Прокажениятхристиянска легенда

В едно село, на два дни път северно от Йерусалим, живееше богат селянин на име Бенони. Приветливата му жена се грижеше отлично за къщата и му бе родила двама сина и три дъщери. Бенони беше благочестив, спазваше закона и макар че беше пестелив, помагаше със заеми на съселяните си. Понеже беше раздал голяма част от парите си с по-ниска лихва, отколкото вземаха лихварите в Йерусалим, той се мислеше за добър човек и дори за благодетел.

След шумната и радостна сватба на първородния си син Елия, навръх своето благополучие, Бенони видя по тялото си бели петна. Повика свещеника и той определи, че е заболял от проказа. Само след час Бенони седеше на бунището извън селото с наметало, посипал главата си с пепел. Отчаян, той удряше гърди с пестници, викаше и ридаеше с думите на Йова: „Да погине денят, в който се родих, и нощта, в която се каза: Зачена се мъжко!“

По някое време жената на Бенони и синът му Елия, младоженецът, донесоха на клетника връхна дреха, тояга, торба с храна и дървен хлопатар. Бенони даде последни наставления и тръгна с покрита глава, като викаше на висок глас:
– Нечист! Нечист!
Минувачите, щом чуеха гласа му, бягаха надалече от  него.

Той се настани в долината на прокажените, заобиколена от изоставени пусти гробници, в които отдавна никой не идваше. Отначало бе тъй отчаян, че ако самоубийството не бе забранено от закона, щеше да разбие главата си в скалите. Но лека-полека свикна, макар болестта да напредваше и да засягаше вече цялото му тяло.

Силно привързан към дома и имота си, той продължаваше да напътства своите близки от мястото на своето страдание. Но на втората година жена му се спомина и в къщата му настана раздор. Първородният му син, Елия, онеправдаваше брата и сестрите си и не водеше честен живот. И през ум не му минаваше да опрости някои дребни дългове на селяните, въпреки настояването на баща си. Бенони бе обзет от безсилен гняв против сина си. Проклинаше го с немощна ярост и накрая реши – когато поделя парите, които благоразумно беше заровил в земята, делът на Елия да подари на храма.

По същото време в долината на прокажените се разнесе мълвата за Назарянина. Изглеждаше невероятна. Явил се нов учител, това не беше чудно – в Юдея обикаляха много учители. Но този лекувал с една дума всякакви болести. Даже нямало нужда от дума – допреш ли се до дрехата му, здравето ти се връща.

Един ден в долината на прокажените дойде жена да нагледа мъжа си и каза, че на другия ден по пътя ще мине чудният учител. Бенони бе един от първите, които решиха да го причакат. Излязоха едва десетима. Другите не пожелаха. Отчаянието ги беше сломило – ядеше ги страшната болест, бяха се примирили и чакаха само смъртта си. Но в жилите на десетимата още имаше жизненост, а в сърцата им – надежда.

Наредени на едно бунище край пътя, те не чакаха дълго. Скоро се надигна облак прах, сякаш по пътя вървеше стадо добитък. Щом тълпата приближи, видяха и самия Учител. Отпред вървеше млад мъж, обут със сандали и облечен в дълга бяла дреха. Пристъпваше кротко, дълбоко замислен, та беше свел очи. Тълпата след него крачеше с глух ромон от тихи гласове. Някои изтичваха напред, за да Го погледнат, а после, доволни, пак изоставаха.

Когато Той наближи толкова, че можеше да ги чуе, десетимата прокажени, както се бяха наговорили, паднаха на колене, протегнаха ръце и завикаха с продрани гласове:
– Иисусе, сине Давидов, смили се над нас!
Тълпата трепна, като че ли ударена с камшик.
– Прокажени! Прокажени! – екнаха гласове на страх и негодувание.
Дръпнаха се назад, сбраха камъни и взеха да замерят прокажените. Отпред остана само Иисус и групичка хора, навярно най-близките Му ученици.

Иисус вдигна очи и погледна прокажените, които все така коленичили, продължиха да викат. Той пристъпи към тях и тълпата спря да хвърля камъни.
– Какво искате? – разнесе се тих, благ, но ясен глас.

– Господи, да се очистим! Да оздравеем! Иисусе! Сине Давидов! Иисусе, смили се над нас! – викаха нестройно прокажените.
За няколко мига Неговият поглед спря върху всяка от тези десет двойки разплакани очи, пълни със страстна молба и надежда.
– Идете се покажете на свещеника – рече Той просто и продължи пътя си.
Тълпата се юрна подире Му.

– Това ли е всичко? – недоумяваха прокажените.
Бенони също беше разочарован, даже разсърден. Но както се чудеха, започнаха да усещат промени, които бързо настъпваха. Раните се затваряха, струпеите изчезваха и отдолу се показваше чиста и здрава кожа. Как? Нима е възможно? Нима е истина? Те се гледаха с нарастваща радостна изненада, която скоро преля в буйно веселие. Свлякоха дрипите, оглеждаха се един друг, без да могат да се познаят – телата им бяха чисти като телата на здравите  хора.

