Върколакът

Живял някога един могъщ крал заедно със своята кралица. Двамата имали едно единствено дете, момиченце, и я пазели като очите си. Обичали я повече от всичко на света и най-съкровените им блянове били как ще се радват на принцесата, когато порасне. Ала ги споходила беда – момиченцето било още малко, когато кралицата се разболяла внезапно и починала. Огромна мъка засенчила цялото кралство, защото всички обичали кралицата. Кралят бил така покрусен, че не желаел повече да се жени и едничката му радост останала малката принцеса.

Времето вървяло и ден след ден кралската дъщеря растяла все по-висока и по-красива, а баща ѝ изпълнявал всяка нейна приумица. Тя била заобиколена от многобройна свита придворни дами, които нямали друга работа, освен да изпълняват прищевките на принцесата. Измежду тях имало една вдовица с две дъщери. Тя изглеждала очарователно, умеела да говори ласкаво и завладяващо. Била мека и хлъзгава като коприна, ала сърцето ѝ преливало от злоба и лицемерие.

Щом кралицата се споминала, тя веднага започнала да крои планове как да се ожени за краля, за да станат и нейните дъщери принцеси. Тя обградила малката принцеса с внимание, ласкаела я с фалшиви комплименти за всяка нейна дума и постъпка и непрекъснато повтаряла колко щастлив щял да бъде кралят, ако си вземе друга жена. Наговорила купища приказки за това и онова и скоро принцесата повярвала, че тази жена разбира от всичко. Затова веднъж я попитала каква съпруга би подхождала най-много на краля. Придворната дама отвърнала с меден гласец:
– Не ми е работа да те съветвам за това, но е най-добре той да избере кралица, която е добра към малката принцеса. Онова, което със сигурност знам, е, че ако случайно предпочете мен, ще ме е грижа единствено за малката принцеса и ако тя пожелае да си измие ръцете, една от дъщерите ми ще държи купата с вода, а другата кърпата за ръце.
Коварната придворна дама разправяла какво ли не, а кралската дъщеря ѝ вярвала, както правят децата.

От този ден нататък принцесата не дала мира на баща си, молела го отново и отново да се ожени за добрата и красива дама. Въпреки това, той не желаел. Но момичето не се примирявало – настоявало и настоявало, а двуличната дама го окуражавала все повече. Един ден детето отново заговорило за това и най-сетне кралят се предал:
– Виждам, че накрая ще стане твоето, макар да е изцяло против моята воля. Ще приема, но само при едно условие.
– Какво условие? – попитала принцесата.
– Ако се оженя отново – отвърнал кралят, – ще е само заради безспирните ти настоявания. Затова ще ми обещаеш, че ако в бъдеще не си доволна от своята мащеха или доведените си сестри, до ушите ми няма да достигне ни едно мрънкане или оплакване от теб.
Тя тържествено обещала и двамата се споразумели. Скоро след това кралят се оженил за придворната дама и тя станала кралица на държавата.

Времето вървяло, кралската дъщеря пораснала и станала най-красивата девойка нашир и длъж. А дъщерите на кралицата изглеждали съвсем обикновени, при това били толкова зли, че никой не ги споменавал с добро. Затова не било много чудно, че от изток и запад заприиждали много поклонници да искат ръката на принцесата, но никой не проявил интерес към дъщерите на кралицата. Това разгневило майката, но тя прикрила яда си. Държала се по-сладко и приятелски от всякога.

Всред женихите имало един кралски син от далечна страна. Той бил млад, смел и обичал принцесата предано. Тя приела неговото предложение и двамата се сгодили. Кралицата гневно наблюдавала всичко, защото искала този принц да избере някоя от нейните дъщери и лека-полека една мисъл се загнездила в главата ѝ – да раздели годениците.

Скоро се появила възможност. Пристигнала вест, че врагове са навлезли в земите на кралството и кралят потеглил на война.

