Жълъдко, Лешничка и малкият Пилерил

В гората навръх стария дъб се гушеше чудна къщурка. Там живееха господин и госпожа Дъбенен с двете си момченца Жълъдко и малкия Пилерил. Домът им беше тъй нависоко, че за да се стигне до там, трябваше цял един час. Почти непрекъснато къщурката се люлееше насам-натам, защото вятърът обичаше да си играе в горните клони на дървото.

През един есенен ден, докато семейството закусваше, татко каза:
– Момчета, днес трябва да напълните една кошница с жълъди и да я качите догоре. Времето започва да се разваля и трябва да попълним запасите си за зимата.
– Чудесно, тъкмо ще ми помогнете – зарадва се мама. – защото днес госпожа Лесков ще дойде с децата си у дома на кафе.
Момчетата обещаха, че веднага ще се заловят за работа и щом излапаха жълъдовата си каша, се приготвиха да излизат.

Отвън вятърът късаше златни, червени и кафяви листа от дърветата и ги развяваше из цялата гора. Ах, ама как духаше.
– Ура, хайде да летим! – зарадва се Пилерил. – Жълъдко, идвай по-бързо!
Мъникът се метна по корем на един широк дъбов лист, а Жълъдко скочи до него. Двамата сграбчиха здраво листото и слава Богу, защото вихърът в миг ги подхвана. Като истински самолет дъбовото листо се изви и с майсторски лупинг се издигна нагоре.

Хвърчаха над дърветата и горските полянки с такава бясна скорост, че скоро на децата им се зави свят и се замолиха по-скоро да кацнат. За техен късмет и на вятъра му писна тази игра – изпуфтя и захвърли летящия лист.

Пуууууф! – децата тупнаха на широк елов клон право в прането на четири лели-джуджета.
– Хей, момчета, да не сте ослепели! – сгълча ги най-възрастната леля. – За малко да омърляте всичко. Цяла сутрин перем брадите на джуджетата! Едва успяха да изсъхнат навреме, макар че ги простряхме по южната страна на елхата.
Но Жълъдко и Пилерил бяха тъй замаяни, сякаш още летяха, и едва успяха да измънкат някакво оправдание:
– Госпожо, моля ви, не се карайте! Не сме виновни ние. Вятърът ни хвърли тука.
Най-високата леля ги пресече:
– Да, да, друг път не сте виновни!
А най-младата леля, която беше малко мързелива, се намеси:
– Вместо да търчат подир вятъра, тия двамата безделници може малко да помогнат. Я да разнесат готовото пране по домовете в гората вместо нас, пък ние да си починем.
– О, великолепна идея! – зарадваха се другите лели. – Така, така! Я и те да свършат нещо полезно! Да се научат на работа!

Нямаше как – наложи се Жълъдко и Пилерил да обикалят цялата гора с тежката количка и да раздадат изпраните бради на горските елфи и дребните сърдити тролове.

У дома госпожа Дъбенен вече се притесняваше: „Ох, къде се запиляха тези деца. Мина толкова време и още ги няма.“
Тя излезе на терасата и с все сила извика:
– Жълъдкоооо, Пилерииииил, прибирайте се и двамата! Веднагаааа!
Разтревожената майка викаше ли викаше, но децата ги нямаше никакви.

Ето че се зададе госпожа Лесков с двете си дечица и вместо поздрав, разтревожено попита:
– Скъпа Олина, какво става? Гърлото ще ти пресипне от силния вятър, защо викаш така?
– Тези мои момчета – въздъхна госпожа Дъбенен. – От сутринта никакви ги няма. Много съм им ядосана.
– Ох, не е лесно да си майка. Само какви грижи ни се струпват на главата! – със съчувствие отвърна гостенката.
– Заповядайте вътре, госпожо Лесков. Хайде да се стоплим и да си починем. Тъкмо сварих прясно кафе от препечени жълъди.
– О, благодаря, скъпа Олина, затова ухае така ароматно! Пък аз опекох домашни кифлички за кафето.
Дечицата на госпожа Лесков се зачудиха ще има ли кифлички и за тях.

