Вълшебни приказки

Таро Мързеливеца

13мин
чете се за

Имало едно време някъде в Япония един момък, когото хората наричали Таро Мързеливеца. Той живеел сам-самичък в малка къща до пътя. По цял ден се излежавал на една лежанка пред дома си, откъдето виждал всички пътници, съзерцавал оризовите ниви, реката и далечната планина.

Таро не бил болен, а невероятно мързелив. Нито той, нито някой друг знаел откъде е или чие дете е. Намерили го в кошница, окачена на една райска ябълка. Прибрал го един стопанин, но момчето се оказало тъй мързеливо, че човекът се зарадвал, когато успял да се отърве от него.

Може би се чудите защо не изхвърлил този мързелан на улицата, щом отказвал да работи. Там е работата, че момчето било невиждано красиво, весело и забавно и никой не можел да устои на чара му. Затова човекът дал на Таро тази малка къща – колкото да има покрив над главата си, и го оставил да наблюдава преминаващите пътници, да разговаря с тях и да се шегува.

Може би ще попитате как успявал Таро Мързеливеца да се прехранва. Ами, хората били с добри сърца и му давали каквото им останело в излишък.

Скоро Таро започнал да се мисли за по-важен от хората, които работят. Взел се направо за цар – по цял ден лежал без нищо да върши и чакал някой да мине по пътя, за да си поговори. Той знаел за всеки един какво прави, кога ходи в града и какво си е купил. А за хората бил като местен вестник – докато говорели с него, научавали по нещо ново за съседите си. Ах, ако знаехте само в какъв мързеливец се превърнал този Таро. А бил предостатъчно силен и хубав, за да носи полза на света.

Веднъж жената на стопанина занесла на Таро току-що сготвени оризови кнедли, за да си хапне, докато са още топли. Таро благодарил възхитително, защото толкова често се упражнявал, че вече можел да благодари направо съвършено. Всъщност хората се надпреварвали да му носят храна, за да изпитат удоволствие от неговите благодарности. Уверявам ви, че жената си тръгнала напълно убедена, че Таро ѝ оказал огромна чест, като приел кнедлите от нея.

Но Таро не харесвал храната да му пари. Оставил кнедлите отстрани до лежанката, но когато протегнал ръка да си вземе, бутнал неволно чинията и те се изтърколили на пътя.

За беда по това време пазарът бил затворен и хората минавали рядко. Три дълги дни Таро лежал и се вглеждал в разпилените кнедли, но го мързяло, за да стане и да ги вземе.

Най-сетне, на третия ден някой се задал по пътя. За Таро нямало никакво значение, че пътникът изглеждал знатен, яздел дорест кон и имал придружители. Когато приближил, Таро му извикал:
– Здравейте, здравейте, моля Ви, бихте ли събрали от пътя моите кнедли.

Забелязахте ли, че Таро казал „моля“ – гордеел се с факта, че независимо от труда, който му коствало, той винаги го правел.

Господинът толкова се изненадал как може някой да му подвиква така, че рязко дръпнал юздите на коня си. Наредил на слугите си да съберат кнедлите от прашния път и приближил Таро.
– Какво ти е? – попитал той.

За Таро собственият му мързел бил най-естественото нещо, затова без капка свян разказал как преди три дни разпилял кнедлите, но досега никой не минал да ги събере.
– А моята приятелка специално ме помоли да ги изям, докато са още топли, – завършил историята Таро, с наскърбен от тази неправда глас.
– Защо сам не ги събра? – попитал господинът, който бил не някой друг, а самият управител на провинцията.
– Ах, разбирате ли, колко ми е трудно да се движа, – отвърнал Таро, – сякаш това било възможно най-доброто извинение. – Предпочитам да стоя гладен, вместо да ставам. Но тъй като Вие сте на пътя и минавате край моите кнедли, реших, че за Вас няма да е трудно да спрете и да ги съберете заради мен.
– О-о, определено ти си най-големият лентяй, когото някога съм срещал, – отвърнал управителя. – Да не си решил да прекараш тук живота си в лежане?
– Да, бих желал да остана тук, където съм. Ето, дървото също не се мести, а е достатъчно доволно.
– Да, но дървото ражда плодове, дарява сянка на пътниците и подслон на птиците, – отвърнал управителят. – Ти тежиш на земята с това тяло, което нищо не прави. Виж само как попречи на нас! Не е ли нашето време толкова ценно, колкото твоето, та ни караш да спираме и да се мотаем заради теб? Хайде, вземи се в ръце. Изглеждаш ми добър човек и виждам, че притежаваш и сила и усет. Ще ти дам една нива, за да вършиш нещо полезно.
– Ох, драги господине, не, – отвърнал Таро. – Това е твърде голям подарък. Единственият ориз, който желая, е ориз, сготвен на кнедли или с бульон. Изобщо не желая нива, за която да се грижа лете и зиме.
– Е, може тази работа да ти изглежда твърде тежка, особено като си свикнал да лежиш по цял ден, – отбелязал управителя. – Тогава мога да ти дам пари, за да отвориш магазин.
– Моля Ви, моля Ви, не! – твърдо отказал Таро. – Да въртя магазин е прекалено голяма грижа. Ако сте така добър, моля, да ми подадете кнедлите – единствено това желая, но много Ви благодаря за всичко.

