крава и кълвяха четири бели кокошки и един червен петел. Един селянин стоеше сред ливадата. На чардака на една къща седеше жена със заспало бебе в ръце. Едно малко момченце и едно момиче се гонеха из двора. Селото беше много чисто.
– Колко хубаво изглежда заспалото бебе в ръцете на майка си! – каза Елка, Боянчовата сестричка.
– А още по-хубаво щеше да бъде, ако те бяха живи! – извика Боянчо. – Но що е това живот? И кой може да им даде живот?
– Да, този въпрос е много занимателен – обади се един глас зад тях.
Децата се обърнаха. На вратата стоеше стара, но здрава жена.
– Аз съм Майка Природа – каза жената, като се усмихна на децата.

Тя влезе в стаята и седна на едно трикрако столче, усмихна се пак и заговори:
– Вие искате да знаете що е живот. Това никой не знае. Но аз имам семенца на живота.
– Покажи ни ги! – извикаха Боянчо и Елка.
– Но вие не можете да ги видите. Те са много малки. На върха на една игла биха се събрали хиляди и хиляди семенца – толкова са те малки. Но тия семенца са много ценни. Аз ги давам само на растения, на животни и на хора. Но макар семенцата на живота да са толкова чудни, те не биха могли да създадат сами живот. Аз чух, вие пожелахте това село-играчка да оживее. Искате ли да стане това?
– О, да, много искаме, майко! – извикаха децата.

Майка Природа бръкна в джоба си и сякаш извади нещо в шепата си. Децата не виждаха нищо там, но тя държеше така внимателно ръката си, като че там имаше нещо много скъпоценно. После тя обърна шепата си над играчката.
– Ето сега – каза Майка Природа, – нужна ни е и чужда помощ.

Тя подсвирна и през отворения прозорец скочи един тънък, висок момък с подути бузи. Той беше увит с червено-морава пелерина и с качулка на главата.
– Ветре – каза му Майка Природа, – тези деца и аз искаме да оживее това село и затова му е нужен въздух. Дай му малко!
– Да, майко – каза вятърът, като се поклони, па духна над селото и изскочи през прозореца.
Майка Природа плесна леко ръце. Друг момък се яви на прозореца.
– Дъждец, я полей това село!
– Ей сега, майко! – И той пороси играчката и избяга.

Боянчо и Елка гледаха захласнати.
– А сега да повикаме и Слънчо – рече Майка Природа и започна да пее чудна песничка.
Един слънчев лъч светна в стаята и освети играчката. Децата запляскаха ръце. Селото се съживяваше. Бебето почна да мърда. Майка му го залюля. Момчето и момичето заиграха с топка. Петелът запя.
Но това трая само няколко минути. Всички започнаха да се движат по-слабо. Боянчо забеляза това и извика:
– Ах, гледайте, гледайте, те умират!
– Да, – каза Майка Природа, – ние забравихме храната.
Тя дрънна с едно звънче и на вратата се яви нисичък пълен момък.
– Я виж, синко, тези хора в селото ще умрат от глад!
– О, това не бива да стане – рече той и като надвеси ръце над играчката, изчезна.
Тогава пак всичко се раздвижи: жената стана и влезе вкъщи. Коминът задимя. Селянинът грабна една кофа и почна да дои кравата. Кокошките почнаха да ровят в тревата.

Боянчо и Елка плескаха ръце от радост. Те доста време наблюдаваха селото и малките хора в него. Но слънчевите лъчи почнаха да отслабват. Момчето и момичето седнаха на стълбите уморени. Бебето плачеше. Цветовете затвориха чашките си. Майката Природа почна да пее тиха приспивна песен. Сънчо, като хубава сива пеперуда, се промъкна през прозореца и изтърси прах от сребърните си крила върху селото. Дървета, животни и хора – всичко заспа.

Елка и Боянчо наблюдаваха всичко, което стана с тяхното село-играчка.
– Е, видяхте ли що е живот? – запита Майка Природа.
– Да, да – отговори Боянчо, – ние видяхме, че нищо не може да живее и расте без въздух, вода и слънце!
– И без храна и сън – добави Елка.
– Вярно, милички, а сега и на вас лека нощ – рече Майка Природа и се изгуби.