Вълшебни приказки

Първородният се жени пръв!

Препоръчва се за възраст над 5 год.
19мин
чете се за

Живял някога един крал, който имал тригодишен син. Избухнала война и владетелят заминал да защити кралството. Спечелил бляскава победа на бойното поле и отплавал обратно към дома, но в морето го застигнала ужасна буря – тъй страховита, че цялата му флота щяла да загине. За да се спасят, трябвало кралят да се закълне на морската царица, че ще ѝ даде първото мъжко същество, което го посрещне на брега.

Без да пострада, цялата флота пристигнала в столицата и когато навлезли в пристанището, градът тържествено ги посрещнал с мощен залп на крепостните оръдия. Петгодишният принц, очарован от гърмежите, се измъкнал тайно от свитата си и хукнал към корабите. Щом кралят стъпил на брега, принцът, разплакан от радост, пръв се хвърлил в обятията на баща си. Кралят се стреснал, защото помнел обета си към морската царица, но после си рекъл, че синът му е все още дете и ще пожертва първия пораснал мъж, който го посрещне след него.

Ала от този ден нататък никой в морето не бил в безопасност и ничие плаване не завършвало успешно. Хората започнали да мърморят, че морската царица ги наказва, защото кралят не спазва обещанието си. Кралят и кралицата не позволявали на малкия си син да излиза сам – винаги го придружавала огромна свита и колкото и момчето да ги молело, не му разрешавали да се качва на кораб.

Изтекли няколко години и постепенно всички забравили морската кралица. Когато принцът станал на десет, на бял свят дошло и малкото му братче. Скоро след това принцът, заедно със своя учител и няколко придворни, излезли на разходка. Бил летен ден, необичайно ясен и топъл. Когато стигнали до края на кралската градина, досами морския бряг, внезапно над тях се спуснал тъмен облак, който изчезнал толкова бързо колкото се появил. Ала когато се разнесъл, принцът го нямало. Кралят, кралицата и цялото кралство потънали в дълбока скръб.

По-малкият принц останал единствен наследник на короната. Когато пораснал и навършил шестнадесет години, започнали да му търсят жена, защото кралят и кралицата искали, преди да умрат, да го видят женен за дъщерята на някой могъщ владетел, с когото да се съюзят. Разпратили писма и пратеници до най-далечните страни.

Преговорите все още течали, когато започнало да се говори, че на морския бряг се е заселил зъл дух. Много хора чували странни викове, а няколко човека, които привечер се разхождали там, се разболели. Никой вече не смеел да пристъпи до водата по тъмно, защото гласът непрестанно крещял от морето:

„Първородният се жени пръв!“

и ако приближиш, рискуваш живота си.

Скоро мълвата стигнала до ушите на краля. Той свикал своя съвет и взели решение да повикат една мъдра стара жена, която била направила много предсказания и всичко се случило точно както предрекла.

Довели старицата и тя рекла, че виковете са на принца, който бил отвлечен в морето. Трябва да му намерят булка между петнайсет и седемнайсет години, която да е знатна и красива. Това създало сериозни затруднения, защото никой не желаел да даде дъщеря си на морския принц.

Виковете и тормозът не преставали и старицата ги посъветвала – докато избират булка, да издигнат за морския принц малка къща на брега. Каквото и да стане след това, добавила тя, поне е сигурно, че докато строежът продължава, духът ще спре да ги тормози. Казала им да не изпращат повече от четири работници, които да подготвят мястото, после да положат основите и накрая да издигнат къщичка с две красиви стаи и хубав под.

Построили къщичката грижливо – самите кралски архитекти ръководели строежа, за да бъде всичко от хубаво по-хубаво. И наистина! – докато строежът течал, престанали странните викове и хората можели спокойно да плават по морето. Затова четиримата работници не бързали, но и никой от тях не можел да спре да работи и ден, защото морският шум се възобновявал и всеки можел да чуе виковете:

„Първородният се жени пръв!“

Когато къщичката станала готова, пристигнали най-добрите дърводелци, след тях дошли бояджии, а после и много други работници, но колкото и да се бавели, работата не можела да спре дори за един ден, защото през нощта виковете се подновявали.

Къщичката станала толкова красива, колкото изобщо е възможно. В дневната стая поставили огромно огледало. По заръка на мъдрата старица го окачили така, че ако човек лежи в леглото с лице към стената, да види кой прекрачва прага, защото вратите на стаите били винаги отворени.

