Вълшебни приказки

Принцесата на върха на Стъклената планина

Препоръчва се за възраст над 5 год.
19мин
чете се за

Имало едно време един крал, който толкова обичал да ловува, че за него нямало по-голяма радост от лова на диви животни. От сутрин до мрак той навред обикалял с ястреб и хрътка, а добрата ловна сполука му била вечна спътница. Но веднъж не попаднал на дивеч, макар че бил навън от ранни зори. Започнало да притъмнява и той препуснал към дома. Изведнъж забелязал отпред някакво джудже или дивак да тича в гората. Кралят в миг пришпорил коня си, препуснал след беглеца и го сграбчил. Останал много изненадан от странния му вид, защото дребосъкът бил по-дребен и грозен от трол, а косата му била остра и стърчала, сякаш е слама. Каквото и да му говорел кралят, дивакът дума не проронил. Това докрай ядосало краля, който без друго бил разгневен от несполучливия лов. Наредил да задържат пленника и да го пазят да не избяга, а после препуснал към дома.

След лова, по стар достоен обичай, кралят седнал да пирува със своята свита. Станало късно през нощта и колкото повече пиели, толкова по-приказливи ставали. Седели около масата, разказвали си весели истории и се забавлявали. Кралят надигнал един голям рог и попитал:
– Как ви се стори лова? Какво ще си кажат хората, като научат, че днес се върнахме с празни ръце?
А придворните отговорили:
– Каквото ще да говорят, на света няма ловец по-изкусен от теб. И защо се оплакваш от днешния лов, щом плячка като тази никой нито е виждал, нито е чувал.
Тези думи допаднали на краля и той продължил да ги разпитва според тях какво да направи с джуджето.
– Най-добре го задръж в плен. Славата ти на велик ловец ще се разнесе навред. Но трябва да се внимава, защото джуджето е хитро и коварно – като нищо може да избяга.

Известно време кралят слушал техните съвети и мълчал. Накрая пак надигнал рога и заявил:
– Ето какво ще направя. Ако джуджето избяга, няма да е по моя вина. Но се кълна, че без капка милост ще погубя всеки, който му помогне, ако ще да е родния ми син, – и после на един дъх изпразнил рога. Тези думи накарали придворните стреснато да се спогледат – за пръв път техният крал говорел така – и тогава ясно видели, че медовината била нахлула в главата му.

На сутринта кралят си припомнил снощната клетва и веднага наредил да донесат дървени дъски и греди. Близо до замъка построили къщичка, по-скоро клетка, а в средата на една от стените оставили малка дупка, през която подавали храна.

Щом клетката била готова, заключили вътре джуджето и кралят прибрал ключа. Ден и нощ затворникът седял вътре, а хората се стичали – кой пеша, кой на кон да го гледат, – но никой не го чул да се оплаква или да промълви дори една дума.

Известно време всичко вървяло добре. После избухнала война и кралят заминал на бойното поле. На тръгване поръчал на своята кралица:
– Ще управляваш вместо мен цялото кралство. Поверявам народа и земята ни в твои ръце. Накрая настоявам да ми обещаеш, че докато ме няма, ще пазиш джуджето да не избяга.

Кралицата обещала да даде всичко от себе си и кралят ѝ поверил ключа. После отишъл при своите галери, неговите „морски вълци“, оттласнали се от брега, вдигнали платната и поели курс надалеч, надалеч към другата страна.

Кралят и кралицата имали един единствен син, който бил още малък, но въпреки това много обещаващ. Веднъж, след като кралят заминал, принцът се разхождал из кралския двор и стигнал до клетката на джуджето. Там започнал да си играе с една златна ябълка. Случайно, докато я подхвърлял, тя паднала през малкото прозорче вътре в клетката. Джуджето мигом грабнало ябълката и я метнало обратно. Играта се сторила забавна на момчето – той я хвърлил пак вътре, джуджето я метнало обратно и така двамата дълго си играли. Ала колкото и весела да била играта, свършила зле, защото накрая джуджето задържало играчката и отказало да я върне обратно. Всичко излязло напразно – и молби и заплахи. Накрая малчуганът заплакал, но джуджето казало:
– Баща ти ми причини зло, като ме плени, затова няма да ти върна ябълката, освен ако не ме освободиш.
Момчето попитало:
– Как мога да те освободя? Искам си моята ябълка, златната ми ябълка!
Джуджето отвърнало:
– Ето какво ще направиш. Иди при майка си, кралицата, и поискай да ти среше косата. Докато тя прави това, ти внимателно откачи ключа от колана ѝ, после ела и отключи вратата. Ще върнеш ключа по същия начин и никой няма да усети.

