Размяната

Живели някога крал и кралица, които нямали деца, макар да искали от все сърце. Най-сетне, в един чудесен летен ден, кралицата родила дъщеря и родителите били безкрайно щастливи. Кръстили новородената принцеса Бианка Мария. Тя била прекрасно дете – с големи сини очи, коралова устица и кожа, деликатна като листенце от цвете. Според обичая най-знатната дама в страната била избрана за нейна гувернантка.

Графиня Есмералда, великата господарка, била натоварена да се грижи за принцесата. Нощем две бавачки бдели над люлката, а денем знатната особа пазела наследничката на кралството. Всичко било наредено както трябва, защото Графиня Есмералда била възможно най-знатната в кралството, ала освен със своя произход, с нищо друго не подхождала за отговорната задача. Годините отдавна ѝ тежали и тя вечно спяла. Главата ѝ непрестанно клюмала, макар и да твърдяла, че само си отпочиват очите ѝ.

През нощта принцесата спяла в голяма спалня, а през деня изнасяли люлката в една акациева горичка близо до палата. Там течала чешма, а наоколо растели розови храсти. Високите дървета надвисвали белите си цветове над люлката, въздухът бил мек и свеж, а белите гълъби долитали от гнездата си да се любуват на спящото дете.
– Тя е толкова прекрасна – гукали и пърхали тихичко те. – Бяла и пухкава като гълъбче.

Ала веднъж се случило нещо ужасно.

Близо до замъка, в най-тъмната гора на планината, в дълбока пещера живеел планински трол с жена си. Съпругата на трола също родила малко момиченце – мургаво бебче с пронизващи черни очи и смолисти коси. Веднъж тролът слязъл да налее вода от чешмата до палата. Крачел с тихи стъпки толкова безшумни, че никой не го усетил. Графиня Есмералда спяла дълбоко в стола си до люлката, а гълъбите гукали и подскачали по пясъчната алея наоколо:
– Не е ли прекрасна? Бяла и пухкава като гълъбче?!

Изпълнен с любопитство, тролът тихо се промъкнал и надникнал между копринените завески да види спящото дете. После бързо се върнал при жена си и рекъл:
– Видях детето, което искам да имам. Бяло и пухкаво като гълъбче, с най-сладката малка устица.
– Не може да си баща на онова дете – отвърнала жена му, като показала зелените си страховити зъби. – Големите тролове създават бебета тролове и трябва да сме доволни от това.

Ала старият трол непрестанно мислел за малката принцеса и не можел да намери покой.
– Майко – рекъл той, – да откраднем кралското дете. Толкова е лесно. Онази стара вещица, която пази детето, спи непрекъснато. Може да вземем принцесата и да оставим нашето тролско мъниче на нейно място.

В началото жена му не давала и дума да се спомене. Макар че била стар грозен трол, тя обичала детето си. Но нейният съпруг не я оставял на мира. Накрая тя не издържала безконечните му заяждания, извадила своето бебе от люлката, увила го в дрипаво одеяло и казала:
– Така да е, върви и размени детето си. Но те предупреждавам – не смей да се връщаш с празни ръце.

С все сили старият трол хукнал към златната люлка в акациевата горичка. Гълъбите подскачали наоколо, дърветата полюшвали цветовете си, а Графиня Есмералда спяла дълбоко в своя мек стол.

Тролът в миг разгърнал завеските на люлката, грабнал принцесата, оставил тролското бебе на нейното място и хукнал, бърз като заек, към планината с ценния вързоп.

Графинята се събудила без нищичко да забележи. Мислела, че принцесата спи. Скоро пристигнала кралицата. Тя обичала всяка сутрин да се разхожда до горичката, за да се порадва на своето бебе. Представете си нейния ужас, когато се надвесила над люлката. Вместо прескъпата Бианка тя видяла бебето трол да се взира в нея със злите си черни очи. Клетата майка изкрещяла от ужас и едва не припаднала.
– Какво е това? Къде е детето ми? Това не е моето дете. Това не е моята малка принцеса!
Графиня Есмералда заговорила сепнато:
– Не е детето на Ваше Величество? Чие друго дете да е? Тук никой не е идвал, ни една жива душа. Аз седя тук сам-сама, напълно будна през цялото време.
Графиня Есмералда не мислела че лъже – тя изобщо не осъзнавала, че непрекъснато спи.

