Троловете и кралското пране

Натежа животът на троловете, защото в Голямата гора прииждаха все повече и повече хора. Навремето, когато татко Тролан беше млад, на цели трийсет мили наоколо нямаше село. Сега дърветата се изсичаха и никнеха къща след къща. Заселниците прииждаха, прочистваха гората и засаждаха земята. Все по-смели ставаха хората и все повече навлизаха в тролските владения.

Удари на брадви и стържене на триони огласяха планината и тормозеха троловете. Щом зърнеха пушек от пещите за дървени въглища или надушеха миризма на кафе и пържен бекон, направо не бяха на себе си. Ех, ароматът на кафе харесваше на мама Тролана, но когато татко Тролан го споменаваше, възмутено възкликваше: „Уф!“. Нощем, щом усетеше миризма на кафе и бекон, надзърташе през прозорците, за да види какво правят вътре хората.

Намаля и храната на троловете. Навремето планината гъмжеше от дивеч и ден след ден те се гощаваха ту с мечешка шунка, ту с вълчи пържоли, ту с лисича чорбица. Дивеч вече почти нямаше. Хората залагаха примки и капани – веднъж дори мама Тролана се хвана и замалко да си загуби опашката. Това стана преди няколко дена, докато дебнеше стадо овце, за да си хапне агнешко. При толкова опасности, нищо чудно, че дивите животни избягаха надалече.

Ех, ако нямаше кучета, щеше да се понася. Татко Тролан щеше лесно да се промъква в стадата, но сега с тия лаещи псета, които го преследваха и хапеха по петите, беше невъзможно. О, на троловете направо им дойде до гуша и повечето заминаха на север.

Накрая в Голямата планина остана единствен татко Тролан със съпругата и момчето си. Той беше решил каквото ще да става да не напуска своя роден край. Живееше в родната си планина, заселена от рода му преди три хиляди години! Когато жена му подхвърли и те да си тръгнат, той гневно избухна. С времето стана смръщен и навъсен – дума не щеше да чуе да се преместят, затова жената и сина му трябваше да се оправят кой както може.

Точно тогава се случи нещо ужасно. Хората започнаха да взривяват планината с динамит. Един млад ковач, който имаше пещ наблизо, беше открил медна руда. Затова той и съседите му решиха да изкопаят мина. Тъкмо избухна първата бомба и татко Тролан така се ядоса, че също избухна – ама наистина! Строполи се като грамадна скала сред разрушената земя. Мама Тролана и синът ѝ останаха сам-сами на света, без подслон и подкрепа. Вече не можеха да живеят в планината, защото хората я сриваха из основи.
– Да заминем навътре към пущинака – предложи момчето.
Но майка му не беше съгласна. Отдавна обмисляше нещо, макар и дума да не беше обелила на съпруга си. Колкото по-често надзърташе по хорските къщи, толкова по-често си казваше, че е най-добре да заживеят като хората. Накрая застарелият ѝ тролски ум измисли план.

До горското езеро, на две-три мили от Голямата планина, имаше една пустееща къща. Откак възрастният ѝ стопанин почина, вече шеста година там не живееше никой. Мама Тролана реши да се настани там със синчето си Друле. Щяха грижливо да скрият опашките си под дрехите, за да не се виждат. Мама Тролана беше задигнала достатъчно дрехи от хорските простори, докато бродеше из стопанствата нощем.

От всичко най-хубаво беше, че вече щяха да пият кафе и да си пържат вкусен бекон, точно както хората в селото. Е, първо трябваше да се сдобие с тези звънливи търкалета, на които викаха пари. О, мама Тролана и затова беше помислила. На четири мили от езерцето живееше млада вдовица, която изкарваше прехраната си като перачка. Мама Тролана с часове беше наблюдавала как се пере и се научи. Видя и как в замяна на прането дават на жената лъскави търкаленца, дето се казваха пари, и как после перачката праща децата си да ги сменят за мляко, кафе и бекон. Мама Тролана се беше подготвила и за това. Тя дълго наблюдава пазара и сега знаеше къде какво се продава и как да се държи там. Големият ѝ тролски казан беше съвсем подходящ за пране. С щипка тролска прах във водата, на бърза ръка, прането щеше да светне бяло като сняг. Все пак и троловете знаят едно-друго. Животът на двамата щеше да стане различен и доста по-лесен отколкото из пущинаците, където щяха да глозгат заешки кокали.

