Вълшебни приказки

Чин-Чин Кобакама

6мин
чете се за

В Япония хората застилат подовете си с красиви рогозки от тръстика, които се допират толкова добре една до друга, че между тях пролуката е не по-широка от острие на нож. Тези постелки винаги се пазят много чисти и всяка година се подменят. Японците никога не влизат в стаите с обувки и не използват столове и мебели като в Англия. Там хората седят, спят и се хранят, а понякога дори пишат на пода. Затова рогозките трябва винаги да са много чисти и японските деца се възпитават още докато се учат да говорят, да не ги повреждат и да не цапат.

Децата в Япония са изключително добри. Всички пътешественици твърдят, че те са много по-послушни от английските и вършат много по-малко бели. Не повреждат и цапат и дори не чупят играчките си. Момиченцата не си чупят куклите. Напротив, всяко много се грижи за нея и си я пази дори когато порасне и се ожени. Щом стане майка, тя дава своята кукла на малката си дъщеря. А детето се грижи по същия начин за своята кукла, пази я докато порасне и на свой ред я дава на малката си дъщеря, която играе внимателно с нея.

Аз, който пиша за вас тази малка история, съм виждал в Япония кукли на повече от сто години, и те изглеждат съвсем като нови.

Може би се чудите дали всички деца в Япония са толкова добри? Ех, не, има няколко, ама само няколко лоши. А какво ли става с рогозките в къщите на невъзпитаните деца? Нищо страшно, защото има феи, които пазят рогозките. Те плашат и тормозят децата, които ги цапат. Или поне някога са плашели и тормозели лошите деца. Не съм сигурен дали тези феи все още живеят в Япония – защото железниците и електропроводите изгониха повечето вълшебни същества. Но ето една кратка история за тях.

Имало едно време едно малко момиченце, което било невиждано красиво, но и също толкова мързеливо. Родителите му били богати и имали много слуги, които толкова обичали малкото момиченце, че правели всичко за нея, дори и онова, което сама можела да върши.

Вероятно заради това тя станала толкова мързелива. Когато пораснала и станала красива жена, си останала пак мързелива. Тъй като слугите винаги я обличали и събличали, оправяли ѝ косата, тя изглеждала очарователно и никой не обръщал внимание на нейните недостатъци.

Най-сетне тя се оженила за знатен воин и отишла да живее с него в друга къща, където имало само няколко слуги. Тя съжалявала, че няма достатъчно слуги, като в родния ѝ дом, защото сега се налагало сама да се грижи за себе си, за дрехите си, да е винаги спретната, за да радва мъжа си. Но тъй като той бил самурай, често отсъствал.

Затова от време на време тя можела да мързелува колкото си поиска. Родителите на съпруга ѝ били много възрастни и добри по природа и никога не я упреквали.

Веднъж, когато съпругът ѝ бил далеч с войската, тя се събудила от странен шум в стаята. На светлината на голям хартиен фенер тя ясно успяла да види някакви много странни неща. Какви?

Стотици дребни мъже, облечени като самураи, но не по-високи от палец, танцували около възглавницата ѝ, облечени в същите дрехи като нейния съпруг. Косите им били пристегнати на възел и всеки имал два малки меча. Всички те я наблюдавали докато танцуват, хилели се и в един глас повтаряли една и съща песен:

„Чин-Чин Кобакама –
ето ни и нас, в този късен час,
спи дълбоко, почитаема мадам!“

Думите изглеждали извънредно учтиви, но младата жена скоро осъзнала, че дребосъците злобно ѝ се подиграват. И при това грозно кривели лицата си срещу нея.

Тя се опитала да сграбчи няколко от тях, но те скочили тъй сръчно, че не успяла. После се опитала да ги изгони, но те не си тръгвали и не спирали да пеят:

„Чин-Чин Кобакама – …“

за да ѝ се подиграват. После тя разбрала, че това са малки феи и толкова се изплашила, че гласът ѝ се сковал и не успяла даже да извика. Те танцували около нея до сутринта, а после внезапно изчезнали.

Младата жена не посмяла да разкаже за случилото се, защото била съпруга на воин и не искала някой да разбере, че е много уплашена.

На следващата нощ дребните мъже се явили и танцували отново. Явили се отново и на следващата нощ в същия час, който в Япония наричат часа на Бика – около два през нощта. Накрая жената се разболяла, защото не можела да спи от страх. Но дребосъците не я оставяли на мира.

Когато съпругът ѝ се прибрал у дома, се разтревожил като я видял болна в леглото. В началото тя се страхувала да му разкаже каква е причината, защото мислела, че ще ѝ се смее. Но той бил тъй мил и нежен, че скоро я придумал и тя му разказала какво се случва всяка нощ.

Той не се присмял изобщо, а помълчал замислен известно време и изглеждал много сериозен. После попитал:
– По кое време пристигат?
Тя отвърнала:
– Винаги по едно и също време – в часа на Бика.
– Добре, – отвърнал съпругът ѝ, – тази нощ ще се скрия и ще ги чакам. Няма защо да се страхуваш.

И така, през нощта воинът се скрил в килера до спалнята и наблюдавал през пролука между плъзгащите се врати.

Той чакал и чакал до часа на Бика. Тогава внезапно малките мъже изскочили изпод рогозката и започнали своите танци и песни:

„Чин-Чин Кобакама –
ето ни и нас в този късен час…“

Изглеждали така чудато и танцували по толкова забавен начин, че воинът за малко да избухне в бурен смях. Но като видял уплашеното лице на младата си жена, си спомнил, че почти всички японски духове и таласъми се плашат от мечове, затова издърпал меча си, втурнал се в стаята и замахнал към малките танцьори. В миг всички се превърнали в… какво мислите?

Клечки за зъби!

Нямало вече дребни войници, а само множество клечки за зъби под рогозките.

Младата жена била толкова мързелива, че вместо всеки ден да изхвърля своите клечки за зъби където е редно, ги пъхала под рогозките. Затова малките феи, които пазят рогозките се ядосали и започнали да я тормозят.

Нейният съпруг ѝ се скарал и тя така се засрамила, че не знаела къде да се дене. Извикали един слуга и скоро всички клечки били събрани и изгорени. Оттогава дребните мъже повече не се появили.

Има и друга история за едно мързеливо малко момиче, което обичало да яде сливи и да пъха костилките под рогозките. Дълго време вършела тази беля. Но накрая феите се ядосали и я наказали.

Всяка нощ множество дребни като палец жени, облечени в алени роби с дълги ръкави, изскачали от пода точно в същия час и танцували, кривели лицата си в грозни гримаси и пречели на детето да спи.

Една нощ майката останала да пази. Щом ги видяла, замахнала да ги удари и всички се превърнали на костилки от сливи! Така разкрили лошотията на момичето. Оттогава то станало много добро дете.

КРЕДИТ: Chin-Chin Kobakama, Tokyo-Japan:T.Hasegawa 1885-1899, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА И ИЛЮСТРАЦИИ: неизвестен автор.

Всичкитворби