Кралят с всички царедворци незабавно се събрали и поискали съвет от кралския доктор.
– Странен случай, извънредно странен случай – отбелязал той. – Струва ми се, че това е, тъй наречената… – и той изрекъл дълго наименование на латински, което никой не разбрал. – Ала тази болест е лечима – успокоил ги той. Предписал ежедневни млечни бани и бебето да спи върху легло от теменужки, като добавил, че скоро принцесата ще изглежда както преди.

Купили най-превъзходните крави и всеки ден къпели детето в тяхното топло, сметаново мляко. Люлката била препълнена с теменужки, които ухаели божествено, но кралицата не забелязала никаква промяна в принцесата. Била черна и черна си оставала. Ех, не точно черна – по-скоро тъмна като лешник, с черни като въглен очи и коси. Ала целият кралски двор не спрял да повтаря, че момиченцето изглежда невероятно сладко и накрая кралицата започнала да мисли същото. Но всеки път, щом го погледнела, въздишала и си мислела:
– Това не е моето ангелче Бианка Мария.

Междувременно старият трол дотичал до пещерата си с малката принцеса.
– Не е ли сладка? – попитал той, като разгърнал шала, в който я бил увил.
Съпругата трол го погледнала презрително:
– Това безцветно малко същество! Прилича на стрък праз, бледа и слаба. Ама нали я поиска, сега ти се оправяй с нея.
Те положили бебето в тролската люлка, но възглавничката и дюшечето били напълнени с груба слама, в която имало и някой друг стрък магарешки бодил. Щом Бианка Мария усетила твърдата и бодлива постеля, горчиво заплакала.
– Защо реве? – зачудила се съпругата трол.

Но старият трол вече тичал към торфеното блато. Там набрал цветчета пушица, мекички като коприна, а по планинските склонове – дива мащерка. С тези билки той напълнил дюшечето в люлката и щом всичко станало меко и ароматно, малката веднага спряла да плаче и заспала дълбоко.

Тролската принцеса растяла в двореца, но се оказала много странно дете. Ще я наричаме тролска принцеса, защото тя нямала друго име. Троловете не кръщават децата си. Щом някое се появи на този свят, неговият татко плюе по вратлето му и изрича думите:
– Лече-буболече, добре дошло на този свят! – и толкоз.
Кралицата не можела да се пречупи и да я нарича Бианка Мария. Наричала я Черноочка, защото тролското дете имало чифт пламтящи черни очи.
– Откъде дъщеря ни взе тези странни черни очи? – чудел се кралят и се взирал в кралицата.
– Кой би могъл да ни каже? – отвръщала тя с въздишка. – Когато се роди, имаше същите сини очи като теб и мен.

Не било лесно да излезеш на глава с Черноочка. Създавала единствено неприятности на краля, на кралицата и на целия кралски двор. Не получела ли каквото иска, лягала по гръб на пода, ритала с крака във въздуха и диво крещяла, докато накрая се принуждавали да затворят прозорците, за да не я чуват отвън. Ако получела нова рокля, мислела, че е забавно да разлее супата си върху нея или да я мушка с кука, докато не направи дупка. После наблюдавала от ъгъла кралицата, за да види колко е ядосана.

Но най-зле постъпвала със старата графиня Есмералда. Тролската принцеса не можела да понася графинята – ръсела пясък по косата ѝ, когато заспи или криела обувките ѝ в храстите. Понякога самата тя се криела и се забавлявала чудесно да наблюдава как старата графиня обикаля да я търси. Прокрадвала се с часове между храстите, докато великата господарка не започнела да се олюлява на бастуна си – разтрепервала се цялата и оставала без дъх от трескавото търсене.