Е, тролското момче, което не беше мислило много-много, направо се смая и стисна главата си с ръце от почуда. Накрая мисълта за пържен бекон надделя и когато падна нощта, мама Тролана и синът ѝ слязоха от планината. Тролският казан пренесоха на една върлина, другият багаж вързаха на два вързопа и ги метнаха на гръб. Поеха право към къщурката до езерото – щяха да заживеят като хората.

Привечер на другия ден някой потропа на портата в дома на пастора. На прага стоеше грозна старица, увита с шал до очите и ръце, мушнати под престилката.
– Аз съм бедна жена – изграчи тя, – нямам пукната пара. Добри хора, ще се съгласите ли да ви изпера дрехите?

Точно този ден имаше толкова работа в пасторския дом! Очакваха високопоставени гости и цялата къща трябваше да се почисти основно, да се свари прясна бира и да се изпече хляб. Жената на пастора тъкмо беше осъзнала, че няма как да сколаса и с голямото пране. Затова се съгласи бедната старица да изпере мръсните дрехите. Уважаемата госпожа можеше сама да определила цената и да плати, когато получи изпраните дрехи и провери, че работата е свършена добре.

Мама Тролана се върна у дома на седмото небе от радост. Сутринта, преди зазоряване, тя и синът ѝ пристигнаха с една стара количка, която намериха под навеса на новата си къща, натовариха прането и го закараха у дома.

Тролският прах свърши чудесна работа. Жената на енорийския пастор много се изненада колко бързо получи прането, при това по-бяло от сняг. Сам Господ беше я пратил тази перачка. Пък и иска толкова малко – плащаш колкото щеш. Старицата не можеше да брои и се радваше на всяка монета, която получеше.

Съпругата на пастора се похвали на жената на кмета, на жената на бакалина и на богатите стопанки от близките ферми в гората. Скоро мама Тролана беше затрупана с работа. Колко щастливи станаха дните за троловете. По цял ден кафеникът къкреше на огъня, а в тигана цвърчеше бекон.

Работата хич не беше тежка. Пълнеха големия котел с вода, ръсеха малко троски прах и палеха огъня. Докато дрехите се наквасят, ставаха по-бели от сняг. После ги изцеждаха и ги простираха да съхнат навън. Ако нямаше вятър, старицата развяваше тролската си престилка – едно от малкото неща, които беше запазила от старите дни. На мига духваше лекичък бриз и за има-няма час изсушаваше прането. Троловете печелеха толкова добре, че скоро си купиха кон и каручка да прекарват дрехите, а Друле си купи зелена вратовръзка на червени точки от селския магазин.

За късмет кралят реши да издигне наблизо палат. Кралицата беше болнава и здравето ѝ трябваше да укрепне на чистия горски въздух. Това лято Нейно Величество беше родила малка принцеса, сега само на няколко месеца, и идваше да поживее в замъка.

Веднъж кралската придворна дама посети пасторската съпруга и от дума на дума разговорът стигна до старицата и сина ѝ, който беше забележително срамежлив, грозен и се плашеше от кучетата – обаче двамата перат тъй хубаво, бързо и евтино, че никой не дава прането си другаде.

Придворната дама слушаше внимателно, защото кралското пране беше нейна грижа и затова получаваше определена сума на година. Май щеше да поспести малко! Щом жената на пастора я увери, че може да повери на старата перачка и най-фините дантелени дрехи, придворната дама реши също да я използва.

Представете си колко се смаяха троловете, когато ги извикаха в кралския замък. Друле, изплашен от кралските хрътки, първо отказа да влезе. Накрая подкара навътре каручката, издокаран с новата си вратовръзка и ниско нахлупена шапка. И успя да докара кралското пране у дома без никаква злополука.

Когато Мама Тролана зърна прекрасните дрешки на малката принцеса, направо се смая. Копринени пеленки, бродирани ризки и нощнички – през живота си не беше виждала нещо тъй сладко. Тя дълго им се любува и държа малките роклички с дългите си напукани пръсти. После извика сина си да им се порадва, но той не отбираше от такива неща.
– Слушай, Друле – рече Мама Тролана, като го сбута, – един ден, когато се ожениш, ще дадеш на свойто дребосъче такива малки неща.
– Стига си дрънкала – изсмя се синът ѝ. – Да не мислиш, че това са дрехи за тролско дете!
– Тролско дете ли! – пресече го майка му. – Ти няма да се жениш за трол – нали сега почти сме човеци! Не, не! Хубава женичка с мека руса коса – това ще получиш и тогава ще имаш чудесни малки дечица със златни къдрички. Нани-нани, бебчо! – загука тя и залюля с ръце бебешките дрешки.
– Изгубила си ума си – извика синът и изрита котела с прането от яд. – Ще видим кой какво ще получи!

