Ласе, трол мой!

Имало някога един принц или пък херцог, но какъвто ще да е бил, произхождал от възможно най-знатен род. Той не искал да живее в дома си и обикалял света. Където да идел, с лекота намирал рояци приятели, защото бил несметно богат, а „където има пълно корито, прасетата там се тълпят“. Той пилеел парите си, те все повече намалявали и ето – един хубав ден останал без пукнат грош. Многобройните приятели също се стопили, защото не били по-различни от прасета. Докато ги хранел, те лицемерно грухтели, но щом свършила храната, се разбягали по делата си. Дълго време „добрите му другари“ го водели за носа, а после до един го изоставили. С радост всички му помагали да се отърве от парите, но никой не щял да му помогне да ги спечели обратно. На момъка не останало друго, освен да се върне обратно и по пътя да работи като прост ратай, за да се добере до дома.

Една вечер той замръкнал в дебрите на гъста гора, без да има къде да преспи. Докато оглеждал наоколо, през храсталаците мярнал схлупена къща. Разбира се, такава стара къща не подхожда на изтънчен благородник, но щом не може да получим каквото пожелаем, трябва да вземем каквото има, и понеже нямало нищо друго наоколо, той влязъл. Вътре било съвсем празно – нямало даже стол, за да седне. Само до една от стените стоял огромен сандък. Какво ли имало вътре? Дали нямало парче плесенясал сух хляб? Как би му се усладил – този ден не бил слагал нищо в устата си. Усещал вълчи глад, сякаш коремът му бил залепнал. В сандъка намерил друг по-малък сандък, в него още по-малък и така един подир друг намалявали по размери. Колкото по-малки ставали, с толкова по-голямо желание той ги отварял, защото каквото и да било скрито там, щом някой си е дал толкова труд, трябва да е нещо невероятно красиво, си мислел той.

Най-сетне останала мъничка кутийка и в нея намерил дребен къс хартия – нищо и никакво за толкова труд – ах, какво разочарование! Но внезапно забелязал, че там нещо пишело. Вгледал се внимателно и успял да разчете, макар и много странно написани, следните думи:

Едва изрекъл тези думи и чул глас, съвсем до ушите си:
– Какво ще заповяда моят господар?
Огледал се, но наоколо нямало никой. „Колко странно“, рекъл си и повторил на глас:
– Ласе, трол мой!
И както преди чул същия отговор:
– Какво ще заповяда моят господар?
– Щом някой ме чува, може би ще е достатъчно любезен да ми донесе нещо за ядене – рекъл той и в миг пред него се появила пребогата трапеза, отрупана с прекрасни ястия. Той ги опитал и решил, че никога в живота си не бил ял по-вкусна храна. Когато докрай се наситил, му се доспало. Извадил късчето хартия и произнесъл отново:
– Ласе, трол мой!
– Какво ще заповяда моят господар?
– Щом ми донесе храна и напитки, се надявам, че можеш да ми дадеш и легло. Но искам най-разкошното на света – продължил той, защото, както можеш да си представиш, щом заситил глада си, прищевките му нараснали. Заповедта била изпълнена веднага и едно легло, невероятно меко и прекрасно, се появило в стаята – такова, че и крал би бил доволен да спи в него.
Момъкът извадил отново късчето хартия и се провикнал:
– Ласе, трол мой!
– Какво ще заповяда моят господар?
– Щом ми поднесе такава вечеря и такова легло, се надявам, че можеш да ме настаниш и в по-хубава стая. Нали разбираш – свикнал съм да спя в палат със сребърни огледала, килими от златен брокат, разкош и удобства от всякакъв вид – казал той.

Едва изрекъл тези думи и се озовал в най-разкошната стая, която бил виждал някога. Вече всичко било по вкуса му. Много доволен той легнал в леглото, обърнал се към стената и заспал.