Известно време кралят потупвал тролското дете заради пакостите му, но тогава то се озлобявало като същински див звяр. Лицето на Черноочка ставало мораво и крещяла така ужасяващо, че дори кралят взел да се плаши. Затова престанал да я бие. За всеобща изненада кралят имал слабост към твърдоглавото дете и то скоро се възползвало от чувствата му.

Тролската принцеса нямала още осем години, когато веднъж чула нещо, което кралят разказвал по време на вечеря, дръпнала брадата му игриво и възкликнала:
– Ах, стари татко кралю, дано има още някой, който мисли така!
Кралицата се изчервила и тревожно погледнала съпруга си. Но кралят прегърнал момиченцето и отвърнал през смях:
– Ти си най-лошото тролско дете в целия свят.

Горе в планината Бианка Мария също навършила осем години. Израснала слаба и висока за възрастта си, с красива руса коса. Била много послушна и вярвала, че троловете са нейните родители, макар да усещала в сърцето си, че не ги обича толкова, колкото трябва. За стария татко трол тя все още била възможно най-сладката гледка на света.
– Толкова бели пръстчета! – често ахкал той. – Такава копринена кожа и тъй прекрасна руса коса!
Тролът дълбоко се разчувствал, когато говорел с нея – вирел си главата, целувал малките ѝ пръстчета и църкал като плъх.
– Не се прави на глупак, грозен стар негоднико! – пресичала го жена му и здраво го плясвала през ръцете. Тя не изпитвала слабост към кралската дъщеря. Хич не ѝ харесвало, че Бианка Мария е винаги добра и послушна и се съгласява с всичко, което я карали да върши.

Веднъж тролската съпруга викнала ядосано на момичето:
– Да това, Да онова, вечно казваш Да. Не може ли поне веднъж да кажеш Не?
Ала Бианка Мария не се сърдела. Тихо вършела своята работа и не противоречала с нищо на кавгаджийката.

От малка я карали да помага. Често ходела в дълбините на гората до един бълбукащ извор за вода, който не пресъхвал ни зиме, ни лете. В гората брезите шумолели толкова приятелски, а боровете нашепвали толкова вежливо, че Бианка Мария станала приятелка на всички дървета.

А колко обичала горските животни! Малките катерички се мятали към нея с разперени във въздуха опашки, за да я поздравят.
– Толкова си подранила! – казвали те и присядали на задните си крачета. – Дали случайно нямаш ядки или нещо друго вкусно в джобчето си?
Бианка Мария винаги носела лакомства, които катеричките вземали от ръцете ѝ.

Момичето познавало всяка птичка в гората и можело веднага да каже дали чурулика чинка или щиглец в клонака. Детето седяло неподвижно и слушало песните на дрозда и тихичкото гукане на гълъбите.

Бианка обичала не само горските животни, а била добра и с онези неприятни едри жаби, които обитават пещерите. Тя знаела, че старата тролска съпруга ще убие всяка жаба, която мерне, затова веднага ги изнасяла на безопасно място. Те били тежки, влажни и неприятни за пипане, но Бианка Мария вдигала всяка внимателно с малките си пръстчета и прошепвала:
– Клето същество. Нищо не може да се направи, ако си роден грозен и тромав. Но не идвай тук, защото ще те убият с метлата – и оставяла жабата в тревата.
Малката Бианка харесвала дори плъховете. Събирала зрънца в една стара делва, която държала на пода зад леглото си, а нощем плъховете дотичвали и църкали:
– Да пируваме! Да пируваме!

Един ден старицата хванала два гълъба. Тя ги убила, оскубала и ги пъхнала в гърнето. Бианка стояла наблизо и плачела. Тролската съпруга ужасно се ядосала.
– Стига! – викнала тя. – Да ревеш за два нищо и никакви гълъба. Никога няма да станеш смело тролско дете. Не мога да разбера откъде си се взела такава.
Разбира се, тролската жена знаела твърде добре, ала старият трол строго ѝ забранил да говори за това и тя не смеела да пророни дори една дума, с която да подскаже или намекне на Бианка, че е кралска дъщеря.