Момчето така и направило – отишло при майка си, помолило да го среше и свалило ключа от колана ѝ. Хукнало към клетката и отключило вратата. На раздяла джуджето му казало:
– Ето ти златната ябълка, която обещах да ти върна и ти благодаря, че ме освободи. Ако някога изпаднеш в нужда, в отплата аз ще ти помогна, – и след тези думи хукнало към гората. Принцът се върнал при майка си и оставил ключа така, както го бил взел.

Всички в палата много се стреснали, когато разбрали, че джуджето е избягало. Кралицата разпратила навред го търсят, пребродили планини и долини, но от него нямало и следа. Клетата майка от ден на ден все повече се натъжавала, защото съвсем скоро съпругът ѝ щял да се върне. И когато кралят стъпил на родния бряг, първото нещо, за което попитал, било дали са пазили джуджето добре. Кралицата признала какво се е случило и подробно разказала всичко. Щом научил за станалото, кралят изпаднал в яростен гняв и заявил, че ще накаже виновника, без значение кой е. Наредил да се проведе всеобщо разследване и всеки да бъде разпитан. Никой нищо не знаел, но когато дошъл ред на малкия принц, той се изправил пред краля и рекъл:
– Съзнавам, че върху мен ще се изсипе изцяло заслужения кралски гняв, при все това не мога да скрия истината – аз освободих джуджето.

Кралицата пребледняла като платно, придворните също, защото нямало някой, който да желае и капчица зло на принца. След дълго мълчание кралят промълвил:
– Аз не престъпвам своите клетви, дори в името на своята плът и кръв! Ще умреш от смъртта, която заслужаваш! – и наредил да отведат принца в гората, да го убият и да донесат сърцето на момчето в знак, че заповедта е изпълнена.

Невиждана скръб завладяла страната – всички молели да се помилва малкия принц. Ала нямало сила на земята, която да върне назад думите на краля. Неговите слуги не посмели да се противопоставят и повели момчето към дълбините на гората. Дълго вървели и случайно срещнали един свинар да пасе стадото си. Тогава един от кралските хора предложил:
– Грях е да посегнем на кралския син. Хайде да купим едно от тези прасета. Ще вземем сърцето му и всички ще повярват, че това е сърцето на принца.
Останалите с облекчение се съгласили. Купили едно прасе, навлезли още по-дълбоко в гората, заклали животното и взели сърцето му. После казали на принца да върви където му видят очите и никога повече да не се връща. Хората се прибрали в кралския замък и не е трудно да си представим каква скръб налегнала всички, когато разбрали, че принцът е умрял.

Кралският син постъпил както му рекли слугите. Той продължавал напред и се отдалечавал все повече. Хранел се единствено с орехи и горски плодове. Дълго вървял и един ден достигнал висока планина, а на върха ѝ се извисявала грамадна ела. Момчето си казало:
– Ще се кача на дървото. Ще огледам наоколо и ще реша накъде да продължа.

Речено-сторено – качил се на дървото, огледал се и забелязал, че в далечината се издига внушителен и невиждано красив замък. Покривите му проблясвали под слънцето и по всичко личало, че там живее могъщ крал. Много зарадван, хлапакът се отправил нататък. По пътя срещнал млад орач, помолил го да си разменят дрехите и така преоблечен, пристигнал в кралския замък. Влязъл, помолил за работа и го наели за пастир на кралското стадо. От зори до мрак той бродел из горите и лека-полека забравил своята мъка. Израсъл тъй смел и висок, че нямал равен на себе си.

А сега да разкажем за краля, който царувал в прекрасния замък. Той бил женен и имал една дъщеря. Тя била далеч по-красива от всички останали принцеси на света – тъй весела и мила, че всеки би се смятал за щастливец, ако можеше да я получи за жена. Когато принцесата навършила петнайсет години, пред палата се проточила безкрайна върволица от женихи. Тя на всеки отказвала, но броят на почитателите ѝ непрекъснато растял. Накрая принцесата обявила:
– Ще ме спечели онзи, който с всичките си оръжия и доспехи се качи до върха на високата Стъклена планина.