И ето, принцесата най-сетне прозряла каква е всъщност нейната мащеха, защото сега тя станала точно толкова груба и жестока, колкото преди се преструвала на благосклонна и внимателна. Нямало ден без да хока и заплашва принцесата, а дъщерите ѝ по всичко приличали на майка си.

Но кралският син, годеникът на принцесата, пострадал още повече. Един ден той отишъл на лов, заблудил се и не успял да намери свитата си. Тогава с помощта на черна магия злата кралицата го превърнала във върколак, обречен да броди из горите до края на живота си. До късно през нощта свитата му обикаляла да го търси, но от принца нямало и следа.

Само си представете каква мъка завладяла принцесата, когато разбрала как е завършил ловът. Тя страдала, ден след ден плачела и никой не можел да я утеши. Кралицата се присмивала над нейната тъга, а злото ѝ сърце преливало от радост, че е разрушила щастието на заварената си дъщеря.

Веднъж, докато принцесата била сама в покоите си, ѝ хрумнало да отиде в гората, където изчезнал принцът. Тя отишла при своята мащеха и помолила да се разходи, за да облекчи мъката си. Кралицата отказала, защото винаги предпочитала да отвръща с „не“, вместо с „да“. Ала девойката молела така настоятелно, че накрая се съгласила, но наредила на дъщерите си да я придружат, за да я държат под око. Това предизвикало много спорове, защото никоя от двете не желаела. Всяка изброила куп извинения и накрая изтъкнали, че няма нищо приятно в една разходка с кралската дъщеря, защото тя не правела нищо друго, освен да реве. Ала кралицата имала последната дума и наредила на една от дъщерите си да придружи принцесата, независимо какво желае и какво не.

И така, момичетата излезли от палата и се отправили към гората. Кралската дъщеря вървяла между дърветата, слушала песните на птиците и мислела за своя любим – копнеела тъй силно поне за миг да го види, но него го нямало. След нея вървяла дъщерята на кралицата, сърдита и на принцесата и на тъгата ѝ.

Повървели и стигнали до една къщурка в дълбините на гората. Кралската дъщеря усетила силна жажда и пожелала двете да влязат вътре и да помолят за вода. Но дъщерята на кралицата, още по-ядосана, казала:
– Не стига ли, че тичам подире ти из тези пущинаци? Сега пък настояваш аз, принцесата, да вляза в тази жалка къща. Не, кракът ми няма да прекрачи прага! Щом искаш, върви сама!

Дъщерята на краля не губила повече време. Постъпила както доведената ѝ сестра пожелала и влязла вътре сама. Там една старица седяла на дървена пейка, а годините така ѝ тежали, че главата ѝ непрестанно треперела. Принцесата любезно поздравила:
– Добър вечер, майко. Може ли да ми дадете да пия вода?
– Добре си дошла – отвърнала възрастната жена. – Коя си, та посмя да влезеш в схлупената ми къщурка и любезно да ме поздравиш?
Кралската дъщеря се представила и казала, че е тръгнала на разходка, за да облекчи голямата си мъка.
– Какво те мъчи, детето ми? – попитала жената.
– Съдбата ми е отредила да съм нещастна – отвърнала принцесата – и никога повече няма да ме споходи щастие. Загубих единствената си любов и само Бог знае дали ще го видя отново, – а после разказала всичко и по бузите ѝ се затъркаляли сълзи като малки поточета, та всеки би я съжалил.

Когато свършила, старицата рекла:
– Добре стори, че сподели мъката си. Тъй отдавна живея, че много видяха очите ми и много научих. Ето какъв съвет ще ти дам. Когато излезеш от тук, ще видиш бяла лилия. Това цвете не е обикновено, а вълшебно. Тичай бързо и го откъсни. Ако успееш, няма защо да се тревожиш, защото ще се яви някой, който ще ти каже какво да направиш.
После двете се разделили – принцесата благодарила и поела по пътя си, а старицата приседнала отново на пейката и главата ѝ пак затреперила.

