Битови приказки

Огледалото от Мацуяма

5мин
чете се за

Много отдавна, в едно селце живеел млад мъж със своята съпруга. Те имали дете, мъничко момиченце, което и двамата обичали от все сърце. Не мога да ви кажа имената на родителите, защото са забравени отдавна, но селцето се нарича Мацуяма и се намира в провинция Ечиго.

Веднъж, докато момиченцето било още бебе, се наложило бащата да замине в столицата на Япония по работа. Градът бил твърде далеч, за да може младата съпруга и бебето да го придружат, затова щял да пътува сам. На сбогуване обещал да донесе от столицата красиви подаръци. Майката не била ходила никога по-далеч от съседния град, затова много се страхувала, че мъжът ѝ ще пътува толкова дълго, но и много се гордеела, защото щял да бъде единственият в селото, който е виждал огромния пълен с чудеса град, където живее императорът със своите придворни.

Щом наближило времето да се завърне съпругът ѝ, тя пременила бебето, а себе си облякла в красива синя дреха, която съпругът ѝ много харесвал.

Можете да си представите колко радостна била жената, когато видяла съпруга си да се завръща жив и здрав. Малката им дъщеричка радостно запляскала с ръчички, а щом видяла красивите играчки, които баща ѝ бил купил, се засмяла с глас от удоволствие.

Той имал много да разказва за чудесата, които видял по време на пътуването си в големия град.
– Купих ти нещо много красиво, – рекъл той на жена си. – Нарича се огледало. Погледни и кажи какво виждаш в него, – и при тези думи ѝ подал плоска дървена бяла кутия.

Тя я отворила и видяла вътре кръгло метално парче. От едната страна било като замръзнало сребро, украсено с релефни фигурки на цветя и птици, а от другата страна блестяло като най-чистия кристал.

Младата майка го погледнала радостно и удивена видяла усмихнато лице с блеснали очи.
– Виждам как ме гледа една хубава жена. Тя мърда устните си, все едно че ми говори. Боже мой, невероятно! Та тя носи същата синя рокля, като моята!
– Ах, глупава жено, та ти виждаш собственото си лице, – рекъл съпругът, горд че я учи на нещо, което жена му не знае. – Това парче метал се нарича огледало и в града всеки си има по едно, въпреки че в нашето село не сме виждали такова нещо.

Съпругата била очарована от своя подарък и през следващите няколко дни направо не могла да се откъсне от него, защото за нея това било новост, и разбира се, защото за пръв път виждала отражението на собственото си хубаво лице.

Но после решила, че огледалото е твърде ценно, за да се използва всеки ден. Върнала го в кутията и внимателно го прибрала при най-ценните си вещи.

Годините вървели, а мъжът и жената продължавали да живеят все така щастливо. Радостта на техния живот била малката им дъщеричка, която колкото повече растяла, толкова повече заприличвала на майка си. Момиченцето било толкова послушно и предано, че всеки го обичал. Майката помнела мимолетната си суета, породена от красота ѝ, затова пазела огледалото скрито. Страхувала се, да не би то да породи гордост в детето ѝ. Жената не говорела никога за него, а колкото до бащата – той съвсем го бил забравил.

Момичето пораснало толкова естествено, колкото майка му била на времето и нищичко не знаело за собствената си красота и огледалата, които я отразяват.

Но полека-лека ужасна беда сполетяла малкото щастливо семейство. Добрата майка се разболяла. Дъщеря ѝ бдяла ден и нощ над нея, но болестта непрестанно се влошавала, докато накрая всички изгубили надежда. Жената щяла да умре.

Щом майката разбрала, че скоро ще напусне този свят, потънала в тъга. Скърбяла ужасно за семейството си, което щяла да остави и най-много за малката си дъщеря.

Тя извикала при себе си момичето и казала:
– Мое скъпо дете, ти знаеш, че съм много болна. Скоро ще умра и ще оставя теб и твоя татко сами. Обещай ми, че когато си отида, всяка вечер и всяка сутрин ще поглеждаш в това огледало. Там ще ме видиш и ще знаеш, че аз също те гледам.
При тези думи, тя извадила огледалото от скришното му място и го подала на дъщеря си, а тя, обляна в сълзи обещала. Най-сетне майката се примирила и успокоила. Скоро след това умряла.

Отзивчивото дете никога не забравило сетната воля на майка си. Всяка сутрин и вечер вадело огледалото. Дълго и настойчиво то се взирало в него и виждало там усмихнатото лице на загубената си майчица. Не бледа и измъчена, каквато била преди да умре, а хубавата млада майка, каквато била преди болестта. Момичето разказвало за своите трудности и изпитания през деня, а сутрин молело за подкрепа и кураж.

И така, дъщерята живеела под погледа на майка си, опитвайки се ден след ден да я зарадва, както правела, докато била жива и винаги внимавала да не причинява болка или мъка. Нейна най-голяма радост била да погледне в огледалото и да каже:
– Мамо, днес бях такава, каквато ти би искала да бъда.

Бащата забелязал, че всяка сутрин и вечер, без да пропуска, дъщеря му гледа в огледалото и сякаш си говори сама.

Най-накрая я попитал защо прави това.
– Татко, – отвърнала тя, – гледам в огледалото всеки ден, за да видя мама и да си поговоря с нея.

После му разказала за последните думи на майка си и как момичето никога не пропуснало да ги изпълни.

Трогнат от безмерната любов и преданост, бащата избухнал в сълзи.

Той не намерил сили в себе си да каже, че тя вижда своето лице, което от любов и вярност, все повече приличало на майчиното.

КРЕДИТ: The Matsuyama mirror ser.1, No 10, Tokyo-Japan:T.Hasegawa 1885-1899, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА И ИЛЮСТРАЦИИ: неизвестен автор.

Всичкитворби