Куцото куче

Имало едно време един крал, който по нищо не се различавал от всички останали крале на земята. Той имал три дъщери – толкова красиви, че трудно можело да се намерят по-големи хубавици. Ала по нрав те не си приличали – по-големите сестри били високомерни и надменни, а най-малката била тъй мила и добра, че всички я обичали. Освен това девойката била засмяна като летен ден, нежна като сняг и още по-красива от сестрите си.

Веднъж принцесите седели в своите покои, приказвали си за какво ли не и от дума на дума се заговорили коя какъв съпруг желае. Най-голямата рекла:
– Ако някога се омъжа, съпругът ми трябва да има златна коса и златна брада!
Втората възкликнала:
– А моят искам да бъде със сребърна коса и сребърна брада!
Най-малката принцеса мълчала и нищо не казвала. Тогава сестрите ѝ я попитали не иска ли да има съпруг.
– Искам – отвърнала тя, – но ако съдбата ме дари със съпруг, ще съм доволна на който и да е, дори да е някое куцо куче.
Сестрите ѝ избухнали в смях и отбелязали, че ако някой ден това наистина се случи, няма да мисли така.

Често се случва хората да изричат несъзнателно истини! Така станало и с трите принцеси, защото преди годината да изтече, всяка получила такъв жених, какъвто пожелала. Момък със златна коса и златна брада поискал най-голямата принцеса за жена и тя се съгласила. Друг със сребърна коса и сребърна брада поискал средната сестра и я спечелил, а за най-малката принцеса пожелало да се ожени единствено едно куцо куче.

Девойката си спомнила своите някогашни думи и възкликнала „Мили Боже, помогни ми!“ Въпреки страховете си, девойката устояла на дадената дума и приела кучето за свой съпруг. Вдигнали трите сватби едновременно и празненството – тъй разкошно и тържествено – продължило няколко дни. Но докато гостите танцували и се забавлявали, най-малката принцеса седяла угнетена встрани. А когато всички избухвали в смях, по бузите ѝ започвали да се търкалят сълзи и всеки, който я погледнел, се изпълвал с жал.

След сватбата младоженците потеглили към домовете си. Двете по-големи принцеси се качили в изящни каляски, заобиколили ги огромни свити и всички им оказали всякакви почести. Най-малката трябвало да тръгне пеша, защото нейният съпруг, кучето, нямал нито каляска, нито лакеи.

Двамата вървели дълго и стигнали много далече. Един ден пред тях се изпречила огромна, сякаш безкрайна, вековна гора. Кучето куцукало напред, а кралската дъщеря вървяла след него и плачела. И както вървели, внезапно пред тях се извисил прекрасен замък, заобиколен от още по-прекрасни ливади и зелени гори. Трудно можете да си представите по-красива гледка. Възхитена, принцесата спряла и попитала на кого е това разкошно имение.
– Това – отвърнало кучето – е нашият дом. Тук ще живеем и както подобава, ти ще управляваш нашия палат.
През сълзите си младоженката се засмяла – тя била толкова смаяна, че дълго не успяла да превъзмогне изненадата си. Тогава кучето добавило:
– Имам една единствена молба към теб, която трябва да изпълниш и да не нарушаваш никога дадената дума.
– Каква молба? – попитала принцесата.
– Трябва да ми обещаеш – рекло кучето, – че няма да ме гледаш, докато спя. Всичко останало можеш да правиш според своето желание.
Принцесата на драго сърце обещала и те влезли в разкошния дом.

Замъкът изглеждал прекрасно отвън, но отвътре бил стократно по-възхитителен. Бил препълнен със злато и сребро – ценности проблясвали от всеки ъгъл. В палата имало всевъзможни разкошни неща – каквото и да пожелаеш – там вече го имало. Цял ден принцесата тичала от стая в стая и всяка се оказвала още по-красива от предишната.

Щом настъпила нощта, принцесата си легнала в леглото. Скоро до нея се промъкнал нейният съпруг и тогава тя разбрала, че той не е куче, а човек. Въпреки това, тя не казала нищо, защото искала да спази обещанието си и да не пречупи волята на своя съпруг.

Минало известно време. Принцесата живеела в прекрасния си замък и разполагала с всичко, което сърцето ѝ поискало. Всеки ден кучето отивало някъде и се прибирало вечерта, чак след залез слънце. То се държало толкова мило и приятелски, че ако другите съпрузи бяха добри наполовина колкото него, щеше да е прекрасно. Принцесата силно се привързала към него и съвсем забравила, че е само едно куцо куче. Хората не напразно са казали – „любовта е сляпа“.

При все това за принцесата времето едва минавало, защото била много самотна. Често мечтаела да посети сестрите си и да разбере те как са. Веднъж помолила съпруга си да ѝ разреши да замине. Щом кучето чуло молбата ѝ, веднага се съгласило и дори я придружило донякъде, за да я преведе през гората.