През това време доведената сестра стояла пред къщата, раздразнена и ядосана от дългото чакане. Както можело да се очаква, щом девойката излязла, трябвало да слуша всякакви обиди и нападки. Но принцесата не обърнала никакво внимание – мислела единствено дали ще види цветето, за което ѝ казала жената. Както вървели през гората, принцесата внезапно забелязала прекрасна бяла лилия, израснала на пътя. Зарадвана, тя се втурнала да я откъсне, но щом посегнала, цветето изчезнало и се появило пак, но малко по-нататък.

Изпълнена с решителност, кралската дъщеря престанала да слуша виковете на доведената си сестра и хукнала след цветето. Ала щом посегнела към лилията, тя изчезвала отново и изниквала малко по напред. Това продължило доста време и принцесата навлизала все по-навътре в дълбините на гората. Лилията продължавала да се скрива и показва, но всеки път израствала все по-голяма и красива от преди. Накрая принцесата стигнала до висок чукар и когато вдигнала очи нагоре, видяла лилията, израснала върху голата скала – бяла и искряща като ярка звезда.

Без да обръща внимание ни на острите камъни, ни на стръмния склон, кралската дъщеря се изкачила до върха. А когато успяла, „Най-сетне!“ – лилията останала на своето място и принцесата я откъснала.

Щастието ѝ било така голямо, че съвсем забравила и доведената си сестра и всичко останало. Непрестанно се взирала в прекрасното цвете. После внезапно се сетила за мащехата си и какво щяла да каже, когато се прибере толкова късно. Огледала се, за да намери пътя към замъка. Но през това време слънцето залязло и навред притъмняло. Под скалата се простирала гората – толкова тъмна и непрогледна, че нямало как да открие обратния път. Принцесата ужасно се изплашила, защото нямало какво друго да направи, освен да прекара нощта сама на върха. Тя приседнала на скалата, обронила глава и заплакала. Мислела за жестоките доведени сестри, за мащехата и за всичките им остри думи, които трябвало да чуе, щом се прибере. Спомнила си нейния баща, кралят, който воювал надалече и за изгубения си любим, който никога повече нямало да види, а мъката ѝ станала толкова горчива, че дори не усещала, че плаче.

Паднала нощта и изгрели звездите, а принцесата все още хлипала. И докато седяла така, потънала в мислите си, чула някой да казва:
– Добър вечер, прекрасна хубавице! Защо седиш сама и толкова тъгуваш?
Тя стреснато скочила много уплашена, което не е особено чудно. Пред нея стоял дребен стар човек, който изглеждал много кротък. Той ѝ кимнал, а тя отговорила:
– Съдбата ми е отредила да съм нещастна, да тъжа и повече никога да не съм щастлива. Загубих най-скъпата си любов, а сега загубих и пътя към дома. Страх ме е, че дивите зверове ще ме разкъсат през нощта.
– Ах, колкото до това – отвърнал дребосъкът, – няма защо да се плашиш. Ако сториш онова, което ти кажа, ще ти помогна.
Това успокоило принцесата, защото си мислела, че е изоставена вече от целия свят.

Старецът извадил от джоба си кремък и челик и казал:
– Прекрасна хубавице, трябва първо да запалиш огън.
Тя сторила каквото ѝ казал – събрала мъх, сухи съчки и клони. Запалила такъв огън на върха на скалата, че пламъците стигнали до небето. Тогава старецът казал:
– Огледай наоколо и ще намериш един чайник с катран. Донеси го.
Кралската дъщеря сторила и това. Той продължил:
– Сега сложи чайника на огъня.
Принцесата изпълнила заръката. Когато катранът заврял, старецът наредил:
– Сега хвърли бялата лилия в чайника.
Принцесата възразила, че заповедта е жестока и настоятелно замолила да запази лилията. Ала старецът я пресякъл:
– Нали обеща да ме слушаш? Стори каквото ти казвам, иначе ще съжаляваш.
Кралската дъщеря обърнала глава настрани и хвърлила лилията във врящия катран, но сторила това против волята си – толкова привързана била към прекрасното цвете.