Управителят не могъл да се сдържи и се засмял на упоритостта на Таро, подал му кнедлите и продължил по пътя.

Разбира се, Таро разказал на всички тази история, като добавил колко маловажен човек е този управител, щом трябва да ходи навсякъде, където императорът го изпрати. Всички решили, че Таро е по-очарователен от всякога, щом дори самият управител се спрял да говори с него. А Таро се възгордял още повече и решил, че е по-велик от всички царе на света.

Един ден, когато около лежанката му били насъбрани много хора, които му предлагали своите деликатеси, по пътя се задал възрастен селянин. Той се връщал от реката, носел рибарска мрежа на гърба си, а уловената риба висяла в ръцете му. Таро толкова много обичал риба, че щом видял селянина, казал на един от почитателите си:
– Ти така и така си тука, хайде да запалиш огън и да ми опечеш една от тези чудни риби.
После Таро надигнал глас и извикал учтиво:
– Почитаеми господине, Вие сте удивителен рибар! За пръв път виждам толкова прекрасен улов от реката. Моля, позволете да опитам едно от тези доказателства за вашето умение.
– Моята риба е поръчана в града, – отвърнал тихо рибарят. – Защо сам не слезеш до реката да си наловиш риба, щом толкова обичаш?
– Защото не желая да се щурам нагоре-надолу, като другите хора, – отвърнал Таро, сякаш бил нещо повече от останалите. – Оттук виждам достатъчно и реката няма да изглежда по-красива от брега, отколкото оттук, през оризовите ниви.
– Ти ми напомняш за жабата, която отишла да види Киото, – отбелязал рибарят и понеже Таро и всички останали го помолили да разкаже тази история, рибарят започнал:

Приказка за жабите пътешественици

Една жаба живеела в градината на императора в град Киото, а друга – в лотосово езеро в най-почитания храм на град Осака, близо до морето.

Жабата в Киото обичала да слуша разговорите на хората, които често разказвали за чудесата на морето, като добавяли накрая „Жабата от блатото не познава голямото море“. Най сетне жабата решила да иде до Осака и сама да види морето.

По същото време, жабата в Осака слушала монасите, които се разхождали в нейната градина, да разказват за красотата на Киото, а накрая казвали: „И лъвът изпраща детето си в долината“. Затова и тя решила да замине за Киото – да се порадва на тамошните чудеса и да покаже, че и тя е не по-малко важна от лъвското дете.

Така се случило, че двете жаби тръгнали едновременно на път – едната към Киото, а другата към Осака. И двете по едно и също време стигнали до планината, точно по средата между двата града. Всяка била много измъчена и изморена. Нали знаете, че жабите по цял ден скачат около дома си и не са свикнали да пътуват като хората. Двете се срещнали точно на върха на планината. Поговорили си малко, изказали съчувствие една на друга заради трудностите от пътуването и от дума на дума решили да се изправят на задните си крака и всяка да погледне в посоката, накъдето е поела, за да види какво я очаква.

Жабата от Киото се изправила с лице към Осака, а жабата от Осака с лице към Киото. Но както всички знаете, очите на жабите са разположени на главите им отзад, и когато се изправили, те погледнали назад, така че жабата от Киото видяла Киото, а жабата от Осака видяла Осака.

Ето защо всяка обявила, че мястото е точно като онова, откъдето идва и няма защо да пътува, само и само да види нещо, което вече познава.

Жабата от Киото се върнала при почитаемите си приятели и казала, че морето в Осака прилича на реката в Киото, а жабата от Осака разказала, че Киото е съвсем подобен на Осака. Затова и двете останали през целия живот по домовете си, предоволни от себе си и своите познания за света.

След тези думи рибарят продължил по пътя си, като оставил Таро много сърдит, а хората се подсмихвали един на друг. За пръв път някой се подиграл на Таро.

От този ден нататък Таро престанал да е толкова доволен от себе си, защото всеки, който минавал край него, му подвиквал: „Хей, как е в жабуняка?“

Веднъж по пътя се задали конници, които разнасяли прокламация. Щом видели Таро, спрели и му казали, че принцът на Япония търси млади здрави мъже да му служат и Таро би могъл да предложи услугите си. Разбира се, Таро шумно се присмял на идеята да е слуга в двореца като всеки друг.

