Преди много, много години живяла една странна жена, която обичала да прави кнедли от оризово брашно. Веднъж, докато готвела в малката си кухня, една от кнедлите се изтърколила на земята, мушнала се в дупка на пръстения под и изчезнала.
Старицата напъхала ръка в дупката, за да я извади, но в миг земята се разтворила и жената пропаднала надолу.
Тя падала дълго, но се приземила без никакви рани. Изправила се на крака и видяла, че се намира на някакъв път, съвсем като онзи, който минавал пред къщата ѝ. Там долу било толкова светло! Наоколо забелязала много оризови ниви, но никъде не се мяркал човек.
Как се случило всичко това, аз не зная и не мога да кажа. Но изглежда възрастната жена била паднала в някаква друга страна.
Пътят, на който стояла, се спускал стръмно надолу. Напразно тя се оглеждала за своята кнедла и тогава решила, че сигурно се е изтърколила надолу. Хукнала по пътя да я търси и се развикала:
– Моята кнедла! Моята кнедла! Къде ми е кнедлата?
Скоро видяла каменен Джицо до пътя и го попитала:
– О, господарю Джицо, видя ли моята кнедла?
Джицо отвърнал:
– Да, видях твоята кнедла да се търкаля по пътя. Но по-добре не отивай натам, защото долу живее зъл Они, който яде хора.
Старата жена само се засмяла, хукнала надолу и пак се развикала:
– Моята кнедла! Моята кнедла! Къде ми е кнедлата?
Скоро стигнала до друга статуя на Джицо и попитала:
– О, милостиви господарю Джицо, видя ли моята кнедла?
– Да, видях твоята кнедла преди малко. Но ти не трябва да тичаш след нея, защото там долу живее зъл Они, кото яде хора.
Старата жена само се засмяла, хукнала надолу и отново завикала:
– Моята кнедла! Моята кнедла! Къде ми е кнедлата?
Когато срещнала трети Джицо, тя спряла и го попитала:
– О, уважаеми господарю Джицо, видя ли моята кнедла?
А Джицо отвърнал:
– Спри да питаш за твоята кнедла. Ето го, Они пристига. Мушни се зад моя ръкав и не вдигай никакъв шум.
Съвсем скоро дошъл Они, спрял се, поклонил се ниско на Джицо и казал:
– Добър ден, Джицо Сан!
Джицо също го поздравил с добър ден много учтиво.
Внезапно Они подушил три пъти по много подозрителен начин и се провикнал:
– Джицо Сан, Джицо Сан! Надушвам наблизо човек, не го ли усещаш?
– Ах! – отвърнал Джицо, – според мене грешиш.
– Не, не! – възразил Они, като отново подушил, – усещам да мирише на човек.
В този миг старицата не могла да се сдържи и се разсмяла:
– Ки-ки-ки!
Тогава Они протегнал голямата си космата ръка и я измъкнал, а тя все още се смеела:
– Ки-ки-ки!
– Ах-ха-а! – извикал Они.
Тогава Джицо му казал:
– Какво се каниш да правиш с тази стара жена? Ти не трябва да я нараняваш.
– Няма – отвърнал Они, – но ще я отведа у дома и ще я накарам да ни готви.
– Ки-ки-ки! – не спирала да се смее старата жена.
– Така да е – отвърнал Джицо, – но се дръж с нея добре. Иначе много ще се ядосам.
– Няма да я наранявам изобщо – обещал Они. – Всеки ден тя ще работи съвсем малко за нас. Довиждане, Джицо Сан.
После Они повел старицата надолу по пътя. Вървели, вървели и стигнали една дълбока река, а на брега имало лодка. Той качил жената в лодката и преплавали реката. Скоро дошли до неговата къща, която била много голяма.
Они я завел право в кухнята и поръчал да сготви вечеря за всички. Накрая ѝ подал малка лопатка за ориз и рекъл:
– Всеки път трябва да слагаш едно зрънце ориз в гърнето. После започваш да бъркаш с тази лопатка водата – след всяко забъркване зърното ще се удвоява. Ще бъркаш, докато гърнето се напълни догоре.
И така, старата жена сложила едно зрънце ориз в гърнето, както Они ѝ рекъл, и започнала да бърка с лопатката. И докато бъркала, от едното зрънце станали две, после четири, после осем, после шестнадесет, после тридесет и две, шестдесет и четири и така нататък. Всеки път, щом разбърквала с лопатката, количеството ориз се удвоявало и само след няколко минути гърнето се напълнило.
Чудатата стара жена работила дълго за Они. Всеки ден готвела храна за него и всичките му приятели. Они никога не я наранил, а работа ѝ била доста лесна заради вълшебната лопатка, въпреки че трябвало да се готвят огромни количества ориз, защото Они ядат много повече отколкото хората.
Минало време и жената започнала да се чувства самотна. Често копнеела да се върне в малката си къщичка и да готви своите кнедли. И един ден, докато Они били някъде навън, тя решила да избяга.
Първо взела вълшебната лопатка, мушнала я в пояса си, а после слязла при реката. Никой не я забелязал, а и лодката била там. Старицата се качила, бутнала я навътре и понеже гребяла много добре, скоро се отдалечила от брега.
Но реката била много широка. Жената не била изминала и четвъртина от пътя, когато Они, всички до един, се върнали вкъщи.
Те разбрали, че готвачката я няма, а също и вълшебната лопатка. Хукнали веднага към реката и видели как старата жена гребе много бързо.
Вероятно не умеели да плуват, а и нямали лодка. Затова решили, че единственият начин да хванат чудатата жена, е да изпият водата в реката, преди тя да стигне до другия бряг. И така, те коленичили долу и започнали да пият толкова бързо, че преди старицата да измине половината път, водата съвсем намаляла.
Но старата жена не спирала да гребе.
Когато водата намаляла достатъчно, Они спрели да пият и хукнали след нея. Тогава тя метнала греблото, извадила вълшебната лопатка и я размахала пред Они с толкова смешна гримаса, че Они избухнали в смях.
Но понеже се разсмели, не успели да задържат водата в себе си, и реката пак се напълнила. Они не успели да я пресекат, а странната стара жена стигнала в безопасност на отсрещния бряг и с всички сили хукнала нагоре по пътя.
Тя не спряла да тича, докато не пристигнала у дома си отново.
Чак тогава се спряла, много радостна, защото най-сетне отново можела да прави кнедли, когато пожелае. Освен това, сега имала и вълшебна лопатка да си прави ориз.
Старицата започнала да продава своите кнедли на съседи и пътници и за кратко време станала много богата.
КРЕДИТ: The old woman who lost her dumpling, Tokyo-Japan: T.Hasegawa 1885-1899, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА И ИЛЮСТРАЦИИ: неизвестен автор.