В миг нейде из дълбините на гората се разнесъл глух рев, сякаш от див звяр. Звукът приближавал и се превърнал в толкова страховит вой, че планините заечали наоколо. Накрая се чул пукот от счупени клони измежду дърветата, храсталаците се разтворил и принцесата видяла огромен сив вълк да тича през гората право към чукара. Тя ужасно се изплашила и стига да имало къде, щяла да побегне. Ала старчето казало:
– Побързай, иди до ръба на скалата и щом дотича вълкът долу, изсипи чайника върху него.

Принцесата била ужасена и едва се владеела, ала изпълнила всичко, както старецът казал. Грабнала чайника, втурнала се към ръба на скалата и изляла катрана върху вълка в мига, в който се канел да скочи. Изведнъж нещо невиждано станало – в миг звярът се преобразил, смъкнал си сивата козина и вместо ужасното чудовище, там долу застанал красив момък, който вдигнал очи към върха на скалата. Когато принцесата се осмелила и също погледнала, видяла своя любим, който доскоро бил върколак.

Лесно е да си представим как се почувствала принцесата. Развълнувана, тя разтворила ръце без сили нито да пита, нито да говори. Принцът бързо се качил при нея на върха на скалата, нежно я прегърнал и благодарил, че го е освободила. Той не забравил и дребният човек и изказал многобройни горещи благодарности за незаменимата му помощ.

Годениците приседнали един до друг и започнали да си говорят. Принцът разказвал как бил превърнат във вълк и описал всичките си беди, докато бродел из горите. Принцесата разказвала за своята мъка и многобройните сълзи, която проляла след неговото изчезване. Нощта изтекла без двамата да забележат. Накрая звездите избледнели и станало светло. Когато слънцето изгряло, те видели широк път, който водел право към палата. Старецът рекъл:
– Прекрасна хубавице, обърни се! Виждаш ли нещо в далечината?
– Да – рекла принцесата, – виждам ездач, който препуска толкова бързо, че от устата на коня излиза пяна.
Старецът се обадил отново:
– Той е пратеник на краля, твоя баща. Баща ти с армията пристига след него.
Това зарадвало принцесата повече от всичко на света и тя понечила да се спусне надолу и да посрещне баща си. Ала старецът застанал пред нея и рекъл:
– Спри, все още е рано. Нека почакаме, за да видим какво ще стане.

Минало време, слънцето светнало ярко и лъчите му огрели палата. Тогава старецът казал:
– Прекрасна хубавице, обърни се обратно! Виждаш ли нещо там долу?
– Да – отвърнала принцесата, – виждам много хора, които излизат от палата на баща ми. Едни продължават по пътя, други влизат в гората.
Старецът казал:
– Това са слугите на кралицата. Едните ще посрещнат краля, а други ще те търсят в гората.
Тези думи смутили принцесата и тя поискала да отиде при слугите. Ала старецът казал:
– Почакай малко, нека видим какво ще стане.

Времето вървяло, а кралската дъщеря не отделяла поглед от пътя, по който щял да се появи баща ѝ. И ето, че старецът пак се обадил:
– Прекрасна хубавице, обърни се! Виждаш ли нещо там долу?
– Да, – отвърнала принцесата – виждам голяма суматоха в татковия замък. Всички се обличат в траур.
Старецът казал:
– Това са кралицата и нейните приближени. Решили са да кажат на баща ти, че си умряла.
Горчива болка пронизала девойката и тя от все сърце извикала:
– Нека ида, нека ида, за да спестя тази мъка на баща ми!
Ала старецът я задържал и казал:
– Не, почакай, още е рано. Нека видим какво ще стане.

