Митове & Легенди

Чудният чайник

6мин
чете се за

Много отдавна, в храма Моринджи, провинция Котсуки, живял един възрастен свещеник.

Той бил силно пристрастен към пиенето на чай и чайните церемонии ченóйю.

Всъщност чайните церемонии били най-голямата му страст в живота и ги провеждал с огромно удоволствие.

Веднъж в един вехтошарски магазин за късмет видял прекрасен чайник.

Очарован от изящната му форма и фина изработка, той го купил и веднага го занесъл у дома.

На следващия ден свещеникът извадил новата си придобивка. Дълго съзерцавал чайника – въртял го ту на една страна, ту на друга, и накрая възхитен, възкликнал:
– Ти си самата красота! Ще поканя приятелите си на ченойю. Колко ще се удивят, когато видят този толкова съвършен чайник!

Човекът поставил своето съкровище върху дървената му кутия, откъдето можел най-добре да го съзерцава. Докато седял така, изпълнен с възхищение, започнал да премисля чайната церемония за гостите си. Изпълнен с блянове, той скоро се одрямал, главата му клюмнала, отпуснал се на масата и потънал в дълбок сън.

Тогава нещо невероятно се случило. Чайникът се размърдал.

От чучура му се подала рошава глава, от обратната страна щръкнала пухкава опашка, после се видели четири крачета, и постепенно гъста козина започнала да покрива стените на чайника.
Най-накрая чайникът скочил от кутията, заподскачал весело из стаята и изглеждал съвсем като язовец.

Трима нови послушника, които учели в съседната стая, чули шума и един от тях надникнал през вратата. Ахнал щом видял чайникът на четири крака да танцува из стаята насам-натам! Той извикал:
– Ужас! Чайникът се е превърнал в язовец!
– Какво!? – извикал вторият послушник. Как може да твърдиш, че чайникът се е превърнал в язовец? Ама че безсмислица! – и при тези думи, той избутал другаря си и сам надникнал, но също се уплашил от видяното и изкрещял:

– Това е зъл таласъм! Идва към нас, бързо да бягаме!
Третият послушник не се плашел толкова лесно.
– Елате, толкова е забавно, – завикал ги той – да се гледа как подскача това нещо! Ще събудя учителя, и той да го види.
Ученикът влязъл в стаята, разтърсил свещеника и извикал:
– Събудете се! Учителю, събудете се! Става нещо чудесно!

– Какво става? – попитал старият човек като сънливо разтривал очите си. – Колко шумно момче си!
– Всеки би вдигнал шум, ако види това удивително нещо. Погледнете, учителю, чайникът ви има крачета и тича насам-натам!
– Какво! Какво! Какво! Какви ги дърдориш? – попитал свещеникът отново. – Чайникът ми имал крака! Какво е това! Чакай да видя!
Но дотогава язовецът бил възвърнал чайниковата си форма и отново мирно седял на кутията.
– Какво малко глупаче си! – възкликнал свещеника. – Виж, не седи ли чайникът върху кутията? Със сигурност тук няма нищичко странно. Не, не, чувал съм за точилка, на която ѝ порастват крила и отлита, но през живота си, не съм чувал чайник да има крака и да ходи насам-натам. Никога няма да ме накараш да ти повярвам.

Но въпреки думите си, старият човек не забравил случката и продължил да мисли за нея през целия ден.

Привечер свещеникът останал сам в стаята си, свалил чайника и го напълнил с вода. Сложил го на жаравата да заври, за да си направи чай. Но когато водата завряла, се разнесъл вик:
– Пáри! Пáри! – закрещял чайникът и скочил от огъня.
– Помощ! Помощ! – се развикал и свещеникът, ужасно изплашен от ставащото пред очите му.

Но когато послушниците се втурнали в стаята да му помагат, чайникът отново бил възвърнал предишната си форма и спокойно си седял. Един от учениците сграбчил една сопа и извикал:
– Ей сега ще разберем жив ли е или не е, – и започнал да налага чайника с все сила. Явно там нямало и капка живот, защото след всеки здрав удар се чувал единствено отговорът на метала: „Банг! Банг!“

Старият свещеник горчиво съжалил, че купил този чайник. Тъкмо се чудел как да се отърве от него, когато на вратата му почукал един калайджия.
– Точно ти ми трябваш! – възкликнал свещеникът.

Скоро двамата се спазарили, калайджията купил чайника за няколко петака и го отнесъл вкъщи, предоволен от сделката.

Преди да си легне, той пак погледнал чайника. Видял му се още по-хубав и предоволен заспал. Насред сладката среднощна дрямка, калайджията скочил, защото му се сторило, че има някой в стаята, но щом отворил очи и огледал наоколо, нямало никого.
– Трябва да съм сънувал, – си казал, докато се обръщал на другата страна и отново заспал.

Но скоро сънят му отново се прекъснал. Този път някой го викал:
– Калайджийо! Калайджийо! Ставай! Ставай!
Този път той скочил, съвсем разбуден, и О-о-о! Видял чайник с глава, опашка, крака и козина на язовец, да крачи важно из стаята.

– Таласъм! Таласъм! – разпищял се калайджията. Но чайникът избухнал в смях и казал:
– Не бой се, драги калайджийо. Аз не съм таласъм, а просто един прекрасен чайник. Казвам се Бýнбуку-Чáгама и нося сполука на всеки, който добре се отнася към мен, но разбира се, хич не харесвам да ме слагат на огъня и да ме удрят с пръчка, както снощи в храма.

– А какво ти харесва? – попитал калайджията. – Да те прибера ли в кутия?
– А, не, не, – отвърнал чайникът. Харесва ми да похапвам сладичко и понякога да пийвам винце, също като теб. Съгласен ли си да се грижиш за мен и да ме храниш? А в замяна, няма да съм ти в тежест – ще работя за теб колкото пожелаеш.

Калайджията се съгласил.

На следващата сутрин той добре нагостил Бунбуку. Щом си похапнал, чайникът казал:
– Аз със сигурност съм най-прекрасният и пълнен с достойнства чайник. Съветвам те да ме разнасяш из страната, за да ме видят хората. Докато ми се възхищават, ти може да пееш и свириш.

Калайджията добре обмислил този съвет и скоро създал чудесно представление – „Бунбуку – чудният чайник“, което веднага постигнало невероятен успех, защото чайникът не само ходел на четири крака, но танцувал по въже, правел разнообразни акробатични номера и завършвал изпълнението си с дълбок поклон и молел уважаемата публика щедро да ги възнагради.

Славата на тези представления скоро се разнесла надалече и театърът се пълнел ден след ден до край.

Даже принцовете на страната повикали калайджията и неговия чайник да изнесат представлението си за радост на принцесите и придворните дами.

Накрая калайджията толкова забогатял, че спрял да работи. Пожелал и верният му чайник да си почине, затова го върнал обратно, заедно с щедър дял от своето богатство, на Храма Моринджи, където го поставили като безценно съкровище, а някои твърдят, че го почитали като светец.

Оттогава са минали над хиляда години, а чайникът си е още на същото място. Почитан от всички, той се припича на слънце.

КРЕДИТ: The wonderful Tea-Kettle ser.1, No 16, Tokyo-Japan:T.Hasegawa 1885-1899, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА И ИЛЮСТРАЦИИ: неизвестен автор.

Подобни приказки