Ала щом Мама Тролана си намислеше нещо, трудно излизаше от главата ѝ. Тя отдели няколко роклички на принцесата и ги заключи в сандъка.
– Почнат ли да броят дрешките, ти ги залисай – заръча тя на сина си, когато го изпращаше с готовото пране в замъка. – Дано съвсем не си загубил тролския си ум! – и тя го подучи да измърмори тайно тролско заклинание, докато броят дрешките.
Всичко мина добре. Всяка седмица синът взимаше кралското пране и всяка седмица мама Тролана прибираше някоя и друга кралска рокличка. А когато преброяваха дрехите, ни веднъж не разбраха, че нещичко липсва.

Ала след няколко седмици кралската бавачка съобщи на придворната дама, че скъпите рокли на принцесата необяснимо изчезват. Заподозряха, че някоя слугиня ги задига, защото никога нищо не липсваше от перачката.

Обвиниха младата сирота Инга, която кърпеше бельото и пришиваше копчета и дантели по дрехите на принцесата. Колкото и да протестираше девойката, нямаше полза – не повярваха, че е невинна. Никой друг не пипаше дрешките и когато намериха в стаята ѝ две ризки, които тъкмо поправяше, ги взеха за доказателство, че тя е крадецът. Още същия ден я изгониха от двореца.

Напълно отчаяна, Инга бавно тръгна по главния път. Не знаеше къде да иде. Искаше да избяга колкото може по-далече от замъка – някъде, където нямаше да я мислят за крадла. На този свят нямаше никой, който да помоли за помощ. Пък и кой ли би помогнал на крадец.

Късно вечерта тя стигна до горското езеро пред тролската къща. Спря на брега и се надвеси над гладката като огледало вода. Колко хубаво щеше да бъде, ако се гмурне в хладното езеро и никого повече  да не вижда!

Изневиделица някой я дръпна за полата. Грозна старица, увита с черен шал, стоеше зад нея. Широката уста на жената се разтегна в усмивка и малките ѝ очички просветнаха приятелски.
– Мойто момиче, не бива да стоиш вън на студа, вече се мръква – рече тя със сериозен тон. – Я, ела с мен у дома.

Инга се изплаши от старицата, но тръгна след нея, защото беше прекрасно някой да я покани на топло, за да ѝ помогне.

Щом прекрачи прага, видя Друле с черната му чорлава коса. Сети се, че това са перачката и нейният син и тогава се отпусна. Старицата я покани да остане при тях и да помага за къщата. Девойката прие с радост, защото нямаше къде другаде да иде. Да, жената и синът ѝ изглеждаха странно. Е, сигурно защото отдавна живееха сами в гората. Пък и бяха тъй добри с нея.

Инга предложи да помага за прането, но не ѝ позволиха. Ръцете ѝ били твърде бели и нежни, заяви мама Тролана. Стига да готви, както готвят в долината, тя и синът ѝ щели да са доволни.

И девойката вареше каши и попари, пържеше палачинки и печеше хляб. Гозбите много се услаждаха на старицата и момчето. Инга спретна цялата къща – и своята стаичка, и кухнята, където живееха майката и синът. Скоро домът им изглеждаше чудесно.

Когато мама Тролана забеляза случайно девойката, слабичка и руса, надвесена над мрачните води на езерото, си каза „Баш женичка за сина ми“. Без да губи време, я покани и ѝ даде подслон. През повечето време Друле не обръщаше внимание на майчините думи, но сега, колкото повече гледаше русата хубавица, толкова повече се надяваше майка му да е права. С часове седеше в ъгъла, без да откъсва поглед от шетащата Инга. Колкото до нея, беше ѝ тежко да усеща тъмните му очи, втренчени в нея. Беше грозен като куче, дето всеки подритва. Тя виждаше как силно копнее той за добрина – куче да беше, щеше да се сприятели с него, но момчето направо я отвращаваше. Друле пък толкова искаше да ѝ се хареса, че ако тя пожелаеше нещо, начаса се хвърляше да го изпълни. Инга се чувстваше тъй странно и тягостно.