Годините се изтърколили неусетно и ето че двете девойки навършили седемнайсет. Тролската принцеса странно се разхубавила. Не израснала висока, но била слаба и красива. Кожата ѝ вече не била тъй мургава, както някога. Косата ѝ останала гарвановочерна, падала на вълни и се виела на къдрици около лицето. Тя имала големи черни очи, които сигурно щяха да са красиви, ако можеха да изразят поне капка любезност и отзивчивост, но вместо това, тя се втренчвала гневно в хората. Когато била ядосана, очите ѝ мятали пламъци и никой не смеел да срещне нейния поглед. Когато била доволна, очите ѝ излъчвали подигравка и презрение. Тролската принцеса гледала на всички отвисоко и колкото повече растяла, толкова по-подла ставала. Пляскала слугите зад ушите и мушкала с игли камериерките, докато я обличали. Ако престарялата Есмералда се осмеляла да се скара, тя отвръщала:
– Защо да те слушам? Ти си толкова стара. Спи си там в стола и ме остави на мира. Ще правя каквото си искам.

И наистина правела каквото си иска. Понякога отказвала да стане и лежала цял ден, завита до уши под завивките. Ако някой влезел на пръсти да провери дали спи, тя изкрещявала:
– Разкарай се от тука и ме остави сама!

Друг път ставала преди изгрев слънце, когато мъглата все още се стелела над поляните, а Зорницата блещукала на небосвода. Тролската принцеса отивала в конюшнята, събуждала коняря, като му дърпала косата и го карала да оседлае най-дивия кон. Яздела навън сама.
– Не желая дебелак като теб по петите си – отвръщала на коняря, когато се опитвал да я придружи. Тя не яздела в тръст или лек галоп, а препускала лудо, тъй бързо, че пресичала гората като вихрушка и крещяла тъй силно, че всички зайци, лисици, катерици и елени се разбягвали пред нея.

Веднъж тролската принцеса се прибрала у дома толкова потна и зачервена от езда, че кралят настоятелно я помолил да бъде по-внимателна. Забележката му така я ядосала, че счупила едно огромно огледало с дръжката на камшика си за езда. Строшеното стъкло се изсипало като ледена градушка, кралят пребледнял и напуснал стаята. Ни той, ни кралицата можели да се справят с нея и затова решили да я омъжат колкото се може по-скоро.
– Може от нея да излезе по-добра съпруга, отколкото дъщеря – отбелязал кралят, но кралицата не хранела особени надежди.

За годеник избрали най-знатния млад херцог в кралството. Разбира се, той бил невероятно поласкан, че ще получи единствената кралска дъщеря за своя съпруга и не задал никакви въпроси – поклонил се дълбоко и рекъл:
– Моите най-дълбоки благодарности.
Тролската принцеса също харесвала младия херцог. Мислела, че е красив и се държала с него толкова мило и любезно, че в началото той я взел за истински ангел. Приготовленията за сватбата започнали незабавно.

Но не изтекло много време и Черноочка започнала да показва истинската си природа. Херцогът останал изумен. Дори не бил сънувал, че ще я види как пляска слугите и дърпа ушите на придворните дами. Веднъж тя дори се изплезила на старата Графиня Есмералда пред него.
– Принцесо! – възкликнал той поразен, а очите му проблеснали гневно.
Ала Черноочка се врътнала към него и викнала:
– Принцесо, принцесо! Сякаш на принцесите не е позволено да вършат каквото си щат. Не може да очакваш вечно да ходя на пръсти около това бостанско плашило. И не ми прави тези физиономии. В крайна сметка, аз съм с по-висок произход от тебе.

Девойката ставала все по-своенравна пред младия си годеник. Понякога му обръщала гръб и казвала:
– Махай се! Не мога да понасям гласа ти.
Друг път изтъквала хиляди недостатъци в него или дрехите му. Ако яздели заедно, тя се забавлявала да препуска толкова бързо, че да не може да я настигне. Чакала го пред дворцовата порта и му се присмивала:
– Клето момче, не си ли се качвал на кон досега?