Кралят определил кога да бъде състезанието и в уречения ден завели принцесата на Стъклената планина. Със златна корона на главата и златна ябълка в ръката тя се изправила на най-високия връх. Изглеждала така прекрасна, че всеки би дал и живота си за нея.

Долу, в полите на планината, се събрали женихите, яхнали прекрасните си коне, а оръжието им пламтяло като огън под слънцето. Отвред се стичали огромни тълпи да наблюдават изкачването. Щом всички се приготвили, с рог и фанфари бил подаден сигнал. С все сили, един подир друг, женихите бясно се втурнали към планината. Ала тя била висока, по-хлъзгава от лед и толкова стръмна, колкото трудно може да си представите. Никой не изминал много, преди да се претърколи през глава назад и надолу, а някои потрошили доспехите и краката си. От цвиленето на конете, виковете на тълпата и дрънкането на оръжията се вдигнала такава олелия, че се разнесла надалече.

През това време кралският син пасял воловете дълбоко в гората. Когато чул страшната глъчка, той приседнал на един камък, обронил глава и потънал в мисли. Представял си колко щял да бъде щастлив, ако можеше да е заедно с другите. Внезапно чул стъпки и когато вдигнал глава, видял джуджето пред себе си.
– Благодаря ти още веднъж! – поздравило го то. – Защо седиш тук самотен и тъжен?
– Ах, – отвърнал принцът, – какво друго ми остава, освен да седя тук унил и покрусен. Заради теб забягнах от бащиния замък. Сега нямам дори кон и доспехи, за да препусна нагоре по склоновете на Стъклената Планина и да се състезавам с другите.
– Ха, – отвърнало джуджето, – ако само това искаш, ще ти помогна! Ти веднъж ми помогна, сега е мой ред да ти се отплатя.
После хванал принца за ръка, завел го дълбоко под земята в една пещера и му подал доспехи от най-здрава стомана – блестяла така, сякаш сини пламъци играели по нея. Отстрани чакал прекрасен жребец, обязден и оседлан. Конят потропвал с железни копита и от нетърпение хапел юздата си, та от устата му капела бяла пяна. Джуджето рекло:
– Сложи си бързо доспехите, метни се на коня и иди да си пробваш късмета! През това време аз ще наглеждам стадото ти.

Принцът не чакал втора покана, надянал шлема и доспехите, стегнал шпорите и окачил отстрани меча си. С тези железни оръжия той се усетил толкова лек, все едно бил птица в небето. Метнал се на седлото, а снаряжението издрънчало. Грабнал поводите на коня и бързо препуснал към планината.

Женихите на принцесата били на път да се откажат, защото никой не спечелил, макар че всеки дал всичко от себе си. Докато седели, премисляли и си подвиквали, че може следващия път може късметът да ги споходи, внезапно от гората излязъл млад конник. От глава до пети бил облечен в стомана с шлем на главата, меч на колана и щит в едната ръка. Яздел с такава грация, че било същинска наслада да го наблюдаваш. Хората вперили очи в странника рицар. Всички се чудели кой е, защото досега никой не го бил виждал. Ала не останало време за приказки, защото той пришпорил коня и се устремил като стрела право нагоре по Стъклената планина. Но не стигнал догоре – точно по средата на стръмния склон той обърнал внезапно коня си, та му излезли искри изпод копитата, слязъл надолу и изчезнал в гората като птица в небето. Представете си вълнението, което обзело тълпата – всички до един се възхищавали на непознатия рицар. Всички били съгласни, че по-смел от него досега не е имало.

Минало време и женихите на принцесата отново пожелали да си пробват късмета. Втори път завели принцесата на върха и тя застанала със златна корона на главата и златна ябълка в ръката.

В полите на планината пристигнали женихите с красиви коне и прекрасни доспехи, а наоколо огромна тълпа хора наблюдавали състезанието. Щом станали готови, с рог и фанфари бил подаден сигнал и в миг всички кандидати се втурнали с все сила нагоре. Ала станало точно както предния път. Планината била висока, по-хлъзгава от лед и освен това стръмна повече, отколкото можете да си представите. Никой не изминал много, преди да се претърколи през глава надолу. Вдигнала се страшна олелия – цвилели коне, хората крещели, оръжия дрънчели! Шумотевицата стигнала чак до дълбините на гората.

