Вълшебната шапка

Живял някога един почтен старец, който бил сърдечен и добър, ала тъй беден, че едва имал какво да яде. Но от немотията много повече му тежало, че през гладните дни не можел да занесе нищо на на своя бог хранител в близкото светилище. „Да имах поне парче риба – мислел си той натъжен.“

Един ден, когато къщата му докрай се изпразнила и нямал нищичко за ядене, отишъл до светилището с празни ръце. Паднал на колене и се поклонил ниско.
– Днес дойдох да ти даря едничкото, което ми остана – започнал той натъжен. – Имам само себе си и това ти предлагам. Вземи ми живота, отсега нататък той ти принадлежи.
В миг се разнесъл приглушен пукот и човекът чул глас, който идвал от много, много далече:
– Старче, не се бой – заговорило божеството. – Ти си честен и добър човек. От днес нататък ще променя съдбата ти и вече няма да страдаш.
И божеството подало на бедняка една червена шапчица.
– Вземи тази шапка – продължило то. – Това е вълшебна шапка преводачка. Щом си я сложиш, ще чуеш неща, които досега не си чувал.
Старецът погледнал нагоре изненадано. Макар да бил на години, чувал много добре, пък и какво ли не бил чувал през живота си.
– Какво искаш да кажеш? – попитал той. – Какви не съм чул досега?
Божеството се усмихнало.
– Разбираш ли думите на славея или шепота на дърветата, когато листата зашумят под затихващия вятър?
Старецът поклатил глава. Вече разбирал.
– Благодаря ти, мой скъпи хранителю. Цял живот ще пазя тази шапка.
И след тези думи старецът я прибрал грижливо и поел към дома си.

Докато вървял, слънцето се вдигнало нависоко и станало много горещо. Беднякът спрял да си почине под сенките на голямо крайпътно дърво. Скоро на дървото кацнали две гарги. Едната идвала отвъд морето, другата от планината. Двете заграчили една през друга над главата му. Тъкмо случай да изпробва вълшебната шапка! Старецът бързо я надянал и в миг започнал да разбира думите на птиците.
– Как върви животът? – попитала планинската гарга.
– Ех, не е лесно – въздъхнала другата. – Все по-трудно се намира храна. Ами ти, я кажи какво ново из планините?
– И тук не е лесно – отвърнала планинската гарга. – Тревожим се за нашия приятел, камфоровото дърво, който все повече и повече отслабва, но нито се оправя, нито умира.
– Как така?! – учудила се морската гарга.
– Историята е любопитна – подхванала другата. – Преди шест години най-заможният човек в нашия град реши да си направи къща за гости в градината. Отряза камфоровото дърво, за да се отвори място, но не му извади корените. То не загина, но и да расте не може, защото, щом пусне филизи, градинарят ги подрязва.
– Ох, горкото! – състрадателно въздъхнала морската гарга. – Как ще се оправи?
– Не спира да плаче и стене, но уви, хората са много тъпи – отвърнала разказвачката – и не го чуват. Горкичкото, от мъка прокле богаташа и той се разболя. Поличбата не може да се развали и ако скоро не го извадят и посадят другаде, и то, и човекът ще загинат. Доста време мина вече откакто се мъчат.

Двете гарги продължили да бърборят за това-онова, но от ума на стареца не можела да изскочи историята за умиращия човек и камфоровото дърво. „Да можех да спася и двамата – мислел си той. – Май на този свят аз единствен знам защо този мъж е болен. “
Беднякът станал и забързал към къщи, като не спирал да се чуди как да спаси болника. „Мога да ида и да кажа какво съм научил – мислел си той, – но никой няма да ми повярва, ако призная, че съм чул това от две гарги, докато си приказвали. Трябва да измисля по-умен начин, за да ме изслушат и да ми повярват.“

Както си крачел, му хрумнала чудна идея. „Ще се престоря на гадател – зарадвал се той. – И тогава ще ми повярват.“

На следващия ден старецът взел червената си шапка и се отправил към града, където живеел болникът. Завъртял се край парадната порта и се развикал:
– Предсказвам съдбата! Предсказвам съдбата!

