Пелерината на магьосника

Високо в планината един зъл магьосник си построил разкошен замък, а пред него с магия сътворил толкова прекрасна градина, че в света нямало равна на нея. От лехите греели най-разкошните цветя, по овошките зреели най-вкусните и сочни плодове, а от клоните на лозниците висели най-сладките и сочни гроздове на земята. Под шарените сенки на дърветата магьосникът лежал на своята лежанка от кадифе, а пред него на тревата чудно хубави момичета изкусно пеели и танцували под звуците на своите китари.

Моминските песни били кръшни и весели, но танцьорките били тъжни и изплашени. Те мразели жестокия магьосник, задето ги отвлякъл от родните им домове. Момичетата треперели за живота си, защото, ако тиранинът решал, че някоя не пее и не танцува достатъчно добре, той отварял портата на градината и я изхвърлял в дълбоката тъмна гора, пълна с мечки и вълци. Там клетите момичета се загубвали и ни една не успяла да се завърне при своите родители.

Щом магьосникът изхвърлел някое момиче, което му било дотегнало, той обличал фината си кадифена роба, с която заприличвал на изискан господин, намазвал устните си с мед, примесен с вълшебна роса, за да бъдат думите му благи и омайни. Отгоре си намятал черна летяща пелерина, която се превръщала в гигантски криле и политал да търси нова жертва.

Когато някоя девойка му харесвала, той простирал в краката ѝ пелерината си, точно както правят благородните рицари, за да отдадат чест на някоя хубавица. Ако тя стъпела отгоре, той бързо я омотавал в пелерината и отлитал. Но ако девойката го отхвърлела, той не можел да ѝ навреди, защото силата му се простирала единствено върху онези, които по своя воля стъпвали върху пелерината.

При един от своите полети той кацнал в малко селище. Там видял Алвида – дъщерята на ковача, която седяла на прозореца и решела дългата си златиста коса. Лицето ѝ било ведро, очите ѝ чисти и всички много я харесвали.

Магьосникът бил запленен от тази красота, но не се осмелил да иде веднага при нея. Започнал да я дебне и когато тя тръгнала с кошница в ръка за горски плодове, той я проследил. Там, където горската пътека свършвала, той внезапно се появил и прострял черната си пелерина пред нея.
– Прекрасна хубавице – рекъл той, – твоите крачета са тъй малки и прекрасни, че не бива да стъпват по земята. Стъпи на моята пелерина.
В началото Алвида се изплашила, но после се разсмяла:
– Не съм никаква хубавица. А ти трябва повече да се грижиш за красивата си пелерина. Представи си, че падне на земята. Цялата ще се покрие с кал и борови иглички.

Тя вдигнала пелерината, внимателно я изтупала и я подала на магьосника.
– Така е по-добре – рекла Алвида. – Повече не прави това, защото ще е твърде жалко да съсипеш тази хубава пелерина.
Тя разклатила пръст закачливо, махнала за сбогом и хукнала с леки стъпки към гората. Но магьосникът непременно искал да я отвлече. Прокраднал се зад нея и започнал да крои планове как да я примами.

В една долчинка забелязал да пасат стадо кози, а сред тях стоял изправен огромен козел с извити рога. „Ако го накарам да изплаши момичето – помислил си той, – ще успея да я загърна в пелерината, уж да я защитя“.

Той извадил вълшебната си свирка и издухал от нея рояк пчели, които изпожилили горкия козел до полуда. Животното опитвало да пребори жилещите насекоми с рогата си, но щом разбрало, че не може, се огледало наоколо да намуши нещо друго. Забелязало Алвида и с все сила се втурнало към нея, точно както се надявал магьосникът. На два скока се озовал зад девойката и разгърнал пелерината, уж да я защити от побеснелия козел.

Ала сметките на злодея се оказали криви. Алвида се изплашила от козела, но не хукнала да се спасява в магьосническото наметало. Вместо това се скрила зад една ела, около която двамата с козела започнали бясно да се преследват.

