Малкият бог

Един ден, много, много отдавна, принц Окунинуши се разхождал по брега на морето. Докато гледал как блести по вълните бялата пяна, забелязал нещо много дребно да плува към брега. Приближавало все повече и по-бързо и скоро принцът различил мъничка лодка, направена от лист на сладък картоф. Вътре седяло дребно човече, не по-високо от малкия му пръст. Лодката достигнала брега, човечето скочило и се огледало наоколо.
– Ха! Кой си ти? – възкликнал принцът и вдигнал малкото човече.
Сложил го на дланта си и се засмял:
– Хей, дребосъчко! – посегнал и го щипнал за нослето. – Я кажи, откъде си?
Но човечето се смръщило и не отвърнало нищо. Вместо това скочило и ухапало принца по бузата.
– Ох! – извикал принцът. – Съжалявам, че ти се подигравах. Обещавам повече да не те щипя по носа. Моля те, кажи ми кой си.
Но човечето гледало смръщено към морето и отказвало да си отвори устата.

Принцът се обърнал към превитата от многото си години пиния и попитал:
– Пинийо, ти познаваш ли това човече?
Тя нежно разлюляла зелените си клони.
– Нееее, нееее, не го познавам – отвърнала с важен тон.

Принцът видял едно врабче, кацнало на пинията.
– Кажи ми, врабчо добричък, познаваш ли това човече?
А врабчето изчуруликало шумно:
– Не го познавам, не го познавам!
Под дървото бил приклекнал едър, охранен жабок:
– Господин жабок – обърнал се към него принцът, – познаваш ли това човече?
Но жабокът премигнал с огромните си очи и отговорил:
– Квак-квак! Не го познавам! Квак-квак! Не го  познавам!
Тъкмо принцът да се обърне и жабокът добавил:
– Питай плашилото в нивата. То знае всичко.

И принцът забързал към плашилото, което стояло в оризовата нива.
– Уважаемо Плашило – започнал той, – жабокът рече, че ти всичко знаеш. Би ли ми казал кое е това малко човече?
– Разбира се – отвърнало плашилото. – Аз наистина знам всичко. Това дребно човече е мъничък бог и идва от земите отвъд морето.
– Бог! – възкликнал от смайване принцът и отново погледнал към смръщения дребосък на дланта си.
„Хич не ми прилича на бог – помислил си принцът, – но щом плашилото казва така, сигурно е вярно.“ Поклонил се ниско на бога и рекъл:
– Извини ме, че те нарекох дребосък и ти щипнах носа. Не знаех, че си бог.
Щом принцът казал това, малкият бог се усмихнал за пръв път.
– Ще те науча на много неща и ще помогна на твоя народ да стане по-богат и щастлив – рекъл той. – Но първо нека проверя колко си издръжлив и търпелив.
Принцът се засмял:
– Разбира се, ще сторя всичко, каквото кажеш.
– Добре! – отвърнал малкият бог. – Тогава нека проверим кой е по-издръжлив – аз или ти.
Принцът погледнъл надолу към него:
– Но аз съм толкова по-едър и силен от тебе – няма да е честно – възразил той.
Малкият бог се засмял:
– Размерът няма значение. Кажи сега кое е по-трудно – да стоиш на един крак като плашилото или да носиш на гръб тежък товар?
– Е, много по-трудно е да се носи тежък товар – отвърнал принцът.
– Така да е – рекъл малкият бог. – Аз ще поема по-трудната задача. Ще нося тежък товар на гърба си, а ти ще скачаш на един крак като плашило. Ще тръгнем към онази планина да видим кой ще извърви повече.
– Че това е лесно! – рекъл принцът. – Проста работа е да подскачаш на един крак – и загледал усмихнат как малкият бог пълни грамаден чувал с камъни и пръст и го мята на гръб.
– Готов ли си? – попитал богът.
– Готов съм! – отвърнал принцът и заподскачал на един крак.

Двамата поели по тясна пътека към планината. Небето било ясно и синьо, а слънцето светело през клоните на дърветата. Принцът подскачал по пътя и значително изпреварил малкия бог, който бавно крачел, превит под тежкия товар.

Принцът се обърнал назад и извикал:
– Добре ли си? Натежа ли ти много?
От напъване малкият бог силно пуфтял, но все пак отвърнал със силен глас:
– Не се бой за мене. Аз съм много добре!

Двамата напредвали – принцът с подскоци на един крак, малкият бог с бавна крачка и превита надолу глава. Постепенно принцът започнал да усеща умора. Вдигнатият му крак започнал да се схваща и натежавал все повече, момъкът напредвал все по б-а-в-н-о и накрая едвам-едвам подскачал.
„Ох, да можех поне за минутка да си протегна крака и да отпочина – мислел си той.“ Но когато погледнал назад, видял, че малкият бог го настига. „Сега не бива да спирам“ – рекъл си той и продължил скок…подскок…скок…подскок.
– Умори ли се? – попитал малкият бог. – Готов ли си да се предадеш?
Принцът отказал, но бил тъй уморен, че нямал сили дори да си отвори устата и само поклатил глава. Накрая стигнали до едно грамадно дърво. Принцът не можел да направи и крачка повече:
– Отказвам се! – извикал той, строполил се под сянката на дървото и протегнал уморения си крак.

