Вълшебни приказки

Рокля от пера

Препоръчва се за възраст над 9 год.
6мин
чете се за

На госпожица Етсуко Като

Мио е провинция в Суруга. Там пясъците са фини и златисти, изпъстрени от прилива с розови раковини. Древните пинии превиват корони на една и съща страна по волята на дивия вятър. Пред Мио се простира дълбоко море, а зад него се извисява величествено Фуджи – най-свещената, планината на планините. Малкото чудо, заради което Странните Хора идват често в Мио.

За тези Странни Хора дори в Мио се знае твърде малко. Те се спускат от синьото небе или пристигат по тайнствени пътеки през морето. Стъпките им не оставят никакви следи, защото са невероятно леки. Но понякога, докато танцуват, роклите им се отриват в пясъка и правят къдрави пясъчни вълни, които често се срещат по бреговете на Мио.

Но това не е всичко. Веднъж един рибар от Мио срещнал девойка от Странните Хора, поговорил с нея и я накарал да изпълни едно негово желание. Това е истинска история и ето какво е станало.

Рибарят бил в морето цяла нощ. Той хвърлял мрежата си тук и там, но за беда не хванал нищо, а на сутринта бил напълно изтощен. В хладната зора той стигнал до брега и слязъл в Мио, като се тресял от студ.

После, както сам твърди, го обгърнал топъл вятър. Проникнал през дрехите, развял косите му и го стоплил. Пясъкът бил невероятно мек под премръзналите му нозе. В полъха на топлия вятър той усетил нежния мириса на кедър и върбинка, примесен с уханието на стотици цветя.

Като бляскав дъжд завалели цветя от небето. Рибарят протегнал ръце и хванал лотос, цвят от нар и жасмин. Наоколо звучала сладка музика.

– Това не е Мио, – прошепнал смутено рибарят, – където сутрин се връщам с лодката си и пускам хвърчило по празниците. Ах, май, без да искам, съм слязъл на Острова на Съдбата или в градината на Морския цар. Или без да усетя съм умрял и съм вече в Йоми. Ах, колко искам да съм в Мио, моя скъп дом!

След тези думи рибарят се огледал наоколо. Вдигнал очи и видял Фуджи – най-свещената, планината на планините, после се обърнал и видял ширналото се море. Вече знаел че е в Мио и с облекчение въздъхнал дълбоко.

– Благодаря, – промълвил тихо, а като вдигнал очи, видял рокля от пера да виси на клона на една пиния. Роклята била изтъкана от перата на най-различни птици – чайка и златен фазан, папагал, лебед, гарван, корморан, гълъб, червенушка, сокол, бекас и чапла.

– Ах, колко прекрасно пухкаво нещо! – възкликнал рибарят и свалил дрехата от клона. – Ах, топло, очарователно, вълшебно нещо! Ще занеса у дома това съкровище, което никой не може да купи с пари и ще го покажа на всички в селото, – и след тези думи той се отправил към дома си с чудната рокля в ръка.

През това време девойката от Странните Хора си играела с Белите Деца на Морската Пяна в соленото море. Тя погледнала през студените прозрачни води и забелязала, че роклята ѝ вече я няма на клона на пинията.

– Ах, ах, – заплакала тя, – моята рокля, моята рокля от пера!
По-бърза от стрела тя изскочила от водата и хукнала след влажните следи по пясъка. Белите Деца на Пяната хукнали по петите ѝ. Като с наметало, обвита от дългите си коси, девойката се изправила пред рибаря.
– Върни ми роклята, – рекла тя и протегнала ръцете си.
– Защо? – попитал рибарят.
– Тя е моя. Трябва ми. Не мога без нея.
– О-хо, – отвърнал рибарят, – аз я намерих и вече е моя, – и отказал да върне роклята.
– Аз съм Вълшебница, – казала тя.
– Сбогом, Вълшебнице, – отвърнал рибарят.
– Лунна Вълшебница, – допълнила тя.
– Сбогом, Лунна Вълшебнице, – рекъл рибарят и поел по пътя към Мио. Внезапно тя дръпнала роклята от него, но той бил по-бърз. Малко пера се разлетели и паднали на пясъка.
– Аз не бих правил това, – казал рибарят. – Така ще я скъсаш на парчета.
– Аз съм Лунната Фея и на зазоряване идвам да танцувам по бреговете на Мио. Без перата аз не мога да се върна в моя замък, моят дом в Небесата. Затова, върни ми дрехата.
– Не, – отвърнал рибарят.
– Ах, рибарю, рибарю, дай ми моята рокля.
– Дори не искам да мисля за това, – отвърнал рибарят.

При тези думи девойката се свлякла на колене, като лилия през жарък летен ден. С ръце обгърнала коленете на рибаря, притиснала се и започнала горещо да го моли, а той усетил сълзите ѝ да се търкалят по босите му нозе.

През сълзи тя казала:

Аз съм птица, крехка птица,
ранена птица с пречупени криле.
Трябва да умра далече от дома,
сполетяна от Петте Беди.
Вехне аленото цвете в моите коси.
Роклята ми се мърси.
Тъма се спуска върху мен, не виждам –
сбогом, скъпи гледки пред моите очи.
Аз изгубих радостта си!
Ах, облаци благословени,
литнали щастливи птици и
златен прах във вятъра,
отлетели мисли и молби.
Изгубих цялата си радост!

– Ох, стига, – казал рибарят. – Можеш да си вземеш роклята.
– Дай ми я, – извикала тя.
– По-полека, по-полека, – спрял я рибарят. – Не бързай така. Ще ти върна роклята, ако танцуваш за мен тук в Мио.
– Какво искаш да танцувам? – попитала тя.
– Ще танцуваш тайнствения танц, който кара Лунния Замък да се върти.
Тя отвърнала:
– Върни ми роклята и ще танцувам. Не мога да танцувам без моите пера.
– Ами ако ме измамиш, ами ако нарушиш обещанието си и в миг полетиш към луната без да танцуваш изобщо?
– Ех, рибарю, – казала тя, – имаш честната дума на Вълшебница!

Тогава той ѝ подал роклята. Вълшебницата се пременила, отметнала косите си назад и затанцувала върху жълтия пясък. Роклята се плъзгала по вълшебните ѝ нозе. Бавно, полека, девойката започнала да размахва криле и запяла:

Ах, Лунни планини от злато и сребро
и пойни птички от Небесата!
Те пеят в клони на канела
и забавляват тридесет царе.
Петнадесет царе в бели дрехи,
да царуват петнадесет дни.
Петнадесет царе в черни дрехи
да царуват петнадесет дни.
Дочувам музика в Небесата
Далеч, далеч ще полетя,
към вълшебната страна.

И след тези думи Вълшебницата разтворила криле с цвят на дъга, трепнали червените цветя в косите ѝ, а роклята се развяла – пъстра и ярка.

Девойката радостно се засмяла. Нозете ѝ докоснали морските вълни, докоснали тревата и цветята по брега. Пребягала по върховете на пиниите и литнала към белите облаци.
– Сбогом, рибарю! – извикала Вълшебницата и той не я видял повече.

Дълго, дълго стоял и се взирал в небето. Най-сетне той се навел и вдигнал малко перце от земята, едно гълъбово перце. Погалил го нежно с пръсти и го скрил в пояса си.

После поел към дома си.

КРЕДИТ: The Robe of Feathers () – Grace James 1912, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА & ИЛЮСТРАЦИИ: Лунната девица, Warwick Goble, 1912

prikazki.eu