Когато всичко станало готово, виковете „Първородният се жени пръв!“ започнали отново. Решили да изпълнят съвета на старицата и да изберат трите най-красиви знатни девойки и една след друга да ги изпратят в къщичката, за да може морският принц да избере една от тях и заплахите да престанат.

През това време преговорите за сватбата на малкия принц приключили и вече очаквали неговата годеница да пристигне. Избрали и три знатни девойки за морския принц. Трите избраници и техните родители били безутешни заради злата си участ и макар че с тях се отнасяли като с принцеси, това не ги облекчавало. От друга страна, ако откажели, щяло да стане още по-зле за цялото кралство.

Първа в морския палат трябвало да преспи най-голямата девойка и когато тя се срещнала с мъдрата старица, помолила за съвет. Жената ѝ казала да легне в прекрасното легло с лице към стената и в никакъв случай да не се поддава на любопитство – да не се обръща и да не поглежда морския принц. Безопасно е да гледа само отражението в огледалото, докато лежи в леглото с лице към стената. Много тържествено, точно в десет вечерта, завели в къщичката морската годеница.

С много сълзи нейните близки и целият кралски двор се сбогували и преди единайсет я оставили, като заключили вратата отвън и отнесли ключа в кралския замък. Мъдрата старицата също била там и успокоила всички, че ако момичето не проговори и не се обръща, сутринта ще излезе жива и здрава.

Клетата девойка лежала с лице към стената и през сълзи горещо се молела всичко да свърши добре. Лека-полека започнала да се унася в сън, когато точно в полунощ външната врата внезапно се отворила и някой влязъл в гостната. Тя се вцепенила от страх, защото в голямото огледало видяла висок строен младеж, а от дрехите му течали струи вода. Той потръпнал, сякаш от студ, и възкликнал:
– Ух-ху!
После отишъл до прозореца, оставил на перваза една невиждано голяма и красива ябълка и една стъкленица. После доближил леглото, привел се над заспалата девойка и я погледнал. Закрачил напред-назад, изтръскал дрехите си и повторил отново:
– Ух-ху!
Върнал се до леглото, бързо се съблякъл, легнал и заспал.

Когато принцът се надвесил над девойката, тя не спяла, а само се преструвала. Успокоена, че той спи дълбоко, съвсем забравила заръката на старицата. Любопитството ѝ се разраствало и горяла от желание да види дали до нея лежи човешко същество. Леко се обърнала, за да го огледа внимателно, но тогава той я сграбчил за дясната ръка, отсякъл я с един замах и я метнал под леглото. После отново легнал и заспал. Щом настъпил денят, момъкът станал и се облякъл. Без дори да погледне момичето, прибрал стъкленицата и ябълката и излязъл, като заключил вратата след себе си.

Можете ли да си представите каква мъка изживяло клетото момиче. Когато приятелите и роднините ѝ пристигнали, я заварили да плаче за отнетата си ръка. Върнали я в двореца, а старицата обсипали с горчиви обвинения. Но тя отвърнала, че ако момичето беше победило своето любопитство, нямаше да загуби ръката си.

Другите две момичета много се изплашили и решили, че са осъдени на смърт, макар че старицата ги успокоявала колкото може. Второто момиче обещало да не се обръща и въпреки това всичко станало както първия път.

Точно в полунощ принцът пристигнал, отръскал водата и възкликнал „Ух-ху!“. Оставил на прозореца ябълката и бутилката, влязъл в спалнята, привел се над леглото, закрачил насам-натам и пак повторил „Ух-ху!“. После бързо се съблякъл, легнал и заспал.

Любопитството надвило девойката и се надигнала да го огледа, ала той я сграбчил. Отрязал ѝ дясната ръка, метнал я под леглото и заспал. Призори се събудил, без да погледне момичето се облякъл, прибрал ябълката и стъкленицата и заключил вратата след себе си.

Когато дошли да приберат момичето, я заварили да плаче безутешно за загубената си ръка. Върнали я в замъка и старицата казала настойчиво, че девойката се е обърнала, макар че тя първо отричала.

Дошъл ред на най-малката и красива девойка да иде в морския замък. С тъга я изпратил целият кралски двор. Старицата също я придружила и отново я предупредила в никакъв случай да не се обръща, защото само това щяло да я спаси от магията.