Кралските дъщери много се зарадвали, когато отново се събрали. Разговаряли една през друга за купища неща – стари и нови. Започнали да разказват за съпрузите си и най-голямата сестра рекла:
– Глупаво постъпих като пожелах съпруг със златна коса и златна брада, защото той се оказа по-лош от най-лошия трол. Откакто се оженихме, не съм видяла и един радостен ден.
Втората продължила:
– И аз не съм по-добре. Макар че имам мъж със сребърна коса и сребърна брада, той толкова ме мрази, че не съм изживяла и един радостен час.
После двете се обърнали към най-малката принцеса и попитали тя как живее.
– Ами – отвърнала тя. – Всъщност аз няма от какво да се оплаквам. Въпреки че съм омъжена за куцо куче, той е толкова мил и добър, че е трудно да се намери по-добър съпруг.
Другите толкова се изненадали, че не спрели да разпитват сестра си за какво ли не, а тя отговорила честно на всичките им въпроси. Завидели ѝ, когато разбрали в какъв разкошен замък живее. Накрая попитали няма ли поне едно дребничко нещо, от което да се оплаче.
– Няма – отвърнала кралската дъщеря. – Само мога да хваля съпруга си за неговата доброта и обич. Има само едно едничко нещо, което ми пречи да съм абсолютно щастлива.
– Какво е то? Какво е то? – викнали и двете в един глас.
– Всяка нощ, когато той се прибере вкъщи – отвърнала принцесата, – се превръща в човек и аз съжалявам, че не мога да видя как изглежда.

Когато сестрите чули това, шумно заупреквали кучето, че пази тайна от съпругата си. И понеже двете по-големи сестри не спрели да обсъждат това, любопитството на най-малката нараснало още повече, забравила обещанието си и попитала как да го види, без той да усети.
– Ах – отвърнали те, – няма нищо по-лесно от това! Вземи тази мъничка лампа и я скрий внимателно. Когато той заспи, ти стани, запали лампата и ще го видиш.
Съветът се харесал на кралската дъщеря. Тя взела лампата, скрила я в пазвата си и обещала да направи така, както сестрите ѝ я научили.

Дошло време да се разделят и най-малката принцеса се върнала в прекрасния замък. Денят ѝ минал както преди. Но когато дошла вечерта и кучето легнало в леглото, любопитството на принцесата така пораснало, че едва го дочакала да заспи. После тихичко се надигнала, запалила лампата и осветила лицето му. Колко се смаяла, когато светлината паднала върху леглото! Там не лежало куцото куче, а прекрасен момък, какъвто дотогава не била виждала. Не могла да спре да го гледа и прекарала цялата нощ приведена над него. Колкото повече гледала, толкова по-красив ставал и ето – тя забравила всичко останало на света. Но дошла сутринта и щом първите звезди избледнели под светлика на зората, момъкът се размърдал и започнал да се събужда. Стресната, принцесата духнала лампата и я мушнала под леглото. Момъкът мислел, че тя спи и понеже не искал да я събуди, тихо се надигнал, възвърнал предишната си форма, излязъл и го нямало цял ден.

Когато дошла вечерта и станало късно, всичко се повторило отново. Кучето се завърнало много уморено от гората. Когато заспало, принцесата се надигнала тихо и запалила лампата. Светлината осветила леглото и на нея ѝ се сторило, че момъкът е по-красив от предната нощ. Колкото повече го гледала, толкова по-красив ставал, докато накрая започнала едновременно да плаче и да се смее, разтърсена от силна любов и копнеж. Не можела да отмести от него очи и прекарала цялата нощ надвесена над възглавницата му, забравила своето обещание и всичко останало. Искала единствено да го гледа. С първия лъч на зората момъкът започнал да се пробужда. Тя бързо духнала лампата и я мушнала под леглото. Той мислел, че тя спи и понеже не искал да я буди, леко се надигнал, възвърнал предишната си форма и излязъл.

Най-сетне денят превалил, станало късно и дошла вечерта. Кучето се върнало у дома както всеки ден. И тази нощ принцесата не успяла да удържи любопитството си. Щом съпругът ѝ заспал, тя тихо се надигнала и запалила лампата. Светлината паднала върху момъка и той изглеждал още по-хубав от преди. Колкото повече го гледала, толкова по-красив ставал. Накрая сърцето в гърдите ѝ пламнало и тя забравила всичко друго на света. Не можела да отмести очи и приведена над възглавницата му, прекарала цялата нощ. Дошла сутринта и щом слънцето се надигнало, момъкът се размърдал и започнал да се събужда. Принцесата много се стреснала, защото не усетила кога се е съмнало. Опитала да скрие бързо лампата, но ръката ѝ трепнала. Гореща капка масло паднала върху момъка и го събудила. Когато видял какво се е случило, той ужасен скочил, в миг се превърнал на куче и закуцал към гората. Принцесата, дълбоко разкаяна и покрусена от мъка, хукнала след него. Кършела ръце, безутешно плачела и от все сърце го молела да се върне. Ала той изчезнал в гората.