Ала стаята, в която заспал, не била единственото поразително нещо. Щом се събудил и се огледал наоколо, разбрал, че е спал в пищен палат. Обхождал стая след стая и всички стени и тавани били покрити с изящни орнаменти и прекрасни украшения, а когато слънцето огряло, всичко така заблестяло, че се наложило да засенчи очите си – наоколо всичко било от чисто злато и сребро. Когато погледнал през прозореца, докрай осъзнал колко възхитително е всичко. Нямало ги вече огромните ели и хвойни – вместо тях се ширела най-дивната градина, която някой би могъл да си представи, с удивителни рози и дървета от всякакъв вид. Въпреки всички тези чудеса, на него му се струвало естествено, че пак е господар. Само дето наоколо нямало жива душа, нямало дори една котка.
Измъкнал късчето хартия и се провикнал:
– Ласе, трол мой!
– Какво ще заповяда моят господар?
– Щом ми даде храна и палат, реших да остана тук, защото ми подхожда – заявил той, – ала не мога да живея съвсем сам. Трябват ми слуги и слугини, за да ги командвам.

Така и станало. Запристигали рояци слуги – лакеи, камериери, градинари, овощари, готвачи, миячи, коняри и прислужници от всякакъв вид. Едни му се покланяли, други приклякали в дълбок реверанс и най-сетне херцогът останал доволен.

Но в отсрещния край на гората се извисявал друг замък, в който живеел могъщ крал. Той притежавал тази гора ведно с безчет ниви, ливади и пасища. Сутринта кралят погледнал през прозореца и видял новия замък със златни покриви и златни ветропоказатели петли. Понякога вятърът ги завъртал и техният блясък заслепявал очите му.
– Колко чудно! – смаял се той и наредил незабавно да се свика целия двор. Всички се събрали наоколо и започнали да се кланят дълбоко.
– Виждате ли онзи замък? – попитал кралят.
Очите им станали като чинии и погледнали натам. Да, наистина виждали замък.
– Кой дръзна да построи замък на моята земя?
Царедворците пак започнали да се кланят и почесват, но не знаели. Тогава кралят заповядал да извикат войниците. Те замарширували, а оръжията им шумно задрънчали.
– Да се изпратят всички войници и конници – занареждал кралят, – този замък да се изравни със земята и за наказание онзи, който го е построил, да бъде обесен!

Възможно най-бързо войниците започнали да се престрояват и когато най-сетне станали готови, в боен ред поели напред. Биели барабани, надували фанфари и свирели кой както може, та херцогът ги чул много преди да ги види. Не за пръв път той чувал музика като тази, затова веднага разбрал какво означава. Бързо измъкнал късчето хартия и изрекъл:
– Ласе, трол мой!
– Какво ще заповяда господарят?
– Пристига вражеска войска – рекъл той. – Искам два пъти повече конници и войници от враговете ми. Искам също сабльори, мускетари, артилеристи и всичко останало, което е нужно, но трябва непременно да побързаш!

Всичко станало толкова бързо, че докато херцогът пристъпи и погледне през прозореца, замъкът вече бил заобиколен от многобройната му армия.

Когато хората на краля най-сетне пристигнали, не посмели да пристъпят напред. Херцогът изобщо не бил от срамежливите. Веднага отишъл при кралския капитан и го попитал какво искат. Капитанът повторил кралските заповеди.
– Няма да постигнете нищо – рекъл херцогът. – Сам виждаш, че притежавам двойно по-голяма войска, но ако кралят е склонен, може да станем приятели. Ще го подкрепям в битките с враговете му. Заедно ще постигнем всичко, с което се захванем.
Капитанът харесал предложението и херцогът го поканил в двореца, заедно с другите офицери. На всички войници било поднесено по нещо да разквасят гърлата си и храна в изобилие.

Докато херцогът и офицерите хапвали, лека-полека се разприказвали и херцогът научил, че кралят има неомъжена дъщеря, толкова красива, че като нея няма друга на света. Колкото повече храна се поднасяла, толкова повече на офицерите им се струвало, че принцесата е подходяща за жена на херцога. Херцогът също започнал да обмислял това. А когато офицерите го предупредили, че тя е много високомерна и погледът ѝ никога не се задържа на мъж, херцогът през смях заявил:
– Ако това е единственият ѝ недостатък, може лесно да се оправи.