Минало време, слънцето се издигнало високо и топлината му се разнесла над полята и горите. Принцесата, принцът и старецът стояли на върха заедно и гледали. На хоризонта се появил прашен облак. Приближавал все повече и тук-там започнали да проблясват оръжия и шлемове. Тримата видели разветите флагове, разнесло се дрънчене на мечове и цвилене на коне и накрая се показало знамето на краля. Не е трудно да се досетим каква била радостта на кралската дъщеря. Тя започнала да настоява да слезе долу и да посрещне баща си, ала старецът я задържал и казал:
– Прекрасна хубавице, обърни се обратно! Виждаш ли какво става в  замъка?
– Да – отвърнала принцесата, – виждам, че излиза кралицата с дъщерите си. Носят черни дрехи и бели кърпи пред лицата си. Всички безутешно плачат.
Старецът отвърнал:
– Преструват се, че плачат, заради смъртта ти. Трябва да почакаш. Още не сме видели достатъчно.

След малко старецът отново проговорил:
– Прекрасна хубавице, завърти се обратно! Виждаш ли нещо там долу?
– Да – отвърнала принцесата, – виждам хора, които изнасят черен ковчег. Баща ми се кани да го отвори. Ах, кралицата и дъщерите ѝ падат на колене, а баща ми ги заплашва с меч!
Тогава старецът казал:
– Баща ти иска да види твоето тяло, а кралицата трябва да признае  истината.
При тези думи принцесата с настойчив глас казала:
– Нека ида, нека ида, за да успокоя баща си в тежката му мъка!
Ала старецът отново я задържал и рекъл:
– Послушай ме и се спри. Още не сме видели достатъчно.

Изтекло още време, а тримата стояли на върха заедно. Старецът казал:
– Прекрасна хубавице, завърти се обратно! Виждаш ли нещо там долу?
– Да – отвърнала принцесата, – виждам баща ми, мащехата и сестрите ми, заедно с цялата им свита приближават насам.
Старецът казал:
– Сега ще те търсят. Слез долу и донеси вълчата кожа от клисурата.

Принцесата сторила и това. Скоро мащехата и двете ѝ дъщери застанали в подножието на чукара. Старецът продължил:
– Сега иди до ръба на скалата.
Принцесата го послушала. Кралицата и нейните дъщери стояли точно под нея. Тогава старецът заповядал:
– Хвърли върху тях вълчата кожа!
По негова команда принцесата я метнала и тя паднала точно върху злата кралица и нейните дъщери. И после станало чудо – щом вълчата кожа докоснала злите жени, те в миг се преобразили на три ужасни върколака и с ужасяващ вой избягали бързо през гората.

Ето че и кралят с цялата си свита пристигнал в подножието на скалата. Той вдигнал глава и видял принцесата, но не повярвал на очите си. Замрял неподвижно и я взел за привидение. Тогава старецът се провикнал:
– Прекрасна хубавице, тичай долу и зарадвай баща си!

Нямало нужда да повтаря! Тя хванала за ръка своя любим и двамата хукнали надолу. Щом наближили, принцесата се втурнала напред, паднала в прегръдките на баща си и се разплакала от радост. Заплакал и младият принц, заплакал и кралят. След многобройни прегръдки, принцесата разказала за злата мащеха и сестрите си, за патилата на своя любим и за старецът, който ѝ помогнал по толкова прекрасен начин. Ала когато кралят се обърнал, за да благодари на стария човек, него вече го нямало. Бил изчезнал, сякаш вдън земя, и оттогава до сега никой не може да каже кой е бил той и какво е станало с него.

Кралят с цялата си свита се върнал в замъка, където подготвили богат пир и поканили всички знатни хора в кралството. Кралят тържествено поверил дъщеря си на младия принц и всички заедно отпразнували сватбата. И аз бях поканен. Докато отивах към замъка, в гората срещнах една вълчица с две млади вълчета. Те оголиха зъби и ме изгледаха много свирепо. После разбрах, че не са били кои да е, ами злата кралица с двете си дъщери.