Веднъж тя излезе да се разходи в гората и да обмисли това. Сети се и за натрапчивите гримаси и знаци, които често-често правеше мама Тролана.
„Не бива да живея с тях твърде дълго – рече си момичето, ама къде да се дяна?“

Докато крачеше по горската пътечка, забеляза младия паж на кралицата. Той беше последният човек на света, който тя искаше да види. Когато я изхвърлиха от двореца заради кражбите, най-много я заболя, че младежът, който дотогава разговаряше весело и учтиво с нея, повярва на обвиненията. Тя се обърна и хукна по друга пътека. Но пажът се втурна след нея и я настигна.
– Добро утро, госпожице Инга – поздрави той. – Отдавна те търся, за да ти кажа, че те обвиниха несправедливо. Аз знам, че си невинна.
Тя спря и го погледна с насълзени очи. Най-сетне някой да ѝ повярва!
– Ела с мене – помоли я той, – ще идем при мама. След две-три години, когато купя малко земя, ще се оженим.
Девойката поклати глава:
– Майка ти няма да ме приеме – възрази тя. – Ожениш ли се за мене, бъдещето ти е обречено. И все пак – много ти благодаря, че ми повярва.
Младият паж опита да я задържи или поне да научи къде живее, но Инга беше непреклонна:
– Не бива да ме търсиш – рече тя и забърза през гората.

Както винаги, Друле тайно проследи Инга и, скрит зад едно дърво, подслуша нейния разговор с младия паж. Натъжи се ужасно и с клюмнала глава завлачи крака към дома.

Там завари Мама Тролана, която възхитено разглеждаше една рокличка на принцесата. Дрешката беше с разкошна дантела, тънка и фина като паяжина.
– Погледни само! – подкани тя сина си. – Твоето русичко бебе ще изглежда чудесно в нея!
Синът ѝ ядно изсъска към нея:
– Спри, мамо! Да не мислиш, че Инга някога ще ме хареса? О, не. Нейният любим ще е слаб и изправен, със зелена кадифена шапка с перо. Погледни само черната ми коса, грамадната уста и едрите космати ръце.
В мъката си той закрещя и накрая от отчаяние тъй здраво заудря стената с глава, че къщата се разлюля.
– Де, де – пресече го майка му. – Остави това на мене. Ти занеси прането на придворната дама и не забравяй да ги замаеш, когато броят, защото и тази рокличка вземам! – заяви тя, мушна дрешката в сандъка и хлопна капака.
От доста време не беше прибирали бебешки дрешки, защото патардията в двореца се беше разнесла навред. Но рокличката беше толкова хубава и тя не можа да устои на изкушението.

Момчето потегли, а скоро след него Инга се върна.
– Слушай, мойто момиче – подхвана с мек глас жената и я погали с ръка. – Какво ще кажеш ти и Друле да се ожените?
Когато мерна ужаса в очите на момичето, тя забързано продължи:
– Ела, мойто момиче, искам нещо да ти покажа – и с лукав поглед вдигна капака на сандъка. – Виждала ли си нещо по-хубаво? Те са за малките ти дечица, когато се омъжиш за Друле.
Инга ужасена извика:
– Това са дрешките на принцесата!
– Да – отвърна доволна старицата. – Виждат ми се достатъчно хубави.
– Но, майко – възрази Инга, – не разбираш ли, че да ги вземеш е кражба?
– Кражба! – сопна се ядно старицата. – Що за думи използват хората. Каквото можеш, вземаш.
– Не знаеш ли, че кражбата е грях? – попита Инга ужасена.
– Хич няма да те слушам – сопна се мама Тролана.
В очите ѝ блесна зелен, лукав поглед, грабна дрешките и ги пъхна обратно в сандъка. Толкова беше ядосана, че когато се наведе към сандъка, връзката на опашката ѝ се разхлаби и Инга я видя – ясно като бял ден.

Девойката седна на пейката, скована от ужас. Старицата тресна капака на сандъка и изхвърча навън – опашката ѝ се вееше отзад напълно свободно.
– Свари кафе, докато се върна – извика старицата. – Аз отивам да пера!
Щом мама Тролана излезе, Инга пресече поляната и се втурна към гората. Трябваше да избяга – далече, далече от троловете. Цялата се тресеше, задето тъй дълго беше живяла при тях. При тази мисъл хукна разплакана по горската пътечка.

