Митове & Легенди

Шипейтаро

5мин
чете се за

Тази история се разказва из всички части на Япония, още от древни времена. Има няколко версии, но представената тук е най-популярната от всички.

Илюстрацията на кучето е копие на популярна фигурка за вярващите, които го почитат като Окучишинджин, богът с голямата уста, и служи като талисман да пази от дяволи и крадци. Оригиналът без съмнение е приличал на кучето Шипейтаро. Ако децата, които прочетат тази приказка, посетят някога Япония, ще забележат същата фигура над вратите на къщите и до ден днешен.

Много, много отдавна, по времето на феи и великани, дракони и човекоядци, зли воини и уплашени девици, в онези стари времена млад, храбър воин тръгнал да обикаля широкия свят в търсене на приключения. Минало известно време, но не срещнал никъде нещо необичайно. Една вечер навлязъл в обширна гъста гора.

Наоколо нямало ни село, ни къщи, ни даже хижа на някой въглищар, които толкова често се срещали в подобни гори. Той вървял по изоставен и обрасъл в храсти път, но накрая му загубил следите.

Тъмнината вече се спускала и момъкът напразно се лутал да намери пътя отново. Всеки опит сякаш го обърквал все повече, газел из трънаци и гъсти, високи треви. Изморен и изтощен, той се лутал в падащата нощ, когато изведнъж се озовал пред малък запустял, полуразрушен храм, но покривът му все още стоял. Момъкът можел да се подслони поне от студената роса и решил да прекара нощта там. Нямал храна, затова се покрил с наметалото си, сложил верния си меч встрани, легнал и скоро дълбоко заспал. Някъде към полунощ се разбудил от ужасен шум.

В началото решил, че сигурно сънува, но шумът не спирал. Цялата околност се изпълнила с грозни писъци и крясъци. Младият храбрец сграбчил меча и се надигнал внимателно. Надникнал през малка дупка в разрушената стена и видял невероятно странна гледка. Глутница котки танцували дивашки, а виковете им огласяли нощта. В какафонията от крясъци воинът ясно различил следните думи: „Не казвайте на Шипейтаро! Тайната да си остане между нас. Не казвайте на Шипейтаро!“
Чиста и прекрасна, пълната луна разпръснала лъчите си и осветила отвратителната сцена, която младият воин наблюдавал с удивление и ужас.

Изведнъж, когато наближило полунощ, призрачните котки се разбягали и настанала отново тишина. Остатъкът от нощта преминал спокойно и младият воин спал непробудно чак до сутринта. Когато се събудил, слънцето светело вече високо в небето и той побързал да напусне мястото на среднощното си приключение. На ярка, дневна светлина момъкът открил пътя, който предната вечер загубил. Тръгнал по него и за своя радост разбрал, че не води към гората, а в обратна посока, към обширна равнина. Там младежът забелязал няколко къщи, а в далечината някакво селце.

Подгонен от глада, той забързал към селцето, но внезапно чул някаква жена да оплаква сърцераздирателно. Воинът забравил в миг глада си и хукнал към близката къща, да разбере какво се е случило и дали може някак да помогне. Хората изслушали въпросите му и поклатили глави. Изпълнени с тъга, те му разказали, че помощта му е напразна.
– Всяка година, – започнали те, – демонът на планината слиза да си вземе жертвата. Днес настъпи времето – нощес той ще погълне най-прекрасната девица. Затова толкова горчиво плачем и тъжим.

Изпълнен с любопитство, младият воин не спирал да разпитва и те му казали, че по залез слънце ще сложат жертвата в кош, ще я занесат до изоставения храм, където бил нощувал, и ще я оставят там. На сутринта нямало да я има. Така ставало всяка година, така щяло да стане и сега – помощ нямало никаква.

Докато слушал, младият воин се изпълнил с желание да спаси момичето. А когато споменали онзи храм си спомнил за среднощното си приключение и попитал дали са чували някога името Шипейтаро.
– Шипейтаро е много силно и красиво куче, – бил отговорът, – то принадлежи на нашия принц, който живее малко по-нататък. Често го виждаме да върви след господаря си – това куче е тъй верен и смел другар.

Младият воин не задавал повече въпроси, ами незабавно се отправил към господаря на Шипейтаро и го помолил да вземе назаем кучето. Принцът първо отказал, но накрая приел при условие, че Шипейтаро се върне веднага на другия ден. Изпълнен с радост, младият воин повел кучето. Отишъл право при родителите на бедната девойка и им рекъл да я пазят вкъщи и да не се отделят от нея, докато той се върне. После сложил Шипейтаро в коша, който бил направен за момичето.

Заедно с няколко човека, занесли коша до изоставения храм и там го сложили на земята.

Селяните отказали да седят и миг повече на омагьосаното място. Хукнали надолу по склона на планината, сякаш цяла глутница зли демони били по петите им.

Младият воин останал сам с кучето и зачакал да разбере какво ще стане по-нататък.

В полунощ, когато луната изгряла и обляла планината в светлина, пристигнали котките-демони отново. Този път между тях имало една огромна черна котка, по-свирепа и ужасна от всички останали.

Без трудност, младият воин разпознал, че това е планинският демон.

Щом чудовището видяло коша, затанцувало и заскачало около него с триумфални крясъци и лудешка радост, последвано от своите другари. Дълго време демонът се надсмивал и подигравал над жертвата си. Но щом отворил капака на коша, се озовал пред достоен противник.

Храбрият Шипейтаро скочил отгоре му, сграбчил го със зъби и го приковал на земята, докато младежът с един удар на верния си меч прострял планинския демон мъртъв на земята. Останалите котки, така се удивили, че забравили да бягат. Седели и се взирали в мъртвия си господар като вцепенени.

Скоро момъкът победил и тях. Юнакът повел храброто куче към неговия господар и го върнал с хиляди благодарности. После съобщил на бащата и майката, че дъщеря им е свободна, а на хората от селото, че демонът е взел последната си жертва и повече няма да ги мъчи.
– Дължите всичко на храбрия Шипейтаро, – им рекъл на сбогуване и продължил по пътя си в търсене на нови приключения.

КРЕДИТ: Schippeitaro ser.1, No 17, Tokyo-Japan:T.Hasegawa 1885-1899, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА И ИЛЮСТРАЦИИ: неизвестен автор.

Подобни приказки