Но през нощта не успял да заспи и докато съзерцавал оризовите ниви и реката на лунна светлина, забелязал, че и в този късен час хората се трудят. За пръв път осъзнал колко мили били всички да му носят храна. После се замислил, че в отмяна той самият не бил сторил за никого нищо. Закопнял и той да стане полезен за хората.

Тогава си спомнил, че слугите на принца му казали, че е съвсем подходящ да служи в двореца. Таро Мързеливеца скочил и както бил облечен в своите дрипи, забързал с всички сили натам. Когато пристигнал, предложил своите услуги като всички останали бедни момчета, на задния вход. Таро не умеел да върши нищо и единственото, което успели да му предложат, е да мете стаите рано сутрин, преди някой да слезе.

Най-странното нещо било, че щом Таро започнал, открил колко много му харесва да работи. Радвал се да гледа как прахта се носи пред метлата му и да оставя стаите след себе си блеснали от чистота. Не можел да се спре да работи, затова помолил през деня да мете градинските алеи и започнал да прави това всеки ден. Там опознал разкошните цветя, които украсявали имперските градини и ето че полека-лека метачът на алеи започнал да забелязва безброй дребни добрини, които можел да стори за растенията. Той чистел ларвите, които измъчвали младите листа, превързвал счупените клони и чистел плевелите в цветните легла. Това привлякло вниманието на главния градинар, той взел Таро за помощник и го научил на много повече неща.

Таро усетил, че вече и той носи полза на света. Радостта му да работи все повече растяла и точно, когато разбрал, че без работа не може да е щастлив, принцът му наредил да стане пазач.

Ето как Таро бил отделен от любимите си цветя и активен живот. Ден и нощ стоял сам, без да мърда, пред вратата на двореца. Ах, как му липсвали цветята! И колко мразел да стои неподвижно, особено сега, след предишната си натоварена работа. Но той искал да служи на принца и през ум не му минавало да не се подчини.

Една нощ, когато бил на стража и бледата луна нежно осветявала палата, Таро си спомнил за нощта, когато лежал буден и мислел за прокламацията на принца. Като светкавица през ума му преминала картина – малката му къща с хартиени стени, оградена от притихнали пинии, които сякаш я пазели.

И ето, в главата му се родила поема:

Есен, пълнолуние.
И виж, сенки на пинии,
по стените от хартия
.

Тази малка поема изразявала всичко, което усещал тогава в чудната нощ, когато притихналите пинии хвърляли дантелени сенки върху стените на дома му.

Внезапно поемите започнали да никнат в главата му като цветя. Той си спомнил за деня, когато метял градинските алеи, техния зимен разкош и съчинил тази поема:

Днес, най-сетне днес,
узрях достатъчно да пожелая,
да отглеждам хризантеми.

А после му хрумнала друга:

Жълти хризантеми, бели хризантеми,
защо ли всички други имена,
са без значение за мене.

А когато настъпила зората и слънцето отново заблестяло, той извикал:

Ах, това е несравнимо!
Зелените листа, младите листа
под слънчевата светлина.

Скоро хората започнали да се събират около Таро, защото в Япония обичат поезия и особено такава, която лесно се разбира, както стиховете на Таро. Той станал толкова прочут поет, че принцът изпратил да го повикат и го накарал да рецитира свои поеми, което Таро с радост направил. Принцът останал очарован и представил Таро на императора, който много се впечатлил от историята на Таро и накарал своите министри да проучат кои са родителите му.

Така разбрали, че всъщност Таро бил синът на принца, който бил отвлечен още като бебе от бащината си градина и жестоко изоставен. Таро се издигнал и бил назначен за управител на провинцията, където бил отгледан, защото императорът решил, че той най-добре познава и разбира хората там.

За благодарност Таро подарил на стария рибар прекрасна лодка и двойка корморани.

Таро бил вече много работлив и не пестял труда си, за да стори на хората добро. Първият човек, когото посетил, бил оня стар рибар. На него Таро подарил прекрасна лодка и двойка корморани, за да му помагат в риболова.

Сами видяхте, че докато Таро бил мързелив и безполезен, никой не искал да знае нищо за него. Едва, когато станал истински полезен, се разкрила истината, че е синът на принца и отново го приели в бащината къща.

КРЕДИТ: Lazy Taro (Monogusa Taro) – Constance Armfield, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА & ИЛЮСТРАЦИИ: Бял жерав прелита пред слънцето – Maxwell Armfield, 1920

Всичкитворби