Бенони, като останалите осмина, хукна към родно село. Един-единствен самарянин се завтече след Учителя да Го настигне и да Му благодари. Бенони не се сети за това. Първата му мисъл беше за имота, за дома, за сина му.

Ала там не го чакаше нищо радостно. Синът му не беше вече кроткият и покорен Елия. Отговаряше дръзко, надменно, свикнал сам да заповядва и разпорежда след болестта на баща си и кончината на майка си. Още по-лошо беше, че с гощавки и подаръци беше спечелил стареите на селото. Бенони не можеше да познае приятелите и близките си роднини. Всички взеха страната на Елия. На всичко отгоре, заради приказките на първородния му син, в цяло село тръгна мълва за Бенони, че бил несправедлив и жесток към длъжниците си и че благородният човек е синът му. Бенони се сърдеше, караше се с приятели и роднини и с остри думи ги кореше за измяната им. Накрая всички се отчуждиха от него. И колкото повече приятели и роднини губеше Бенони, толкова повече се сърдеше и ставаше по-нетърпим.

Накрая всекидневните свади със селото и сина му докараха Бенони дотам, че един ден той изгуби и последната си капка разсъдък, причерня му пред очите, извади нож и погна сина си. Елия избяга на улицата, като викаше, че баща му е полудял и иска да го убие. Хванаха Бенони и го хвърлиха в селския затвор – тъмна яма, пълна с тиня до колене, похлупена с дървен похлупак, отдето му спущаха храна. В тая яма Бенони се освести и се помъчи да укроти духа си и да измисли как да накаже сина и приятелите си. Злобата му стана хладна и корава – бе решил да не прощава. Отмъщението трябваше да бъде страшно. Беше тъй дълбоко оскърбен, гордостта му тъй уязвена, та каквото и наказание да измислеше – палеж, клетва, убийство, все му се виждаше слабо възмездие. Най-после, когато взе решение, той се престори на покорен и кротък, та поиска да го пуснат. Пуснаха го, защото наближаваше Пасха. През нощта той изрови тайно парите си, върза ги в торбата и тръгна да търси Назарянина. Кроежът му бе прост и ясен. Назарянинът, който само с един поглед можеше да очисти десет прокажени, беше пророк по-голям от всички пророци, които бе имало в Израил. Бенони имаше безгранична вяра в могъществото на парите. Ако тоя велик пророк, комуто ще даде парите си в благодарност за изцерението, се съгласи да прокълне ония, които Бенони кълнеше с такова безсилие, тогава тия нещастници ще получат онова, от което го отърва Назарянина – ще получат проказа. Какво по-страшно наказание?

Той тръгна по мълвата, която следваше Назарянина и пристигна в Йерусалим. Нямаше нужда да разпитва: в устата на всички бе името Му, тълпите се трупаха край него. Бенони пристигна на Голгота.

Безчовечна тълпа се трупаше пред три кръста, ругаеше и плюеше срещу единия. С яките си селски рамене и гърди Бенони си проби път, излезе напред и позна, че разпнатият на средния кръст е Иисус.

Нетърпелив, обзет от своята злоба, която го заслепяваше, Бенони едва не извика оная мисъл, която гореше душата му като огън: „Вземи богатството ми като отплата, но прокълни със страшна клетва първородния ми син и приятелите ми!“ В това време Иисус издигна очи към небето и промълви с ясен глас:
– Отче, прости им, те не знаят какво вършат.
Думите на Бенони замряха на гърлото му. Сепна се, стори му се, сякаш от долината на прокажените някой му викаше:
– Бенони! Бенони! Какво вършиш?
И като че ли за пръв път очите му се отвориха. Видя и усети ужаса на онова, което ставаше пред очите му – видя Иисуса кървав, с пробити ръце и нозе, провиснал на кръста между двама разбойници – Иисус, който го отърва от проказата и го избави от долината на отчаянието. Сърцето му се обърна внезапно, торбата с парите натежа в ръката му като воденичен камък и той я изпусна на земята.

Паднал на колене, Бенони пропълзя до самия кръст, гдето бе разпънат Иисус и като впиваше разширените си от ужас и недоумение очи в кървавото лице на своя Избавител, зашепна:
– Иисусе Господи, защо?
Иисус сведе очи и го погледна. Страдалческият Му поглед се впи в душата на Бенони и остана там завинаги. Капка кръв се отрони от раната на дясната Му ръка и капна по челото на Бенони. Бенони изгуби съзнание, а тълпата с бой разграби парите му.

Опомни се, извлечен далече от кръстовете. Няколко души, на вид галилейски селяни, го пръскаха с вода, за да го свестят. Той позна между тях неколцина от ония, които бяха близо до Учителя. На въпросите им, кой е и защо е дошъл на това място с толкова пари, които тълпата и стражата разграбили, той отговори:
– Аз бях Бенони. Вашият Учител ме изцери от проказа. Бях един клетник. Сега не знам кой съм и какво съм. Знам само, че в гърдите ми се ражда една нова душа и че няма де да подслоня главата си.
То се погледнаха мълчаливо помежду си, кимнаха с глава и един каза:
– Тогава ела с нас.
Бенони тръгна с учениците Христови, за да се научи как да заживее нов живот.