Девойката се спънала в едно коренище и магьосникът ловко прострял наметалото с надежда тя да падне отгоре му. Но станало друго – тя паднала настрани, а козелът налетял в пелерината и оплел рогата си в нея. Магьосникът повалил животното в безсъзнание, но когато освободил дрехата от острите му рога, за свой яд видял огромна дупка в ценната си пелерина.

Алвида също я видяла и понеже мислела, че злополуката станала защото магьосникът искал да ѝ помогне, я обзело съчувствие и пристъпила към него.
– Колко жалко, че красивото ти наметало е съдрано – рекла тя – и това се случи заради мен. Може би ще успея да го зашия.

Тя отчупила трън от един шипков храст, с друг го продупчила в единия край и си направила игла. После отскубнала фин златен косъм от своята коса и ето, че имала конец.
– Подай ми пелерината – подканила го тя. – Ще я зашия внимателно и скъсаното няма да личи, а когато се прибереш у дома, някой друг умело ще я поправи.
Тя надиплила пелерината върху коленете си и закърпила дупката колкото можело.

Ала магьосникът нямал никакво желание да я остави да си тръгне.
– Ще проверя дали е зашито добре – казал той, вдигнал наметалото нагоре и поклатил глава. – Има нужда от още няколко бода.
Алвида протегнала ръка да я вземе. В този миг магьосникът отпуснал пелерината и я провлачил по земята. Без да иска, девойката стъпила върху нея и злодеят в миг я омотал. Клетата Алвида видяла как наметалото се превръща в огромни черни криле и усетила, че се издига нагоре.

Ала от всичко най-ужасно било да гледа как лицето на магьосника се променя. Очите му се преобразили в пламтящи огнени топки, устата му се разкривила в зловеща усмивка и се открили страховити като на тигър зъби.
– Помощ, помощ! – закрещяла Алвида от ужас и отчаяние.

И сякаш викът ѝ бил чут, защото златният косъм, с който закърпила пелерината, се закачил в клона на една ела. Магьосникът дърпал силно, ала нишката излязла по-здрава и не се скъсала, но докато дърпал, пелерината здраво се омотала в клоните. За да я освободи, се наложило да използва и ръката, с която държал Алвида за кръста. Щом я пуснал, тя сръчно се спуснала надолу, хванала се за един по-нисък клон и скочила на земята.

Девойката хукнала с всички сили към дома и щом влязла вътре, се строполила на пода, трепереща от страх и умора. Доста време минало преди да се пооправи и да разкаже на родителите си какво е преживяла.

Магьосникът отлетял обратно към своя замък и щом го видели тъй бесен и гневен, всички се изпокрили от страх. Никой не смеел нито да говори, нито да шепти, докато не се прибрал в стаята си.

Злодеят си легнал в леглото и затворил очи, но не можал да заспи. Стаята била необичайно светла и ярка.
– Изглежда луната блести през прозореца – рекъл си той и се обърнал на другата страна.

Но силната светлина продължавала да му пречи. Той понечил да спусне завесите, но когато погледнал навън, видял, че в небето няма луна и когато се огледал, разбрал, че светлината идва от летящата пелерина, окачена на стола. Косъмът на Алвида тъй силно блестял върху черното наметало, както добрите дела блестят над злите.
– Добре, за това лесно ще се погрижа – рекъл той и прегънал наметалото така, че кърпеното останало отдолу.

Легнал в леглото, но едва затворил очи и сиянието отново озарило стаята. Златната нишка блестяла още по-ярко през гънките на пелерината.

Вбесен, магьосникът се втурнал с нож в ръка и разпорил шева. Дупката зейнала, грозна и голяма, а той изхвърлил златния косъм през прозореца.

„Сега ще поспя“ – помислил си той, ала едва затворил очи и скочил на крака – светлината блестяла отново. Погледнал към наметалото и видял, че нишката пак си е там и лъчи още по-ярко.