Малкият бог смъкнал товара си и приседнал до него:
– Струва ми се, че спечелих – изпъшкал той.
Двамата се спогледали – били страшно уморени и дишали тъй тежко, че едва можели да говорят. Спогледали се и внезапно избухнали в неудържим смях. От този миг нататък малкият бог и принцът станали добри приятели.
– Ти загуби, но се представи добре – казал божественият дребосък. – Ще те науча на толкова неща, че страната и народът ти ще преуспеят и забогатеят.

От този ден нататък двамата били неразделни. Малкият бог научил принца как се изтегля коприна от пашкулите на копринените буби. Показал му купища церове, чудодейни лековити билки и как блатата могат да се превърнат в плодородни ниви. Научил го как се тори, как се сади и как да засява пшеница, след като се ожъне ориза. Принцът усвоил всичко и на свой ред научил своите хора. Скоро народът му станал по-здрав и силен и се радвал на невиждано богати реколти.

И ето че един ден малкият бог рекъл на принца:
– Дойде време да се сбогуваме.
– Но защо? – стреснал се принцът, защото с времето силно се привързал към своя приятел. – Прекарваме толкова добре заедно, пък и има още толкова много неща, които искам да науча.
Но малкият бог поклатил глава:
– Аз те научих на всичко, което умея – излъгал той. – Твоята земя е богата и хората са щастливи. Дойде време да ида в други земи.
Принцът взел да изрежда причини малкият бог да не заминава.
– Лодката ти я няма – рекъл той. – Няма с какво да пътуваш.
Малкият бог избухнал в смях:
– Има много начини – отвърнал той. – Аз съм малък и лек. Хич не е трудно да замина.
– Ах – отвърнал принцът, – ще яхнеш някоя лястовичка и ще отлетиш отвъд морето.
Малкият бог пак се разсмял:
– Не, не, това не е начинът – отвърнал той.
Принцът се огледал. Видял как един бял облак мързеливо се носи над пиниите.
– Ще скочиш на онзи облак и ще отплаваш?
– Не! И така няма да стане – възразил богът.
– Тогава ще отлетиш със северния вятър, който се носи над морето – рекъл принцът.
Но малкият бог отново поклатил глава.
– Ела с мен и ще ти покажа – рекъл той и повел принца към нивите със златно зърно, блеснало под слънцето.
– Ето как ще замина – рекъл той и посочил класовете.
– Но как? – изумил се принцът. – Зрънцата не се движат. Те пуска дълбоки корени в земята.
– Само гледай! – казал малкият бог, хванал едно стъбло и се изкачил до върха.
Заклатил се насам-натам и с тежестта си така залюлял стъблото, сякаш внезапно силен вятър бил излязъл.
– Време да се сбогуваме – рекъл малкият бог.
Стъблото се люлеело все повече и повече. Внезапно той скочил във въздуха и полетял нависоко в небето. Когато се издигнал високо към слънцето, махнал на принца.
– Сбогом, скъпи принце! – провикнал се той. – Не ме забравяй!
Принцът също му махнал:
– Сбогом, скъпи приятелю! Ще те чакам да се върнеш отново някой ден!
И останал да гледа, докато малкият бог не се изгубил в синевата на небето.

Щом скъпият му приятел си заминал, принцът ужасно се натъжил и се почувствал безкрайно самотен, защото вече нямало с кого да се смее и да си говори. Всяка сутрин излизал на морския бряг с надежда, че може би малкият бог пак ще доплава.
– Видя ли днес малката лодка? – питал всеки ден пинията и всеки ден дървото с въздишка отговаряло:
– Днес не, мой принце, днес не.

Веднъж, докато принцът седял на брега и се взирал в сивата мъгла над морето, забелязал към брега да приближава лодка. Но тя не била от листо и човекът в нея не бил малкият бог. Когато достигнала брега, странникът скочил на земята и отишъл право при принца.
– Ти ли си младият принц, който всеки ден чака тук малкия бог? – попитал той.
Принцът кимнал:
– Ти откъде знаеш?
Човекът бавно се усмихнал:
– Аз съм пратеник на твоя приятел, малкия бог – отвърнал той. – Той ме помоли да ти кажа, че няма да се върне, защото има много работа в други страни. Иска да знаеш, че все още мисли за теб, но иска да работиш, да помагаш на твоя народ, а не да си хабиш времето на морския бряг.

Принцът провесил глава и си помислил, че откакто малкият бог си заминал, не е направил нищо за своя народ.
– Върни се при малкия бог – рекъл той – и му кажи, че винаги ще го помня. Кажи му, че повече няма да го чакам и здраво ще работя за народа си, както той ме научи.
– Най-сетне – измърморил странникът. – Надявах се точно това да чуя. Сега мога да се върна и да кажа на малкия бог, че не трябва да се тревожи за теб.

После странникът се качил на лодката си и поел навътре в морето.
– Сбогом, принце! – извикал той.
Скоро скърцането на греблата стихнало съвсем. Вече се чувал само звукът на прибоя.
– Сбогом, приятелю – извикал принцът в мъглата. – И сбогом, мой мъничък бог! – добавил накрая.
После се върнал в своя палат и при своя народ.