Девойката обещала и рекла, че ще се помоли на Бога, ако я обхване неистово любопитство. Всичко станало както преди: принцът се появил точно в полунощ, отръскал водата от себе си и възкликнал:
– Ух-ху!

После оставил на перваза ябълката и бутилката, влязъл в спалнята, привел се над леглото, закрачил напред-назад и пак повторил „Ух-ху!“. Съблякъл се, легнал и заспал дълбоко.

Клетата девойка била едва жива от страх. Дълго се молела и борила с любопитството, което я обхванало и накрая успяла да заспи. Призори принцът станал, навел се за миг над леглото, взел бутилката и ябълката, а после излязъл и заключил вратата след себе си.

На сутринта кралският двор, родителите на девойката и мъдрата старица дошли да я вземат. Тя ги посрещнала, разплакана от радост, и с невиждани почести я завели в замъка.

Кралят и кралицата сърдечно я прегърнали и я поздравили както биха поздравили принцесата, която щяла да пристигне след няколко дни и да се ожени за наследника на трона.

Отсега нататък девойката трябвало да спи в къщичката на морския бряг. Всяка нощ принцът пристигал със своята ябълка и бутилка, а призори си отивал. Но на момичето се сторило, че всеки следващ ден, когато се надвеси над нея, се застоява малко повече, макар тя, потънала в мълчание и с лице към стената, не поглеждала никъде освен в огледалото, когато влизал и излизал.

Другите две момичетa, които загубили ръцете си и вече не живеели в замъка, завидели на почестите, които оказвали на най-малката и я заплашили, че ще се разправят с нея, ако не им върне ръцете. Разплакана, девойката отишла при мъдрата старица за съвет и тя ѝ казала, когато принцът легне до нея, да му каже, без да се обръща към него:

„Ще оставиш ли да ме погубят двете хубавици?
Гибел ме грози, ако не върна техните десници.“

Ала не трябва да казва нищо повече, дори една дума.

С разтуптяно сърце клетата девойка изчакала да пристигне принца. Той се навел над леглото, въздъхнал, после бързо се съблякъл и легнал, а девойката с треперещ глас казала:

„Ще оставиш ли да ме погубят двете хубавици?
Гибел ме грози, ако не върна техните десници.“

Принцът отвърнал:
– Утре извади ръцете под леглото и вземи стъкленицата с жива вода от прозореца. Иди при момичетата, напръскай ръцете с живата вода и ги сложи по местата им. В миг ще се сраснат отново!

Девойката нищо не казала и заспала. Както винаги на сутринта принцът станал, няколко пъти се навеждал над леглото да я наблюдава, но тя не посмяла да го погледне и останала да лежи със затворени очи. Той въздъхнал, взел ябълката, но оставил бутилката, и излязъл. Когато девойката станала, постъпила както ѝ казал и ръцете на момичетата се оправили.

Пристигнала чуждоземната принцеса и трябвало сватбата да се вдигне колкото се може по-скоро. Но почестите, които ѝ отдали, не били по-големи от вниманието, с което обграждали годеницата на морския принц – двете били еднакво почитани от краля и царедворците. Това ядосало другите две момичета и те отново заплашили най-младата, че ако не донесе ябълката на принца, ще се погрижат да пострада. Девойката отишла отново при мъдрата старица за съвет.

През нощта, когато принцът легнал в леглото тя казала:

„Ще оставиш ли да ме погубят двете хубавици?
Гибел ме грози, ако ли ябълка не опитат.“

Тогава принцът отвърнал:
– Вземи ябълката, която е на прозореца и щом излезеш оттук, я сложи на земята. Тръгни след нея, независимо накъде се затъркаля. А когато спре, набери толкова ябълки, колкото искаш и се върни по същия начин, по който си дошла. Девойката не промълвила и дума повече и заспала.

Сутринта на принца му било още по-трудно да си тръгне. Изглеждал развълнуван и не можел място да си намери. Често въздишал и няколко пъти се привеждал над момичето. Възбудено крачел напред-назад от гостната стая до спалнята и обратно. Накрая я погледнал още веднъж и когато слънцето се издигнало, излязъл и заключил след себе си. Когато девойката станала, се разплакала, защото с цялото си сърце вече била влюбена в принца.