Скоро вратата се отворила и към него се втурнала съпругата на болния човек.
– Влизай, влизай, човече! – извикала тя. – Искам да ми кажеш как да помогна на мъжа си. Извиках доктори от близо и далече, но никой не можа да ми каже какво да направя.
Старецът влязъл и изслушал разказа на жената.
– Пробвахме билки и какви ли не церове, но нищо не помогна – завършила тя натъжена.
Старецът поклатил глава и попитал:
– Вие не построихте ли къща за гости преди шест години?
Жената кимнала утвърдително.
– А мъжът ти не се ли разболя точно по това време?
Жената кимнала отново.
– Да, да така е. А ти откъде знаеш?
– Гадателите знаят много неща – отвърнал старецът и после помолил. – Позволи ми да пренощувам във вашата къща за гости и утре ще ти кажа как да се излекува мъжът ти.
– Да, разбира се – отвърнала жената. – Ще сторим всичко каквото поискаш.

И така, след пищна вечеря старецът се настанил в къщата за гости. Сложили му на красиво татами пухкава постеля, а за да му е топло, разпалили и мангала.

Щом останал сам, старецът нахлупил червената си шапка и приседнал с надежда да чуе думите на камфоровото дърво. Той плъзнал хартиената врата и се загледал в нощното небе, обсипано с бляскави звезди. Чакал и чакал, но нощта била тиха – не се чувало нищо.

Докато седял в мрака, старецът взел да се чуди дали онази гарга не се е объркала. „Тук може изобщо да няма камфорово дърво?! – тюхкал се той.“

Внезапно се разнесъл приглушен ромон, сякаш от листа, в които шуми вятър. После тих нежен глас заговорил:
– Как си тази вечер, камфорово дърво?
Старецът доловил глух звук, който идел сякаш изпод земята.
– Ах, ти ли си, еличке? – попитал слабият глас.
– Хич не съм добре. Май скоро ще умра… ще умра… – и преминал в ридания.
Скоро зашепнал друг глас:
– Аз съм кедъра през пътечката. Камфорово дърво, не си ли по-добре тази вечер?
Едно след друго дърветата в градината зашепнали:
– Как си? Как си? Как си?…
А камфоровото дърво им отвръщало с все по-слаб глас:
– Умирам… умирам……
Старецът знаел, че ако дървото загине, господаря на дома ще си замине с него.

Рано сутринта „гадателят“ отишъл при болника. Разказал за дървото и зловещата прокоба, която тегнела над стопанина.
– Ако искаш да живееш – завършил накрая, бързо нареди да изкопаят камфоровото дърво и да го засадят на някое добро място в градината.
Болният кимнал в съгласие:
– Всичко ще сторя, само и само да се оправя.

Още същата сутрин извикали дърводелци и градинари. Дърводелците свалили пода на къщата и открили камфоровото дърво. Градинарите много внимателно го извадили и го заровили на най-подходящото място в градината.

Старецът с червената си шапка на главата, наблюдавал къде засаждат дървото – на това място мъхът бил най-зелен и влажен:
– Най-сетне – въздъхнало камфоровото дърво облекчено – ще мога отново да дишам чист въздух и да раста на воля.

Щом пресадили дървото, болният взел да се съвзема. Скоро бил толкова добре, че започнал да става по няколко часа на ден. Не минало много време и напълно оздравял.
– Трябва да благодаря на гадателя, който ми спаси живота – рекъл той. – Ако не беше той, сега нямаше да съм жив.

Изпратил да доведат стареца с червената шапчица при него.
– Ти излезе много по-мъдър от всички доктори, които се грижеха за мене – рекъл той на стария човек, подал му няколко торби, пълни със злато и добавил:
– Приеми този дар и доживотните ми благодарности. А когато златото свърши, ще получиш още.
– Ах, ти наистина си много добър – възкликнал радостно старецът, взел торбите и се отправил към дома.

Щом се прибрал, взел шепа монети и отишъл на градския пазар. Купил оризови сладки, мандарини и най-хубавата риба, която се предлагала на пазара и забързал към светилището на своя бог хранител.
– Съдбата ми наистина се промени откакто ми даде вълшебната шапка – рекъл старецът. – Толкова съм ти благодарен, че нямам думи да ти опиша.

Оттогава старецът ходел всеки ден до светилището и никога не забравял да принесе в дар ориз, вино или риба на своя бог хранител. Вече живеел добре и не се тревожел за насъщния. И понеже не бил алчен, оставил настрана вълшебната шапка и вече не предсказвал бъдещето. Вместо това изживял дните си мирно и щастливо.