Но на следващия ден мед ѝ капел от устата. Не оставала мила дума, която да не кажела.
– Мили мой, най-скъпичък красавецо, очарователен херцоже! – нашепвала, а черните ѝ очи проблясвали към него. – Ти си като медена питка. Мога да те изям! – и отваряла уста сякаш се кани да го ухапе.

Младият херцог се притеснявал все повече от бъдещата си съпруга. Щяло му се да избяга, но баща му не позволявал.
– Ако ще да е най-подлата вещица трол – заявил баща му, – това е рядка чест да бъдеш избраник на принцесата. В крайна сметка тя е кралската дъщеря.

Бианка също пораснала и един ден старият трол рекъл на жена си:
– Дойде време да представим дъщеря си в тролския кралски двор. Аз много се гордея с нея и искам всички да видят колко хубава дъщеря имаме.
– Дано не разберат, че си я откраднал, защото тя прилича на теб и мен толкова, колкото гълъб на жаба.

Но старият трол не отстъпвал и една лятна вечер те завели Бианка в една огромна планинска пещера дълбоко в гората, където живеел кралят на троловете и тази вечер бил поканил всички на тържествен бал.

Слънцето тъкмо залязло, когато те влезли вътре. Балът бил многолюден и миришело толкова силно на тролове, че щом Бианка застанала на прага, направила крачка назад. Ала тролската съпруга я смушила и рекла:
– Стига си скромничела. Покажи малко тролски разум.

Бианка пристъпила в залата. Кралят и кралицата седели на тронове в дъното на пещерата. И двамата били накичени с толкова скъпоценности и злато, че едва можели да мърдат. Кралицата напомняла малко на огромна жаба. Кралят бил стар и възлест като брулено от ветровете вековно дърво и имал удивително дълга опашка, цялата накичена със златни пискюли и скъпоценни камъни. Единственият им син, коронованият принц на всички тролове, стоял до неговия трон. Той бил слаб и висок. Щом забелязал Бианка, той се засмял радостно и в устата му се открили два реда остри жълти зъби.

Тролове с всякакви размери и форми стояли прави до стените. Едни били космати като зайци, с изпъкнали очи като на риби, бледи и с окаян вид. Други пък били прозрачни като стръкове трева, трети нямали глави и говорели с кореми, но до един имали приповдигнато настроение. Смеели се, надвиквали се и вдигали шум, като котешка битка нощем.

И ето – музиката започнала. Музикантите не се виждали, защото не се считало за изискано, но музиката се чувала силно. Тромпетите засвирили, барабаните забили, а пискливите трели на флейтите разцепили въздуха като пронизващ зъбобол. Било просто удивително.

Отначало всички тролове танцували спокойно, но скоро започнали да се тресат, да се премятат в салта и да се гърчат диво като змии. Задумкали и вдигнали такава олелия, че Бианка едва ги различавала един от друг. Неочаквано принцът застанал пред нея, поклонил се дълбоко и я поканил на танц. Заподскачал като скакалец, големите му уши заплющели и така се захилил, че тролските му зъби до един се видели. Бианка се вцепенила от страх. Планинската пещера ставала все по-гореща и по-гореща и скоро девойката така се замаяла, че се строполила на пода в несвяст.
– Ставай! Свести се! – викала тролската ѝ майка и я плискала с вода. – Помисли си само колко си щастлива! Принцът те избра за своя съпруга и един ден ще станеш кралица на троловете.

Тя била съвсем права. Принцът бил загубил ума си от любов по Бианка и преди лятото да изтече, щели да вдигнат тяхната сватба. Можете да си представите колко се изплашила Бианка. Тя не била надменна или самовлюбена, но да стане жена на коронования принц?! Само като си представела, че ще трябва да живее в отвратителната пещера с това безформено чудовище, се ужасявала. От този ден нататък Бианка мислела единствено как да избяга. Тя не знаела къде може да иде, но била сигурна, че непременно трябва да избяга.