Щом и последният войник похапнал до насита, всички дружно завикали ура, докато събудили ехото в планината, а после замарширували обратно. Можете да си представите що за марш било това, защото на повечето войници вече им били омекнали краката. Херцогът изпратил по офицерите поздрави на краля и рекъл, че скоро ще го посети.

Когато херцогът останал сам, пак се замислил за принцесата и се зачудил дали наистина е толкова красива, колкото офицерите твърдели. Решил да провери това. Днес се случиха толкова странни неща, та може и това да е възможно, казал си той.
– Ласе, трол мой!
– Какво ще заповяда моят господар?
– Само едно – веднага щом заспи, донеси тук кралската дъщеря – поискал той. – Но се погрижи да не се събуди ни по пътя насам, ни по пътя обратно.

След малко се появила принцесата, заспала в своето легло. Спяла дълбоко и изглеждала толкова прелестно! Всеки би признал, че е по-сладка от захар. Херцогът обиколил леглото от всички страни, но тя отвсякъде изглеждала прекрасно. Колкото повече херцогът я гледал, толкова повече я харесвал.
– Ласе, трол мой!
– Какво ще заповяда моят господар?
– Върни принцесата в дома ѝ – рекъл той, – вече знам как изглежда. Утре ще поискам ръката ѝ.

На следващата сутрин кралят тръгнал към прозореца.
– Не желая повече да виждам онзи замък ! – рекъл той.
Ала сигурно злото имало пръст в тази работа – замъкът седял както преди, слънцето ярко блестяло по покривите му, а ветропоказателите отразявали лъчите и го заслепявали.

Кралят много се ядосал и извикал всички придворни. Те се втурнали още по-бързо от преди – започнали да се покланят и почесват, а войниците замарширували с парадна стъпка и задрънчали с оръжията си.
– Виждате ли онзи замък? – изфучал кралят.
Те протегнали вратове, очите им станали като паници и погледнали. Ами да, със сигурност го виждали.
– Аз не ви ли заповядах да се срине до основи и да се обеси онзи, който го е построил? – креснал той.
Те не отричали. Тогава самият капитан излязъл напред и разказал какво се било случило, колко притеснителен брой войници притежава херцогът и колко разкошен бил замъкът. Накрая повторил думите на херцога и предал поздравите му на краля.

Кралят направо се смаял. Наложило се да смъкне короната и да почеше главата си. Макар и да бил крал, това било повече, отколкото можел да проумее. Можел да се закълне, че всичко станало за една нощ и ако херцогът не бил самият дявол, бил най-малко магьосник. Докато премислял и се почесвал, пристигнала принцесата.
– Бог да те благослови, татко – поздравила го тя. – Тази нощ сънувах най-удивителния и прекрасен сън.
– Какво сънува, моето момиче? – попитал кралят.
– Ах, сънувах, че съм отвъд гората в новия замък. Там имаше един херцог, красив и толкова великолепен, повече отколкото някога бих могла да си представя! Сега го искам за съпруг.
– Какво?! Ти го искаш за съпруг, без да си го виждала?! Това направо е невероятно! – стъписал се отново кралят.
– Ако ще да е така – отвърнала принцесата, – но сега искам съпруг и херцогът е онзи, когото желая – заключила тя.
Кралят не можел да спре да се удивлява на всичко, което херцогът му причинява.

Внезапно се разнесло биене на барабани, зазвучали празнични фанфари. Донесли съобщение, че херцогът е пристигнал с огромна свита – всички разкошно натъкмени с блестящи дрехи от злато и сребро. Кралят, с корона на главата и облечен с най-великолепната си дреха, се изправил на стълбището да посрещне гостите, а принцесата до него горяла от нетърпение колкото може по-скоро да осъществи своите намерения.

Херцогът поздравил любезно, кралят отвърнал по същия начин и докато обсъдят делата си, станали добри приятели. Вдигнали великолепно угощение, а херцогът седнал на масата до принцесата. Не зная какво са си казали, но херцогът явно умеел добре да говори, защото принцесата нищо не му отказала. Накрая той отишъл при краля и поискал ръката ѝ. Кралят също не отказал, защото било по-добре херцогът да ти бъде приятел, отколкото враг, но и не можел да приеме веднага. Пожелал първо да види замъка на херцога и да научи едно друго, което е съвсем разбираемо.