Налетя право на младия паж, който бродеше тъжен и унил – чудеше се къде ли е Инга. Този път тя не избяга, а се хвърли право към него. Цялата разтреперана, запелтечи колко се страхува от тролове. Той сложи ръка на меча си и попита:
– Къде има тролове?
– Не, не, не бива да ги убиваш – възрази Инга. – Те бяха добри с мене. Само те ме подслониха, когато бях бездомна.
Тогава пажът пак предложи да идат при майка му. Този път тя не отказа – беше твърде измъчена да се опъва. Майката на младия паж беше мъдра и добра жена. От пръв поглед разбра, че Инга има нужда от помощ и без да разпитва, я сложи да легне и се погрижи за нея като за родна дъщеря.

През това време Друле пристигна в кралския замък, смръщен и замислен за младия паж. Започна броенето на прането, ала той така се беше отнесъл, че напълно забрави да измърмори тролската магия. Едва се опомни, когато за втори път придворната дама остро попита:
– Къде е кръщелната рокля на принцесата?
Чак тогава момчето разбра, че се е оплескало здраво.
– Ох, ох – запелтечи той и зачеса чорлавата си глава. – Изглежда съм я забравил. Ще ида да я взема.

Върна се у дома, но там не завари ни Инга, ни майка си. Отвори сандъка и зарови вътре. Ех, да знаеше коя от всички тия дантелени дрешки с къдрички липсва. И за да не стават повече грешки, реши да занесе повече рокли. Напъха колкото може по джобовете си и тръгна обратно.

Влезе в кралската кухня и извади една бебешка ризка с думите:
– Тази ли?
Кралската икономка смаяно го изгледа. В глупостта си той извади и другите:
– Да не би да е някоя от тези?
Икономката даде знак на готвача да извика придворната дама. Тя пристигна кипяща от яд, но Друле проумя какво става, чак като усети тежката ръка на дворцовата охрана. Щяха да го заловят и да го хвърля в тъмницата като крадец. Най-сетне се опомни и разбра какви ги е забъркал. Стреснат и уплашен, той изрита единия пазач, цапна другия с юмрук и двамата се изтърколиха на пода. Момчето се втурна навън презглава, скочи в каруцата и с бясна скорост потегли към дома.

Щом стражите се съвзеха, хукнаха да го преследват, но Друле беше изчезнал. В горската къща не завариха никого. Портата зееше, а отвън на простора се вееше мокрото пране на кметицата.

Едва сега хората в замъка осъзнаха колко несправедливо са обвинили и изхвърлили Инга. Кралицата започна да се самообвинява за жестокостта си и заповяда да търсят момичето под дърво и камък. Представете си с каква радост младият паж заяви, че знае къде е девойката и ще я доведе веднага. Когато Инга научи, че са разкрили крадците и двата трола са успели да избягат – толкова се зарадва, че веднага оздравя и тръгна с пажа към двореца.

Кралицата я посрещна с разтворени обятия, целуна я по бузите и дори се държа много мило и приятелски. Нейно Величество пожела да научи за всичките ѝ премеждия и след разказа каза:
– Отдавна искам да те взема със себе си в градския замък и да те обуча за придворна дама, но май предпочиташ да се венчаеш за пажа?
Да, Инга искаше да се венчае.

Кралицата назначи пажа за кралски горски пазач и построи на младоженците чудесна къща с просторна гледка към горското езеро. А тролската къща изравниха със земята.

През една есенна вечер, година след като се бяха оженили, Инга и съпругът ѝ седяха и радостно гледаха как сладко спи малкото им бебе. Детето беше прекрасно и Инга се усмихваше щастливо. Внезапно дочу дълга дълбока въздишка. Вдигна глава и видя през прозореца два чифта тъжни тролски очи, вперени в нея. Тя извика уплашено и съпругът ѝ хукна да провери има ли някой навън. Нямаше никой – само воят на вятъра отвърна на виковете му. Тъкмо се обърна към вратата и на прага видя нещо бяло. Беше купчина дрешки – останалите рокли на принцесата.

Това беше последният път, когато някой видя наоколо тролове. Последните двама със сигурност бяха заминали при другарите си към северните горски пущинаци. Понякога Инга се сещаше за мама Тролана и Друле и въпреки патилата си, им пожелаваше, където и да са, животът им да не е много тежък.