Както двете госпожи посръбваха кафе и си приказваха, на вратата се почука. Беше господин Катершон:
– Извинете, че Ви притеснявам, госпожо Дъбенен, но от доста време гледам, че на долния етаж имате една свободна хралупа. Убеден съм, че е по-просторна от тази, в която живея. Бихте ли ми я дали под наем?
– О, много съжалявам, но е абсолютно невъзможно! – отвърна госпожа Дъбенен. – Не мога да допусна на това дърво да живеят катерици. Ако се заселите долу, за нас няма да остане и един жълъд.
– Обещавам, че няма да ги докосна, докато самата вие не съберете колкото ви трябват.
– Ох – сепна се разтревожено майката, защото се сети за своите палавници.
– Какво Ви тревожи, госпожо Дъбенен?
– Точно днес пратих двете ми момчета да напълнят една кошница жълъди и от сутринта никакви ги няма. Какво да правя?! Къде е моят палав Жълъдко и малкият ми Пилерил? Ох, горката аз, така се тревожа!
– О, не се безпокойте – размаха опашка господин Катершон. – Веднага тръгвам да ги търся! Където и да са се запилели, ще ги намеря и ще ги върна у дома.
Докато възрастните разговаряха, Лешничка, малката дъщеричка на госпожа Лесков, тихо се промъкна зад господин Катершон и се мушна в опашката му. Господин Катершон я усети, ама късно – вече бяха твърде далеч от къщурката на стария дъб и нямаше за кога да се връщат.

Насред гората срещнаха госпожа Сврака, която хич не беше дружелюбна.

– Какво търсите? – изграчи тя направо в лицето на господин Катершон.
– Търся двете момчета от семейство Дъбенен, та исках да Ви питам, видяхте ли ги днес?
– Га-га-га – още по-шумно закряка тя. – Тази сутрин изфучаха над главата ми като самолет. Представяте ли си, господин Катершон, за малко да ми развалят прическата! Сигурно са стигнали чак в другия край на гората. Доста има да подскачате до там, Вие, горкичкият, като си нямате крила.
– Мили Боже! – смая се господин Катершон при новината. – Драга госпожо, моля Ви да идете при госпожа Лесков и да ѝ предадете, че малката Лешничка е с мен, та да не се тревожи. Скроила ни номер тая хитруша – без да я видим, се свряла в опашката ми. Моме, дръж се сега здраво – обърна се той към момиченцето, – защото трябва да побързаме, и преди да се мръкне, да намерим момчетата.
И след тези думи господин Катершон се втурна напред. Прелиташе с огромни скоци над дърветата, а елховите иглички боцкаха и дращеха горката Лешничка. Изминаха толкова път, а от Жълъдко и малкия Пиплерил нямаше и следа.

Малката Лешничка стиска, стиска – накрая не издържа и проплака:
– Моля ви, господин Катершон, може ли да спрем за малко? Ужасно се уморих!
– Е, тогава най-добре да слезеш и да си починеш. Аз ще продължа нататък и щом ги намеря, ще дойда да те взема. А ти недей да се мотаеш насам-натам, че наоколо гъмжи от тролове.
Той остави Лешничка върху една мухоморка и забърза нататък.

Момиченцето остана да чака, поуплашено, че е сам-самичко. Внезапно ѝ се счу наблизо особен шум и потрепна от страх. Огледа се внимателно на всички страни, но не видя нищо.

Изведнъж в съседната гъба се отвори врата и отвътре надникна мъничък гоблин.

– Ти какво искаш? – викна ѝ дребосъкът. – Магазинът днес не работи. Ако търсиш отрова за мухи или суха папрат, да знаеш, че свършиха. Ела другата седмица. И недей да ми мънкаш под нос, ами говори ясно, че съм бая глух.
– Н-н-не, нищо подобно не искам – позапъна се Лешничка. – Търся Жълъдко и малкия Пилерил. Моля Ви да ми кажете, видяхте ли тази сутрин две момчета да прелитат със самолет? Няма ги от сутринта!
– Не, не съм ги видял – тросна се малкото старче. – Питай стария трол Диплянко, дето живее в коренището на хвойната. Той сигурно знае къде са. Стига да ти отвори, ако изобщо се осмелиш да почукаш.