Уговорили се кралят и принцесата да посетят херцога, за да разгледат неговите владения и после се разделили.

Щом херцогът се върнал, трябвало Ласе доста да се размърда, защото херцогът го претрупал с поръчки. Той се втурнал и изпълнил всичко толкова разкошно, че когато кралят пристигнал с дъщеря си, и хиляда поети нямало да са достатъчни, за да възпеят цялото великолепие. Гостите влезли навсякъде, огледали внимателно и всичко изглеждало както подобава – дори по-добре – предоволен си казал кралят. После вдигнали сватба и когато приключила, херцогът се върнал у дома с младата си съпруга. Там също вдигнали прекрасно тържество и животът потекъл от добре по-добре за тях двамата.

Минало известно време и една вечер херцогът чул глас:
– Доволен ли е моят господар? – това бил Ласе, макар че за херцогът оставал невидим.
– Предоволен – отвърнал херцогът, – ти ми върна всичко, което някога имах.
– И какво получих в замяна? – попитал Ласе.
– Нищо – отвърнал херцогът. – Пресвети Небеса, какво да ти дам, щом не си от плът и кръв и не мога да те видя! – възкликнал той. – Но ако мога да направя нещичко за теб, само ми кажи и аз ще го сторя.
– Искам късчето хартия, което пазиш в кутийката – отвърнал Ласе.
– Щом това е всичко и тази дреболия може да ти послужи, ще изпълня желанието ти, защото вече знам наизуст вълшебните думи – приел херцогът.
Ласе благодарил и му казал да остави късчето на стола до леглото. През нощта той щял да го вземе. Херцогът сторил това и заспал.

На зазоряване херцогът се събудил вкочанен, а зъбите му тракали от студ. Щом напълно отворил очи, осъзнал, че нямал нищо, освен ризата на гърба си. Вече не лежал в красивото легло в прелестната спалня в разкошния дворец, ами върху големия сандък в старата къща. В миг се провикнал:
– Ласе, трол мой! – отговор нямало.
Той отново извикал:
– Ласе, трол мой! – отговор нямало пак. Изкрещял с всички сили:
– Ласе, трол мой! – но и третият вик останал напусто.
Най-сетне проумял защо Ласе поискал късчето хартия. Тролът изпълнявал желания само на онзи, който я притежава. Повече нямало да му слугува – било каквото било! И за всичко сам си бил виновен. Сега херцогът зъзнел в старата къща само по риза. Принцесата не била по-добре, макар че дрехите ѝ стояли, защото били от баща ѝ – Ласе нямал сила върху тях.

Херцогът разказал всичко на принцесата. Накрая я помолил да го остави, защото най-добре щяло да бъде сам да се оправя в бедността, рекъл той. Но принцесата не била съгласна. Тя добре помнела думите на пастора, който ги венчал, и отвърнала, че никога, никога няма да го изостави – ни в бедност, ни в беда.

Сутринта кралят се събудил в своя замък и когато погледнал през прозореца, не видял и камък от замъка, където зет му и дъщеря му живеели. Смаян, той призовал всички придворни. Те влезли и започнали да се кланят и почесват.
– Виждате ли замъка хей там, в края на гората? – попитал той. Те протегнали вратове и се облещили. Ала нищо не успели да кажат.
– Какво е станало? – попитал кралят. И на този въпрос никой не успял да отговори.

Скоро кралят и целият двор се натъкмили, преминали гората, но когато пристигнали на мястото, където бил замъкът, имало само хвойна и високи ели. Кралят мярнал малката къща сред храсталака и влязъл. Ах, клетият крал, само каква гледка видял!

Вътре бил зет му, само по риза, и дъщеря му, която също нямала много дрехи по себе си. Тя горко плачела и подсмърчала ужасно.
– Боже мили, какво става тук? – провикнал се кралят, но не получил отговор, защото херцогът по-скоро би умрял, отколкото да разкаже цялата история.