През това време младият принц пасял воловете. Но когато чул страшната глъчка, той приседнал на един камък, обронил глава и заплакал, защото се сетил за прекрасната кралска дъщеря и колко много му се щяло да се състезава с останалите за нея. Внезапно чул стъпки и джуджето застанало пред него.
– Добър ден! Защо седиш тук тъй самотен и тъжен?
Принцът отвърнал:
– Нямам друг избор, освен да седя тук унил и покрусен. Заради теб забягнах от бащиния замък. Сега нямам дори кон и доспехи, за да препусна към Стъклената Планина и да се състезавам за принцесата!
– А-а, – отвърнало джуджето, – ако само това искаш, мога да ти помогна.
После го хванал за ръка и го завел дълбоко под земята в своята пещера. Там на стената висели пълни бойни доспехи, изковани от чисто сребро – толкова чисто, че всичко блестяло отдалече. Отстрани чакал снежнобял кон, обязден и оседлан. Той потропвал със сребърните си копита и от нетърпение хапел юздата си, а от устата му капела бяла пяна. Джуджето рекло:
– Сложи си бързо доспехите, метни се на коня и иди да си пробваш късмета! През това време аз ще наглеждам стадото ти.

Принцът не чакал втора покана, надянал шлема и доспехите, затегнал си шпорите и окачил отстрани меча. В тези сребърни доспехи се усетил лек като птица в небето. Метнал се на седлото, а снаряжението задрънчало. Грабнал поводите на жребеца и бързо препуснал към Стъклената планина.

Женихите на принцесата вече мислели да се откажат, защото никой не спечелил наградата, макар че всички опитали. Докато седели, премисляли и си подвиквали, че може следващия път късметът ще ги споходи, внезапно видели как един млад ездач да излиза от гората. От глава до пети бил облечен в сребро, с шлем на главата, щит в ръка и меч на колана си. Яздел с такава грация, че било същинска наслада да го гледаш. В миг всички очи се вперили в него и хората забелязали, че това е същия рицар, който се появил и преди. Ала не останало време за приказки, защото той пресякъл равнината, изправил се на своето стреме, пришпорил коня и се устремил като пламък, право нагоре по стръмната планина. Но не стигнал догоре – щом наближил билото, той отдал на принцесата почест, обърнал си коня и препуснал обратно надолу, а изпод копитата на жребеца захвърчали искри. После, бърз като хала, се скрил в гората.

Можете ли да си представите бурното възхищение, което завладяло хората – много по-голямо от първия път! Всички били удивени от непознатия рицар. Всички в глас заявили, че никога досега не е имало по-красив и блестящ рицар от него.

Минало време и кралят определил ден, та кандидатите за принцесата за трети път да пробват късмета си. Със златна корона на главата и златна ябълка в ръката кралската дъщеря се изправила навръх Стъклената планина.

Долу, в подножието, се събрал цял рояк женихи с прекрасни коне, лъснати оръжия, по-прекрасни, отколкото някой бил виждал досега. Наоколо се струпала огромна тълпа да наблюдава състезанието. Щом всички се приготвили, един след друг се стрелнали нагоре с все сили. Ала планината била по-плъзгава от лед и по-стръмна от всяка друга на света, та не успели да изминат дори малко от пътя и до един се затъркаляли надолу през глава. Вдигнала се страшна олелия, конете зацвилили, хората закрещели, оръжието задрънчало, шума се разнесъл из цялата гората.

През това време кралският син, както всеки ден, пасял воловете. Но когато чул отново шума, той приседнал на една скала, обронил глава и горчиво заплакал. Сетил се за прекрасната принцеса и си казал, че с радост би дал живота си за нея. Точно в този момент джуджето се появило пред него:
– Добър ден! – казало то, – Защо седиш тук самотен и тъжен?
– Няма какво друго да направя, освен да тъжа. За мен не остана капчица радост, – отвърнал принцът, – Нали заради теб забягнах от бащиния замък и сега нямам дори кон и доспехи, за да препусна нагоре по планината и да се боря за принцесата!
– А-а, – рекло джуджето, – ако те мъчи само това, ще ти помогна! Ти веднъж ми помогна, сега е мой ред да ти се отплатя.
После хванал принца за ръка и го отвел дълбоко под земята в своята пещера. Там му показал доспехи и оръжие, изковани от самородно злато – толкова блестящи, че им заслепявал очите. Отстрани чакал прекрасен жребец, обязден и оседлан, който потропвал със златни копита, хапел юздата си от нетърпение и бяла пяна капела от устата му. Джуджето рекло:
– Сложи си бързо доспехите, метни се на коня и си пробвай късмета! През това време аз ще наглеждам воловете.