Магьосникът отнесъл пелерината в най-тъмната изба, прокопана в дълбините на замъка, но всичко излязло напразно. Косъмът блестял през стени, подове и тавани. Най-сетне злодеят разбрал, че не може да се отърве от тази светлина.

Не успял да дремне и миг нито в тази, нито следващата, нито по-следващата нощ. Когато наближила четвъртата нощ, той наметнал пелерината и полетял към селцето, където живеела Алвида. Там потропал на прозореца ѝ.
– Кой е? – попитала тя, като се изправила в леглото, сепната в съня си.
– Аз съм – отвърнал той. – Отвори прозореца да поговоря с теб. Няма да ти причиня злина.
Алвида разпознала гласа и се мушнала под завивките, цялата разтреперана от страх.
– Ела – настоявал той. – Твоят подъл златен косъм, с който ми заши наметалото, не спира да блести и ми пречи да спя. Измъкни нишката или ще те накарам да страдаш.

Ала този път не можал да изплаши Алвида – тя знаела, че троловете и магьосниците не смеят да пристъпят в християнски дом. Девойката стояла без да мърда, сякаш нищо не се е случило.

Магьосникът започнал да я моли и съблазнява:
– Ако извадиш косъма, ще ти дам торба злато.
Алвида мълчала.
– Ако срежеш нишката, ще ти дам огромно стопанство с ниви и пасища.
Но колкото и прекрасни неща да предлагал, отговор нямало. Накрая магьосникът се върнал с празни ръце в своя замък.

Щом кацнал в своята градина, му хрумнала друга идея. Той не успял да подкупи Алвида, но ако ѝ даде нещо, може би от благодарност, тя ще извади блестящия косъм.

Вдъхновен от своята идея, той привел върховете на дърветата и набрал най-сочните и зрели плодове. После извадил с корените една лоза, отрупана с грозде. Увил всичко в своята пелерина и полетял обратно към прозореца на Алвида. Там засадил лозата, привързал дългите ѝ клони около прозореца по стените и накрая окачил плодовете всред зелените гирлянди на прекрасната лозница, така че всичко като празничен венец красиво опасало прозореца на момичето.

Магьосникът се върнал в замъка и легнал в леглото си. Странно, този път щом притворил очи, златният косъм засветил по-меко и той най-сетне заспал.

На следващата утрин Алвида надникнала през прозореца и видяла бедна старица, приседнала отстрани да яде едра сочна круша. Старицата се надигнала с поклон:
– Благодаря за прекрасната круша – рекла тя. – Падна от прозореца ти на пътя, а плодовете, които са отвън, всеки има право да вземе.

Щом Алвида видяла колко прекрасно бил украсен нейния прозорец, разбрала, че магьосникът се опитва да я убеди да го отърве от златния косъм. Самата Алвида дори не докоснала плодовете. Оставила ги един след друг да опадат, а морните и ожаднели пътници вдигали от земята ябълка или круша и я благославяли за подаръка. Всяка вечер клоните на лозата се оголвали, но сутринта отново били отрупани с плодове.

Една нощ магьосникът отново потропал на прозореца на Алвида.
– Слушай, моето момиче – казал той, – дарих ти всичките си съкровища от моята градина, за да замъглят блясъка на твоя златен косъм, но на това трябва да се сложи край. Няма ли най-сетне да срежеш този шев и най-сетне и аз да се наспя спокойно?
Алвида не отвърнала нищо. Мислела, че нишката трябва да си остане на мястото.

Така и станало – магьосникът никога не успял да се отърве от нея. Всяка нощ той, който причинявал само злини, трябвало да лети и да раздава подаръци на измъчените и нещастните. И ако някога посегнел на девойка, без значение колко красиво бил подредил прозореца на Алвида, нишката блесвала със страшна сила. Ден и нощ за магьосника нямало минута покой, докато не върнел отвлеченото момиче в родния му дом.