Кралят настоявал и го притискал, отпърво с добро и любезно, после гневно, ала херцогът мълчал и нищо не казвал. Тогава кралят избухнал, което не е особено чудно, защото най-сетне осъзнал, че знатният херцог не бил онова, за което се представя. Заповядал да се обеси, при това на видно място, защото бил измамник и трябвало да умре като такъв, заявил кралят.

Така и станало. Хората на краля издигнали бесило, окачили въжето около врата на херцога и го повели натам. Но през това време принцесата подкупила палача да стори така, че херцогът да не умре, а през нощта двамата щели да избягат. Сделката била сключена. Палачът овесил херцога на бесилката, той се престорил на умрял, и кралят заедно с цялата свита си заминал.

Херцогът висял на въжето. Имал на разположение цял ден да осъзнае, че е трябвало да се задоволи с малкото, което има, вместо да се протяга и лакомо да граби всичко наведнъж. А най-много го ядосвало, че сам, при това толкова наивно, върнал късчето хартия на Ласе. Ех, да го имах обратно, щях да покажа на всеки, че съм поумнял от нещастието. Когато отмъкнат коня от конюшнята, се сещаме да залостим вратата. Ала какво да се прави – така върви светът.

После заритал с крака, защото в положението, в което се намирал, нищо друго не можел да направи.

Този ден бил дълъг и толкова тежък за него, че когато изтекъл и слънцето се спуснало зад гората, изобщо не съжалявал. Едва започнало да притъмнява и се разнесло внезапно едно ужасно Йо-хо-хо! Херцогът погледнал надолу и видял, че по пътя се задава впряг от седем каруци, натоварени с износени обувки, а на последната каруца отгоре седяло дребно старче, облечено в сиви дрехи и с нощна шапка на главата. Лицето му приличало на страховит призрак и всичко друго по него вещаело зло.

Старчето спряло под бесилото, вдигнало очи към херцога и се изкикотило – що за гнусно вехто същество!
– Това мярка за глупост ли е? – изхилило се то. – Ама от друга страна какво да прави глупак като теб, освен да използва глупостта си за нещо? – и пак се разсмяло. – Да, ти висиш тук, а аз возя всички тези обувки, които износих, докато търчах по глупашките ти поръчки. Понякога се чудя, ти дали всъщност прочете какво пише на хартията или се досети – добавил накрая през смях. Дребосъкът започнал от сърце да се забавлява със своите дебелашки шеги, но се самозабравил и размахал късчето под носа на херцога.
Ех, не всички, които висят по бесилките, са мъртви! Та този път Ласе излязъл по-глупав от двамата. Херцогът сграбчил хартията и я дръпнал от ръката му!
– Ласе, трол мой!
– Какво ще заповяда моят господар?
– Свали ме от бесилото веднага и възстанови замъка и всичко останало както преди, а щом се стъмни достатъчно, доведи и принцесата.
Всичко станало със удивителна бързина и скоро всичко било възстановено, съвсем както преди Ласе да се измъкне с вълшебната хартия.

Кралят се събудил сутринта, погледнал както всеки ден през прозореца и пак както преди, отвъд гората се издигал замъкът със своите ветропоказатели петли, проблясващи прекрасно под слънчевите лъчи. В миг той свикал своите придворни и те пристигнали с поклони и почесване.
– Виждате ли замъка хей там? – попитал кралят.
Те протегнали вратове и втренчили очи. Да, те наистина виждали замъка.

Кралят наредил да повикат принцесата, ала нея я нямало. После присвил очи да види дали зет му виси на бесилката. Не – и него го нямало. Нямало помен ни от него, ни от бесилото.

Наложило се да свали короната и да почеше главата си, но и това не помогнало. Цял живот да премислял, нямало как да проумее какво става. Затова кралят и всички придворни се нагласили, пресекли гората и когато пристигнали на мястото, където бил замъкът, той си бил там.

Градината и розите изглеждали точно както преди и слугите на херцога се виждали на цели рояци между дърветата. Лично неговият зет заедно с дъщеря му, пременени във най-великолепни дрехи, слезли по стълбището да го посрещнат.