Лешничка хукна към тролската къща и чукна леко на вратата.
– Какво искаш? – кресна ядосано тролът отвътре.
Лешничка цялата се разтрепери и едвам успя да отговори:
– Исках да питам виждали ли сте днес Жълъдко и малкия Пилерил?
В миг вратата се отвори и се тресна в стената. Отвътре изскочи най-грозният трол на света и се развика по нея:
– Ааа, тези некадърници, дето затриха най-хубавата ми брада. Взели, че разбъркали цялото пране и днес всеки получи чужда брада, която, много ясно, не му е по мярка! Само да ми паднат, добре ще ги науча как се доставят бради! – и той размаха тъй яростно бодливата си метла към Лешничка, че тя отстъпи назад, спъна се и тупна на земята. А тролът се скри у дома и тресна вратата подире си.
„Ох, добре че не ме погна – въздъхна малката Лешничка с облекчение. “

Момиченцето се защура между дърветата, без да знае накъде да върви. Внезапно зад нея се разнесе тънко гласче:
– Ох, какво да правя! Ох, какво да правя!
Детето се обърна и зад себе си видя мъничко гущерче, което шумно се тюхкаше и оплакваше. Щом Лешничка го погледна, то продължи още по-шумно:
– Ох, горкото аз. Ох, какво да правя! Ох, ох, ох! Ти съгласна ли си да ми помогнеш?
– Гущерче, какво се е случило? – попита момиченцето.
– Два нахални гнома се намъкнали в къщичката ми! – проплака гущерчето. – Цяла седмица я приготвям за мен и господин Ежко да презимуваме там. А сега ония двамата са се наврели вътре. Моля те, моля те, ела им кажи да се махат! На мен изобщо не ми обърнаха внимание.
– Разбира се, че ще ти помогна, стига да мога – отвърна Лешничка.
Двамата тръгнаха заедно и щом приближиха кухото дърво – ей ти ги на, два брадати гнома надничат отвътре.

– Хей, вие двамата – извика Лешничка със суров глас, – хич не е честно да крадете хралупата на малкото гущерче. Веднага да излизате от там.
А гномовете в хралупата избухнаха в луд смях.

Двамата внезапно изскочиха навън, смъкнаха брадите и се развикаха:
– Хей-хей! Привет!

Лешничка не можеше да повярва на очите си – пред нея стояха Жълъдко и малкият Пилерил!
– Ние се маскирахме – рекоха те, – заради стария Диплянко. Тролът хукна да ни гони, защото сме му дали чужда брада. Не сме виновни ние – вятърът му я отнесе. Духна тъй силно в количката, че брадите вътре се разхвърчаха и ние събрахме каквото можахме.
– Извинете – прекъсна ги малкото гущерче. – Вече може ли да вляза в къщичката си? Очаквам всеки момент да пристигне господин Ежко.
– Разбира се – отвърна Жълъдко. – И ние си отиваме у дома.
– Ела, ела да ти покажем – задърпа Пилерил Лешничка за ръката. – Направихме най-хубавия сал на света! Ще се спуснем надолу по реката право до вкъщи. Виж, хубавият дъбов лист, с който летяхме, сега ще ни бъде платно!
Тримата се качиха на сала и заплаваха към дома. Жълъдко беше кормчия и управляваше лодката с гребло. Лешничка лежеше отпред за противотежест и следеше течението внимателно. А малкият Пилерил управляваше платното.

Плаването вървеше от гладко по-гладко, когато, не щеш ли, една бодлива топка тупна до тях и строши мачтата. На брега стояха трите момченца на семейство Кестенсен и викаха:

– Хей, хей, елате да си играем! Елате да си играем!
– Не ви ли е срам! – викна им Жълъдко. – За малко да ни потопите сала! Сега трябва да поправим мачтата.
– Ние ще ви помогнем – отвърнаха момченцата, хвърлиха се във водата и на бърза ръка изтеглиха сала на брега.