После взела ябълката и щом излязла навън, сложила я на земята и я побутнала с крак. Тя се затъркаляла, а девойката вървяла и вървяла след нея, докато се озовала в съвсем непознато място. Стигнала до висока ограда, над която висели клони, отрупани с прекрасни плодове. После излязла пред внушителна порта, украсена със злато и разкошни орнаменти, която сама се отворила и ябълката се претърколила вътре. Девойката я последвала в градината – най-прекрасната, която някога била виждала.

Ябълката спряла под едно дърво с ниски клони, натежали от прекрасни плодове. Девойката напълнила копринената си престилка и се обърнала към портата. Ала градината изглеждала така омайно, че ѝ се дощяло още малко да се порадва на тази красота. Без да мисли за заръката на принца, докоснала ябълката с крак и тя се затъркаляла отново. Портата внезапно се затръшнала със страшен трясък.

Девойката ужасно се изплашила и съжалила, че е постъпила нередно. Но вече не можела да излезе от градината и нямало какво друго да направи, освен да продължи след ябълката. Тя се затъркаляла и спряла до малко огнище, където имало два чайника с вода – единият малък, другият голям. Под големия чайник горял буен огън, а под малкия мъждукало слабо пламъче. Момичето се зачудило какво да прави. Хрумнало ѝ да избута жаравата под малкия чайник и скоро той започнал да ври, а водата в големия се успокоила и изпускала вече само пара. Но девойката не можела да остане повече. Заради неподчинението си очаквала най-малко да умре и била готова за това, защото била загубила любовта на принца.

Тя побутнала ябълката и продължила след нея. Стигнала до средата на градината, където две дечица спели, а слънцето безмилостно ги печало. Девойката ги съжалила, свалила си престилката и ги покрила, за да ги опази от жарките лъчи. Оставила им ябълки, а със себе си взела само толкова, колкото може да носи в ръце. Отново побутнала ябълката, тя се затъркаляла и преди да се усети, момичето излязло на морския бряг.

Там на сянка седели принцът и морската царица. Когато момичето доближило, двамата станали. Принцът я погледнал нежно и с тревога в блесналите си очи. После скочил в морето и белоснежната пяна го скрила.

Морската царица сграбчила ядосано момичето, което решило, че вече е ударил сетния му час и безмълвно се молело за милостива смърт. Морската царица гневно го изгледала и попитала кой му е позволил да се отдалечава от ябълковото дърво. Девойката признала своето неподчинение и добавила, че не иска да стори някому зло, на което царицата отвърнала, че ще провери какво е правила и ще я накаже подобаващо. После побутнала ябълката и тя се изтъркаляла обратно под ябълковото дърво. Господарката видяла, че дървото не е наранено, отново побутнала ябълката и тя се дотъркаляла до малкото огнище. Ала щом видяла малкият чайник да ври буйно, а големият да изстива, ужасно се ядосала, диво сграбчила ръката на момичето и извикала:
– Как посмя да направиш това? Как се осмели да преместиш огъня от моя чайник под твоя?
Момичето нищо не разбирало и отвърнало, че не знае защо. Тогава морската царица отвърнала:
– Големият чайник е любовта на принца към мен, а малкият – любовта му към теб. Сега е лудо влюбен в теб, а любовта му към мен почти е изгаснала. Виж! – провикнала се ядосано. – Моят чайник вече не ври, а твоят буйно прелива! Сега ще проверя какви бели още си направила и ще те накажа подобаващо.

Морската царица отново побутнала ябълката с крак. Тя се дотъркаляла до спящите дечица и владетелката попитала:
– Ти ли стори това?
– Да – отвърнало момичето разплакано, – но не исках да сторя нищо зло. Покрих ги с престилката си, за да не изгорят под жаркото слънце и им оставих ябълките, които не можех да нося.
Морската царица рекла:
– Това, което си направила заедно с откровеността ти, е твоето спасение. Виждам, че имаш добро сърце. Тези дечица са наши – на принца и мои. Сега той обича повече теб и аз ти го отстъпвам. Върни се в замъка и повтори онова, което ще ти кажа – твоята сватба с принца трябва да се отпразнува заедно с тази на брат му. Всички твои скъпоценности, булчинската рокля и сватбения стол трябва да са същите като на другата принцеса. В мига, в който свещеникът ви благослови, аз ще загубя своята сила над него. Ала той притежава всички качества, за да стане велик владетел и настоявам да наследи трона на баща си като негов първороден син. Брат му може да царува в кралството, което ще получи от жена си. Трябва да предадеш всичко това, защото само при тези условия ще освободя принца. А ти, когато си облечеш булчинската премяна, ела тайно при мен, за да видя как изглеждаш.

