Митове & Легенди

Господарят Чувал-с-Ориз

4мин
чете се за

Имало някога един смел воин, когото наричали господаря Чувал-с-Ориз.

Дълги години той воювал с враговете на императора. Веднъж, докато обикалял в търсене на приключения, се озовал до невероятно дълъг мост, построен над река точно там, откъдето изтичала от чудно хубаво езеро.

Щом стъпил на моста, видял по средата му двуметрова змия, която се припичала на слънце. Била се простряла така, че не можел да мине, без да я настъпи.

Повечето хора биха избягали при такава страховита гледка, но господаря Чувал-с-Ориз не се плашел лесно.

Той продължил право напред, настъпил змийското тяло и то захрущяло под нозете му.

В миг змията се превърнала в дребно Джудже, което смирено паднало на колене, ударило чело в дъските на моста три пъти в знак на почит и рекло:
– Господарю! Вие сте човекът, когото търся! Отдавна лежа тук и очаквам онзи, който ще се осмели да ме накаже, задето съм се разположил и преча да се минава по моста. Но всички, които ме видяха, излязоха страхливци и побягнаха нанякъде. Ти се канеше да ме накажеш, нали? Аз живея на дъното на езерото и имам страшен враг – Стоножката, която живее на върха на онази планина. От все сърце те моля, ела с мен. Откажеш ли да ми помогнеш, направо съм изгубен!

Воинът бил очарован, че е попаднал в такова приключение. Той с радост последвал Джуджето до неговата лятна къща под водата на езерото. Колко удивително – цялата била направена от корал и метални клончета във формата на морски водорасли и други водни растения. Там слугите и пазачите били сладководни раци с човешки ръст, водни маймуни, тритони и попови лъжички.

Щом поотдъхнали малко, им сервирали вечеря на подноси, наподобяващи листа на водни лилии.

Чиниите приличали на листчета кресон, но не като истинския, а много по-красиви – били от зелен порцелан, украсен с бляскаво злато.

Пръчиците за храна били направени от вкаменено дърво, което приличало на черна слонова кост. Колкото до виното в чашите, то изглеждало като вода, но тъй като вкусът му бил наред, видът му нямал голямо значение.

И така, те седели, хапвали и празнували.

Джуджето тъкмо подавало на воина бокал с димящо топло вино, когато се разнесло „Туп! Туп! Туп!“ – сякаш марширувала армия. Страховитото чудовище, за което Джуджето говорело, приближавало.

Под тежестта му земята се разтресла. От двете му страни в редици сякаш крачели хиляда човека с фенери. Опасността все повече приближавала, затова воинът скочил веднага.

Цялата олелия вдигало едно единствено създание – огромна Стоножка дълга повече от километър, а онова, което приличало на хора с фенери от двете ѝ страни, всъщност били краката ѝ, точно по хиляда от всяка страна.

Всеки крак светел и проблясвал от лепкавата отрова, която изпускали неговите пори. Нямало време за губене. Стоножката вече наполовина била слязла от планината. И така, воинът грабнал лъка си, тъй огромен и тежък, че били нужни петима мъже, за да опънат тетивата и да пуснат стрела да полети.

Воинът не бил от онези, които пропускат целта си. Стрелата ударила чудовището точно в средата на челото. Уви! Тя отскочила, сякаш главата му била от желязо. Воинът втори път изпънал лъка си и стрелял. Втори път стрелата ударила и отскочила.

Ужасното чудовище вече наближавало брега и скоро щяло да отрови водата на езерото с отвратителната си отрова.
Воинът си рекъл „Няма по-добро средство от човешка плюнка, за да убия чудовището.“ При тези думи, той облизал върха на последната стрела, която му била останала (защото имал само три стрели в колчана си).

И този път стрелата ударила Стоножката право в средата на челото. Но вместо да отскочи, продължила навътре и излязла от другата страна на главата му. Чудовището се строполило мъртво, а под тежестта му цялата земя се разлюляла както при земетресение. Отровната светлина от двете хиляди крака притъмняла като небе в буреносен ден. Изведнъж воинът се озовал пренесен в своя собствен замък, а наоколо били подредени подаръци и на всеки били изписани думите:
„От твоето признателно Джудже.“

Първият подарък бил огромна бронзова камбана. Воинът, който бил колкото смел, толкова и благочестив, окачил камбаната в храма, където били погребани предците му.

Вторият подарък бил меч, който му донасял винаги победа.

Третият подарък бил самурайска броня – никоя стрела не можела да я пробие. Четвъртият дар бил топ коприна, който никога не намалявал, колкото и плат да режели, за да му шият царски дрехи. Петият подарък бил чувал ориз, който никога не свършвал, колкото и зърно да взимали от него.

Ден след ден той вадел зърно да храни себе си, семейството си и своите придворни и докато бил жив, чувалът си стоял пълен. Заради този пети подарък, воинът получил титлата „господаря Чувал-с-Ориз“.

Хората решили, че няма нищо по-чудно на света от този вълшебен чувал, който направил своя господар толкова богат и щастлив човек.

КРЕДИТ: My Lord Bag-o-rice ser.1, No 15, Tokyo-Japan:T.Hasegawa 1885-1899, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА И ИЛЮСТРАЦИИ: неизвестен автор.

Всичкитворби