– Не ни се сърдете – помолиха кестеновите момченца. – Не искахме да сторим нищо лошо! Метнахме топката, за да ви накараме да погледнете към нас.
– Е, прощаваме ви – рече малкият Пилерил. – Няма смисъл да се караме. Но трябва да ни помогнете да поправим мачтата колкото може по-бързо, защото искаме да се приберем преди да се стъмни.
– Разбира се! – извикаха кестеновите момченца. Ей сега ще я поправим!

Скоро децата се сприятелиха. Момченцата Кестенсен бяха много умни и изобретателни. И тъй сръчни в поправянето на всяко счупено нещо. Ах, колко беше забавно!

За Лешничка построиха малък асансьор да се вози нагоре-надолу, докато другите поправят мачтата. И точно в най-забавния момент от клона над нея внезаоно надникна господин Катершон. Той разтърси сърдито опашката – изглеждаше много ядосан.

– Къде бяхте? – извика им той. – Тръгваме си веднага! Нямам намерение и секунда да се бавим повече. Жълъдко и Лешничка да се качват отзад на гърба ми.
Децата едвам успяха да се сбогуват с новите си приятелчета. Господин Катершон захапа малкия Пилерил отзад за панталона и с огромни скоци пое към дома.

Пътуването отне доста време, защото старият дъб беше чак в отсрещния край на гората, пък и господин Катершон често-често спираше ту да се кара, ту да ги пуфка с опашка. Заяви, че през живота си не е срещал толкова непослушни деца и доста здраво разтръска малкия Пилерил.

Но пък краят на пътуването беше чудесен! Госпожа Дъбенен беше толкова радостна и заяви, че непременно трябва да празнуват. Звънна по паешкия телефон от паяжина на господин Дъбенен и му каза:
– Прибирай се, мили! Ела колкото може по-бързо. Довечера ще имаме парти!

– Но, скъпа Олина – намеси се госпожа Лесков, – мислите ли, че е редно да празнуваме, щом децата бяха тъй непослушни?! Не е ли по-разумно да ги накажем?!
– Моля, моля – развикаха се децата. – Толкова съжаляваме, че изчезнахме така. – Пък и вече си получихме заслуженото. През целия път господин Катершон се караше и ни пуфкаше с опашка.
– О, щом е така, няма нужда от нищо повече – възкликна госпожа Дъбенен. – Господин Катершон, много съм Ви благодарна! – обърна се тя към катерицата. – Толкова се радвам, че върнахте децата ни живи и здрави. В замяна на огромната Ви помощ, приемам да се нанесете, когато Ви е удобно, със семейството си в апартамента на долния етаж.

Господин Катершон реши веднага да се пренесе в новия дом. Скоро доведе госпожа Катершон и четирите им рунтави дечица, всички натоварени с покъщнината и запаси за зимата.

Щом новодомците се настаниха, пристигнаха на партито. Господин Катершон беше почетен гост и му поднесоха специална кутия с ядки за подарък. В разгара на веселбата пристигна господин Дъбенен със своите пет бръмбара корояди, които пълзяха подире му. Цял ден бяха засявали жълъди в гората и сега, след тежката работа, им се щеше да се позабавляват.

Ах, каква веселба се получи! Пристигнаха няколко дребнички феи и донесоха шипков мармалад, госпожа Лесков сервира най-хубавите си лешникови бисквити, а земната пчела поднесе сладък, ухаен медец. Кафето от жълъди на госпожа Дъбенен беше тъй ароматно и вкусно! Госпожа Ела почерпи всички с карамелови бонбони от шишаркова смола – тъй приятни за дъвчене.

А един добър гном дотъркаля цяло буре хвойново вино. Дребничката горска мишка донесе пуканки от царевица и осем светещи червейчета допълзяха с малките си фенерчета.

Цяла вечер всички танцуваха край грамадния дъб, а сребристата луна се издигна над гората и светна като лампа над щурото празненство.

И така свършва нашата приказка – весело и щастливо, точно както свършват най-хубавите приказки.