Да ви кажа, принцът изобщо не чакал, надянал шлема и доспехите, затегнал шпорите и окачил отстрани меча. Усетил се лек като птица в небето със златното си снаряжение. После скочил на седлото, всичко по него задрънчало, грабнал юздата и бързо препуснал към планината.

Женихите на принцесата били на път да се откажат, защото никой от тях не успял да спечели наградата, макар че дали всичко от себе си. И докато се помайвали и премисляли, изневиделица един млад конник излязъл от гората и поел право към планината. От глава до пети бил облечен в злато – златен шлем на главата, златен меч на колана и златен щит в едната ръка. Толкова смел и красив рицар нямало никъде по света. В миг всички очи се вперили в него и хората разбрали, че това е същият рицар, който видели и предните два пъти. Ала принцът не им оставил време да разговорят. Щом пресякъл равнината, пришпорил коня си и се изстрелял нагоре по стръмната планина като светкавица. Когато стигнал най-високия връх, поздравил прекрасната принцеса с огромни почести, коленичил пред нея и получил златната ябълка от ръцете ѝ. После се метнал на седлото си, препуснал надолу по Стъклената Планина, та под златните копита на коня захвърчали искри. Дълга диря златна светлина останала след него, а той изчезнал в гората като звезда. Тълпата направо закипяла! Хората се хвърлили напред така радостно и вдигнали невъобразима олелия. Зазвучали фанфари, конете зацвилили, оръжията задрънчали и кралят тържествено обявил, че златният рицар е спечелил наградата.

John Bauer, En riddare red fram“, 1915

Всички искали да научат нещо за победителя, защото никой не го познавал. Хората мислели, че той веднага ще се яви в замъка, ала него никакъв го нямало. Това предизвикало огромна изненада, принцесата пребледняла и от ден на ден започнала все повече да се разболявала. Кралят ден след ден отпращал женихите, те пък неспирно мърморели.

И ето че един ден кралят свикал всички – от най-знатния, до най-простия селянин – да се явят в палата, за да може принцесата да си избере някой от тях. Всички с радост се отзовали, пък и нали било заповед на краля – безброй хора се събрали. Щом пристигнали, принцесата тържествено излязла от замъка, следвана от придворните си дами, и преминала през цялото множество. Но колкото и да се оглеждала на всички страни, не открила онзи, когото търсела. Стигнала до последния ред и видяла един човек, който стоял скрит в тълпата. Носел плоска шапка и широк сив плащ като пастир, но качулката му била толкова ниско спусната, че лицето му не се виждало. Принцесата веднага се втурнала към него, смъкнала му качулката, хвърлила се на врата му и се провикнала:
– Ето го! Ето го! – Всички хора избухнали в смях, защото била избрала кралският пастир. Смаян, дори кралят извикал:
– Мили Боже, направи така, че моят зет да ми подхожда!
Ала момъкът не се смутил, а отвърнал:
– Затова изобщо не бива да се притеснявате! Аз съм толкова син на крал, колкото вие сте владетел!
При тези думи той отметнал широката мантия. И смехът на всички секнал, защото вместо сивия пастир, там стоял прекрасен принц, облечен в злато от главата до петите, а в ръцете си държал златната ябълка на принцесата. Всички разбрали, че пред тях стои момъкът, който изкачил Стъклената Планина.

После вдигнали толкова разкошно пиршество, каквото никой не бил виждал. Принцът получил кралската дъщеря и половината царство. Оттогава насетне заживели щастливо и ако вече не са умрели, царуват там и до днес. За джуджето повече никой нищо ни чул, ни разбрал.

Та ето, стигнахме края.

КРЕДИТ:„The Princess on the Glass Mountain“ The Swedish Fairy Book, (Hyltén-Cavallius and Stephens, стр.390), превод на английски: Frederick H. Martens; редактор: Clara Stroebe; КОРИЦА: John Bauer; ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2021;

БЕЛЕЖКА: В английския превод на тази приказка епизодът с кралския пир е изпуснат. Тук е добавен от оригиналната приказка на шведски език.

prikazki.eu