Рано рани юнак минзухарко, премени се с бели беневреци, пристегна се във черни цървулки, наметна си зелено кожухче, накрехна си златното калпаче, яхна конче от върбово клонче, пришпори го със глогови шпори, па го пусна низ горски усои.
Сред усои мътна река бие – длан широка, два пръста дълбока. На брега ѝ момиче-кокиче – горе стои, долу се оглежда, па си гласи бялата забрадка, па си глади зелените вежди.
Поспрепна се конче, па изтропа, че не може река да прескочи, търти на бяг момиче-кокиче, люшна му се зелената плитка, закачи се на шипково трънче, та го стигна юнак минзухарко, та го метна на рошаво конче, па препусна и си виком вика:
„Излез, излез, моя втора майко, че ти водя шетлива невяста – беличкото, срамливо кокиче, дето мете пролет снеговете!“
КРЕДИТ: Илюстрация на корицата: „Кокиче“ – Nellie Benson, 1901;