Тролската принцеса се чувствала по същия начин. Тя безкрайно се отегчавала от своя годеник, а той се плашел все повече от нея. Когато я представил на знатните си родители, тя се държала отвратително и шумно се прозявала на масата. После танцувала дивашки, ритала с крака във въздуха и крещяла лудешки, сякаш е на лов, та херцогът и херцогинята ужасно се ядосали. Но и девойката едва ги понасяла и решила никога да не става снаха в това знатно семейство, защото при всяко нейно движение те втренчвали в нея изумени очи и се възмущавали от всяка нейна прищявка. Тролската принцеса искала да тръгне по широкия свят и да открие нови вълнуващи преживявания далеч от краля, кралицата и кралския двор.

Сватбеният ѝ ден бил определен за средата на август – в същия ден и Бианка трябвало да се омъжи за тролския принц. Рано сутринта, когато тревата все още била покрита с роса, двете момичета се измъкнали. Случайно пресекли една и съща лешникова гора, но не се срещнали. Бианка чула шумолене и решила, че наблизо дебне лисица. Тролската принцеса замръзнала. Заслушала се как Бианка си проправя път през храсталака и решила, че пърхат гълъби. И така, те пропуснали да се видят една друга.

Бианка хванала пътеката, която я извела до акациите в дворцовата градина, откъдето тролът я бил отвлякъл. Кралицата стояла до чешмата и наблюдавала как бълбука водата, ала мислите ѝ били надалече. Спомняла си скъпата малка Бианка Мария и колко щастлива била тогава.

Внезапно пред кралицата се изправила девойка, която така удивително приличала на самата нея, когато била седемнадесетгодишна, че ахнала от изненада. В този миг Бианка осъзнала, че стои пред собствената си майка, която е разтворила обятия за нея.
– Моята Бианка Мария – прошепнала кралицата.
Бианка се хвърлила в прегръдката на кралицата и за пръв път разбрала какво е да се сгушиш в милата си майчица. После разказала за живота си при троловете и тогава кралицата разбрала какво се било случило. Но вече не можели да разпитат старата Графиня Есмералда, защото спяла дълбоко, много по-дълбоко от дрямка – тя била мъртва отдавна. При все това никой не се съмнявал, че Бианка е истинската дъщеря на кралицата. Те толкова си приличали – чак до връха на пръстите и деликатните си уши.

В гората Черноочка излязла пред пещерата на стария трол, където тролската майка цепела дърва. Те били сурови и твърди и старата жена кълняла ужасно, докато работела. Момичето избухнало в бурен смях.
– Точно така – провикнало се то. – Така се вършат нещата. Не ти ли харесва – казваш го!
Майката трол вдигнала очи, уловила погледа на момичето и в миг осъзнала, че това е собствената ѝ дъщеря:
– Дивото ми бебче! – извикала тя и я грабнала в прегръдките си. Развълнуваната майка обичливо започнала да роши косата на дъщеря си.
– Виж ти! – рекла тя внезапно. – Ей тук напипах степана малка къдричка, която човешки гребен не може да среше. Нали? – и момичето избухнало в смях, защото си спомнило мъките, които полагали в двореца да срешат къдравата туфа коса. – Нека те целуна, момичето ми – казала майката трол и мляснала дъщеря си от все сърце.

Така станало, че младият херцог се оженил за Бианка в същия ден, в който Черноочка се оженила за тролския принц. И двете сватби били отпразнувани много тържествено.

Същата вечер Бианка и нейният съпруг, следвани от свитата си, яздели през гората към палата на херцога. Внезапно видели огромна клада да пламти в дълбините на гората. Пушек и искри хвърчали в нощното небе. Диви крясъци и викове раздирали планината. Цялата свита продължила към селото, а зад тях огънят бавно загаснал и искрите изчезнали.

В замъка херцогът вдигнал булката си от седлото на коня и двамата, ръка за ръка, поели към живота си заедно.