Кралската дъщеря тичала по непознати пътища – прекосила хълмове и долини, за да търси съпруга си. Сълзите ѝ безспирно капели, а мъката ѝ би разтопила и камък. Ала колкото и да обикаляла, кучето го нямало – ни на север, ни на юг. Накрая разбрала, че няма да го намери и решила да се върне в прекрасния замък. Но неволята и тук я сполетяла. Не могла да намери замъка – накъдето и да поемела, виждала само черна като въглен гора.

Принцесата си помислила, че е изоставена от целия свят и отчаяна приседнала на един камък. Безутешно заридала, защото предпочитала смъртта пред това да живее без своя съпруг.

Внезапно изпод камъка, на който седяла, изскочил малък жабок и попитал:
– Прекрасна хубавице, защо седиш тук и плачеш?
Принцесата отвърнала:
– Съдбата ми отсъди само мъка и нещастие. Загубих любовта на живота си, а сега не мога да намеря пътя към замъка. Или ще умра от глад, или дивите зверове ще ме разкъсат.
– О – възкликнала жабата, – ако само това те тревожи, аз мога да ти помогна! Обещай да станеш моята най-добра приятелка и ще ти покажа пътя.
Ала принцесата отказала с думите:
– Искай всичко друго, но не и това. Не съм обичала никого повече от моето куцо куче и докато съм жива, няма да обичам друг повече.
При тези думи тя се изправила, пак се разплакала и продължила по пътя. А жабокът я изпратил с приятелски поглед, засмял се на себе си и пак се мушнал под камъка.

Дълго бродила кралската дъщеря, но не срещнала нищо друго, освен гора и пустош. Накрая много се уморила и пак приседнала на един камък. Обронила глава и се замолила тихо да я споходи смъртта, защото повече не можела да живее без съпруга си.

Внезапно храстите се разтворили и тя видяла огромен сив вълк да идва право към нея. Принцесата ужасно се изплашила, защото решила, че звярът идва да я изяде. Ала той спрял, приятелски замахал с опашка и рекъл:
– Горда хубавице, защо седиш тук и плачеш?
Принцесата отвърнала:
– Съдбата ми отсъди само мъка и нещастие. Загубих най-скъпия на сърцето си, а сега не мога да намеря пътя към замъка. Или ще умра от глад, или дивите зверове ще ме разкъсат.
– О – казал вълкът, – ако само това те тревожи, аз мога да ти помогна! Нека стана твоят най-добър приятел и ще ти покажа пътя.
Ала това не харесало на принцесата и тя отвърнала:
– Поискай всичко друго, но не и това. Никога не съм обичала друг, освен куцото куче и докато съм жива, няма да обичам никой повече.
При тези думи тя станала, захлипала горчиво и продължила нататък. А вълкът я погледнал доброжелателно, засмял се и бързо избягал.

Принцесата още дълго обикаляла гората. Накрая съвсем се изтощила и не можела да продължи повече. Седнала на един камък, закършила ръце и си пожелала да умре, защото не можела да живее без своя съпруг.

Внезапно чула глух рев, от който земята се разтреперила. Измежду дърветата се появил огромен лъв, който тръгнал право към нея. Тя безумно се изплашила, защото какво друго да си помисли, освен че лъвът ще я разкъса на парчета!? Ала звярът едва пристъпвал, превит под тежестта на железни вериги, а синджирите се клатели настрани, при всяко негово движение. Когато доближил принцесата, той спрял, замахал с опашка и попитал:
– Прекрасна хубавице, защо седиш тук и плачеш?
– Принцесата отвърнала:
– Съдбата ми отсъди само мъка и нещастие. Първо загубих онзи, който е най-скъп на сърцето ми, а сега не мога да намеря пътя към замъка. Или ще умра от глад, или дивите зверове ще ме разкъсат.
– О – рекъл лъвът, – аз мога да ти помогна! Ако ме освободиш от веригата и ми станеш най-добрата приятелка, ще ти покажа пътя.
Принцесата била толкова изплашена, че едва разговаряла, та какво оставало да го приближи. Но в този миг тя чула чистия глас на един славей, който запял нейде в гората:

Тя се изпълнила с жалост към лъва, пренебрегнала страха си и му свалила веригите с думите:
– Дарявам ти свободата, но няма да стана твоя най-добра приятелка. Никога не съм обичала друг, освен куцото куче, и докато съм жива, няма да обичам никой друг повече.

В този миг станало чудо! Щом веригите издрънчали на земята, лъвът се превърнал в красив принц и когато принцесата го погледнала, видяла пред себе си не някой друг, а своя любим, който доскоро бил куче. Тя паднала на колене и замолила да не я напуска отново. Принцът нежно я подхванал и помогнал да се изправи. Изпълнен с любов, той я хванал за ръката и рекъл:
– Никога повече няма да се разделяме. Аз вече съм свободен от магията, а ти доказа своята вярност многократно.

Двамата били толкова радостни! Принцът завел младата си съпруга в прекрасния замък и там станал крал, а тя кралица. И ако не са умрели вече, царуват там и до ден днешен.