На клетия крал вече всичко му изглеждало толкова странно, че не вярвал на очите си. Изглежда сам Дяволът имал пръст в тази работа.
– Бог да Ви благослови, добре дошъл, скъпи татко! – поздравил го херцогът.
Кралят втренчено го гледал:
– Ти ли си, т-това ти ли си, зетко? – попитал със заекване той.
– Разбира се, кой друг да съм? – отвърнал херцогът.
– Аз вчера не те ли обесих като крадец и измамник? – попитал кралят.
– Татко, започвам да мисля, че по пътя насам сте изгубили ума си – засмял се херцогът. – Как може да мислите, че бих се оставил толкова лесно да бъда обесен? Има ли тук някой, който смее да твърди такова нещо? – и като казал това, погледнал придворните право в очите, за да разберат, че ги гледа. А те превили вратове, поклонили се и започнали да се почесват. – Кой може да помисли това нещо? Как е възможно? Ако някой се осмели и потвърди, че кралят ми желае злото, нека заговори – добавил херцогът и ги погледнал още по-настойчиво.
Придворните още по-ниско превили вратове и още по-усърдно започнали да се кланят и почесват.
Как можело някой от тях да каже това?! Не, никой от тях не е дотолкова глупав, заявили те.

Кралят вече съвсем не знаел какво да си мисли. Когато гледал херцога, бил сигурен, че никога не би му сторил злина, но от друга страна – не бил чак толкова сигурен.
– Не бях ли тук вчера и не бяха ли с мен всички мои придворни. Не беше ли тук една стара къща и не влязох ли вътре? Не видях ли вас двамата само с по една риза на гърба си? – попитал той.
– Тези приказки на татко ме плашат, много ме плашат! Възможно ли е троловете да са го заслепили? Вие какво мислите? – се обърнал херцогът към кралската свита.
Всички вкупом започнали да се кланят раболепно и заели страната на херцога като по-разумна и изгодна.
Кралят потрил очи, огледал се наоколо и накрая се предал:
– Трябва да е както казваш. Струва ми се, че най-сетне възвърнах разсъдъка и очите си отново. Щеше да е срам и позор, ако те бях обесил.
После кралят се развеселил и повече никой не се занимавал с тези неща.

Неволята учи хората на мъдрост и наистина – този път херцогът започнал сам да върши всичко. Нямало нужда Ласе да износва вече стотици чифтове обуща. Кралят веднага подарил на зет си половината кралство, което отворило достатъчно работа на херцога, а хората казвали, че и да търсиш, трудно ще намериш по-добър владетел от него.

Един ден Ласе отново отишъл при херцога и макар че не изглеждал по-приятно, бил по-учтив и не посмял дебелашки да се блещи и подиграва както преди.
– Ти повече нямаш нужда от мен – рекъл той. – Преди износих седем каруци обувки, а сега не мога да износя и един чифт. Почти вярвам, че по краката ми започна да расте мъх. Ще ме освободиш ли?

Херцогът мислел, че би могъл:
– Поех всички грижи, за да не те тормозя излишно и наистина смятам, че мога да се оправя без теб – отвърнал той. – Но замъкът и всички прекрасни неща, които ни радват наоколо, не могат без теб, защото никъде не успях да намеря по-добър архитект и строител от теб. Уверявам те – нямам никакво желание да увисна на бесилката пак. По тази причина, въпреки огромното си желание, няма да ти върна късчето хартия – завършил той.
– Докато е в твои ръце, няма от какво да се притеснявам – казал Ласе. – Но ако този къс хартия попадне в чужди ръце, ще трябва пак да се залавям за работа, а не ми останаха повече никакви сили. Когато някой е работил здраво цели хиляда години, накрая се уморява до смърт.

И така, двамата решили, че херцогът ще задържи късчето в малката кутийка и ще я зарови седем лакътя под земята, тайно под огромна канара, и там ще си остане завинаги. Херцогът сторил каквото обещал и никой не видял повече кутийката.

Той живял щастливо със своята принцеса и бил благословен със синове и дъщери. Когато кралят умрял, херцогът наследил кралството, и както вече сте се досетили, не бил лош владетел. Без съмнение и до ден днешен жив и здрав управлява своето кралство, освен ако не е умрял вече.

А колкото до късчето хартия, мнозина все още копаят и търсят кутийката, в която е скрит.