На малка уличка в град Киото живеели двама съседи. Единият бил богат търговец, но толкова стиснат, че за такива като него хората казват „стига да можеше, щеше с камъни да се храни“. Другият имал рибен ресторант. Славата му на изкусен готвач се носела из целия град. Гозбите му били от вкусни по-вкусни, а като неговата пържена риба нямало втора. Затова и малкото му ресторантче било вечно препълнено. От ранна утрин до късна доба човекът опушвал на бамбукови пръчки нарязаната риба и после я пържел. Накрая поливал парчетата със специален сос, измислен от него самия.
„Как да се възползвам от това вкусно съседство безплатно?“- не спирал да се чуди търговецът. И понеже скъперниците са изобретателни, когато става дума за пестене на пари, ето какво измислил.
Когато дошло време за обяд, той отишъл с купичка ориз при своя съсед, ужким да се видят. Приседнал до димящия тиган и докато гълтал варения ориз, жадно вдишвал вкусните аромати. Ах, че му се усладило! Когато оризът бил изяден и гладът утолен, за скъперника нямало значение дали е ял или само е мирисал вкусната риба. Важното било, че обядът нищо не му струвал. Това започнало да се повтаря всеки ден и лека-полека миризмата на пържена риба се превърнала в необходимост за хитреца.
Минали месец, два, три и готвачът се усетил какво става. „Я виж ти – рекъл си той – как съседът ми се е изхитрил да овкусява обяда си без пари. Това не е редно! Даром нищо не се дава!“ Запретнал ръкави и написал сметка за тримесечното всекидневно хранене на съседския нос.
Със сметката в ръка той влязъл в магазина на търговеца и мълчаливо му я връчил. Съседът я поел с усмивка и внимателно я прегледал. После кимнал на жена си да му подаде сандъчето, в което държали парите. Отброил отвътре шепа жълтици и така ги изсипал в една табличка, че монетите ясно зазвънели. После казал на съседа си:
– Е, мисля че си оправихме сметките.
– Какво! – възкликнал изуменият готвач. – Нима отказваш да платиш!
– Разбира се, че не! – отвърнал скъперникът. – Ти искаш отплата за миризмата на твоята риба и аз ти заплатих справедливо със звъна на моите жълтици. Толкоз, драги ми съседе!
Това били последните думи, които съседите разменили до края на живота си. Готвачът разбрал, че е надхитрен, но се утешил с мисълта, че отсега нататък скъперникът няма да си подправя безплатно обяда.
Но скоро се оказало, че и в това се излъгал. Още на другия ден по обяд от магазина на търговеца се разнесла миризма на печена риба. И така било през всеки следващ ден. „Каква е тази работа!? – чудел се готвачът. – Явно съседът ми се е отпуснал и вече си пече риба.“
Но вие не бива да се лъжете. Не мислете, че скъперникът изведнъж е станал толкова щедър, че да си позволи вкусен обяд. Не, както преди ядял само ориз. Откъде тогава идвала миризмата?!
Ето какво станало. Стиснатият търговец намерил на улицата една оглозгана рибешка кост и всеки ден по обяд хвърлял в огъня по малко парченце от нея. От костта се разнасяла тъй вкусна миризма, че котките в квартала се втурвали към магазина му. И понеже търговецът бил пестелив, тази рибешка кост му служила дълго време.
КРЕДИТ: Тази японска приказка е преразказана от Л.Петкова – ©prikazki.eu 2023 г. по „Какъ си заплатилъ дълга“, сп.„Дѣтска Радостъ“, 1912 г, кн.1; ИЛЮСТРАЦИЯ: сп.„Дѣтска Радостъ“, 1912г, кн.1;
