Битови приказки

Огледалото от Мацуяма

5мин
чете се за

Много отдавна, в едно селце живеел млад мъж със своята съпруга. Те имали дете, мъничко момиченце, което обичали от все сърце. Не мога да ви кажа имената на родителите, защото са забравени отдавна, но селцето се нарича Мацуяма и се намира в провинция Ечиго.

Веднъж, докато момиченцето било още бебе, се наложило бащата да замине в столицата на Япония по работа. Градът бил твърде далеч, за да може младата съпруга и бебето да го придружат, затова щял да пътува сам. На сбогуване обещал да донесе от столицата красиви подаръци. Майката не била ходила никога по-далеч от съседния град, затова много се страхувала, че мъжът ѝ ще пътува толкова дълго, но и много се гордеела, защото щял да бъде единственият в селото, който е виждал огромния, пълен с чудеса град, където живее императорът със своите придворни.

Щом наближило времето да се завърне нейният съпруг, тя пременила бебето, а себе си облякла в красива синя дреха, която мъжът ѝ много харесвал.

Можете да си представите колко радостна била жената, когато видяла съпруга си да се завръща жив и здрав. Малката им дъщеричка радостно запляскала с ръчички, а щом видяла красивите играчки, които баща ѝ бил купил, се засмяла с глас от удоволствие.

Той имал много да разказва за чудесата, които видял по време на пътуването си в големия град.
– Купих ти нещо много красиво, – рекъл той на жена си. – Нарича се огледало. Погледни и кажи какво виждаш в него, – и при тези думи ѝ подал плоска дървена бяла кутия.

Тя я отворила и видяла вътре кръгло метално парче. От едната страна било като замръзнало сребро, украсено с релефни фигурки на цветя и птици, а от другата страна блестяло като най-чистия кристал.

Младата майка го погледнала радостно и удивена видяла усмихнато лице с блеснали очи.
– Виждам как ме гледа една хубава жена. Тя мърда устните си, все едно че ми говори. Боже мой, невероятно! Та тя носи същата синя рокля, като моята!
– Ах, глупава жено, та ти виждаш собственото си лице, – рекъл съпругът, горд че я учи на нещо, което жена му не знае. – Това парче метал се нарича огледало и в града всеки си има по едно, въпреки че в нашето село не сме виждали такова нещо.

Съпругата била очарована от своя подарък и през следващите няколко дни направо не можела да се откъсне от него, защото за нея това било новост, и разбира се, защото за пръв път виждала отражението на собственото си хубаво лице.

Но после решила, че огледалото е твърде скъпо, за да се използва всеки ден. Върнала го в кутията и внимателно го прибрала при най-ценните си вещи.

Годините вървели, а мъжът и жената продължавали да живеят все така щастливо. Радостта на техния живот била малката им дъщеричка, която колкото повече растяла, толкова повече приличала на майка си. Момиченцето било толкова послушно и предано, че всеки го обичал. Майката помнела мимолетната си суета, породена от красота ѝ, затова пазела огледалото скрито. Страхувала се, да не би то да породи гордост в детето ѝ. Жената не говорела никога за него, а колкото до бащата – той съвсем го бил забравил.

Момичето пораснало толкова естествено, колкото майка му била на времето и нищичко не знаело за собствената си красота и огледалата, които я отразяват.

Но полека-лека ужасна беда сполетяла малкото щастливо семейство. Добрата майка се разболяла. Дъщеря ѝ бдяла ден и нощ над нея, но болестта непрестанно се влошавала, докато накрая всички изгубили надежда. Жената щяла да умре.

Щом майката разбрала, че скоро ще напусне този свят, потънала в тъга. Скърбяла ужасно за семейството си, което щяла да остави и най-много за малката си дъщеря.

Тя извикала при себе си момичето и казала:
– Мое скъпо дете, ти знаеш, че съм много болна. Скоро ще умра и ще оставя теб и твоя татко сами. Обещай ми, че когато си отида, всяка вечер и всяка сутрин ще поглеждаш в това огледало. Там ще ме видиш и ще знаеш, че аз също те гледам.
При тези думи, тя извадила огледалото от скришното му място и го подала на дъщеря си, а тя, обляна в сълзи обещала. Най-сетне майката се примирила и успокоила. Скоро след това умряла.

Отзивчивото дете никога не забравило сетната воля на майка си. Всяка сутрин и вечер вадело огледалото. Дълго и настойчиво то се взирало в него и виждало там усмихнатото лице на загубената си майчица. Не бледа и измъчена, каквато била преди да умре, а хубавата млада майка, каквато била преди болестта. Момичето разказвало за своите трудности и изпитания през деня, а сутрин молело за подкрепа и кураж.

И така, дъщерята живеела под погледа на майка си, опитвайки се ден след ден да я зарадва, както правела, докато била жива и винаги внимавала да не причинява болка или мъка. Нейна най-голяма радост била да погледне в огледалото и да каже:
– Мамо, днес бях такава, каквато ти би искала да бъда.

Бащата забелязал, че всяка сутрин и вечер, без да пропуска, дъщеря му гледа в огледалото и сякаш си говори сама.

Най-накрая я попитал защо прави това.
– Татко, – отвърнала тя, – гледам в огледалото всеки ден, за да видя мама и да си поговоря с нея.

После му разказала за последните думи на майка си и как момичето никога не пропуснало да ги изпълни.

Трогнат от безмерната любов и преданост, бащата избухнал в сълзи.

Той не намерил сили в себе си да каже, че тя вижда своето лице, което от любов и вярност, все повече заприличвало на майчиното.

КРЕДИТ: The Matsuyama mirror ser.1, No 10, Tokyo-Japan:T.Hasegawa 1885-1899, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА И ИЛЮСТРАЦИИ: неизвестен автор.

Подобни приказки