След тези думи морската царица си заминала. Девойката побутнала ябълката и тя се затъркаляла през градината към замъка, където девойката със смесица от радост и ужас предала съобщението от морската царица на краля. Той с радост приел всички нейни желания и веднага започнали големите приготовления за двойната сватба. Сложили два сватбени стола един до друг, направили две еднакви булчински рокли и скъпоценности.

Когато облекли девойката в сватбената премяна, тя се престорила, че е забравила нещо на долния етаж, слязла с ябълката и я сложила на земята. Тя в миг се търкулнала към морския бряг, където морската царица и принцът я очаквали.
– Добре направи, че дойде – казала морската царица, – защото и най-малкото неподчинение, щеше да ти донесе беда! Ах, но как изглеждаш само!? Наистина ли си облечена като другата принцеса? Тя не е ли с по-красиви дрехи или с по-разкошни украшения?
Девойката отвърнала смирено, че и двете са облечени съвсем еднакво. Тогава морската кралица раздрала дрехите. После грабнала украшенията, метнала ги на земята и се провикнала:
– Така ли трябва да изглежда булката на моя принц! Щом аз ти го дадох, трябва да ти дам и сватбена премяна.
При тези думи тя вдигнала чим трева зад едно огромно дърво и в миг се появила ракла, украсена със злато и скъпоценни камъни. Царицата извадила отвътре сватбените си одежди, които прилегнали на девойката, сякаш били направени за нея. Били невиждано разкошни и покрити с толкова много брилянти, че почти заслепили момичето. Короната също блестяла с най-прекрасните изумруди. Всичко било невиждано красиво!
– Е – рекла царицата, когато завършила тоалета на принцесата, – сега се върни в замъка и покажи как бях облечена аз, когато се ожених за принца. Всичко това подарявам на теб и твоите наследници, но ти трябва да направиш така, че принцът да се гордее с теб и през целия ти живот неговото щастие да бъде най-важното за теб.

„Появила се ракла, украсена със злато и скъпоценни камъни.“

Със сълзи на очи девойката обещала и морската царица я пуснала да си върви. Щом булката се появила в замъка, всички се удивили на красотата и разкоша на нейните дрехи и скъпоценности. В сравнение с тях тези на другата принцеса изглеждали нищожни. Цялото богатство на кралството не стигало, да заплати този разкош. Никой не посмял да заплашва повече прекрасната девойка, защото никоя принцеса на света не е донасяла по-богат дар на своята страна. Сватбената процесия поела към църквата, а свещеникът ги очаквал до сватбените столове с отворени свещени книги. Зачакали принца, който по думите на морската царица нямало да дойде, докато не стане време за благословиите. Всички чакали нетърпеливо и накрая кралят поръчал на един знатен царедворец да седне вместо кралския син на стола.

Ала щом свещеникът започнал да чете молитвата, двете крила на църковната порта се разтворили и вътре влязъл един силен и красив мъж с блеснали очи, който бил кралски облечен. Пристъпил до сватбения стол и избутал своя заместник толкова рязко, та бедният човек едва не паднал, и се провикнал:
– Това е моето място! Отче, изречи сега благословиите!
Докато се произнасяли благословиите, принцът се смирил. После поздравил своите родители и всички царедворци и радостно прегърнал пред всички жена си, която за пръв път се осмелила да го погледне внимателно.

Оттогава насетне принцът станал като всеки друг човек. Когато му дошло времето, наследил кралството и станал владетел, прочут по целия свят, обичан от своя народ и обожаван от съпругата си. Двамата живели дълго и щастливо, а техните наследници още управляват земята, където някога царувал.

КРЕДИТ:„First born, first wed“ The Swedish Fairy Book, (Колекция Hyltén-Cavallius & Stephens, преразказана от Dr.v.Sydow-Lund), превод на английски: Frederick H. Martens; редактор: Clara Stroebe; КОРИЦА: John Bauer; ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2021;

prikazki.eu