Силният глас

Някога в Швеция, в едно речно градче, разположено под голямо езеро, живеело малко момче на име Пер. То с нищо не било по-различно от другите деца, освен с гласа си, който бил толкова слаб – пиукал като току-що излюпено пиленце. Затова всички започнали да наричат момчето Пи-Пи-Пи. Дори когато Пер говорел с братята и сестрите си, те му се присмивали:
– Не чуваме и дума! – викали те. – Гласът ти е като църкане на мишка.

Колкото повече момчето растяло, толкова повече хората му се присмивали. Когато станал на дванайсет години, решил, че това повече не се търпи. Отишъл при учителя, който го учел да чете и пише.

Малкият Пер потропал на вратата боязливо. Всъщност каквото и да вършел, го вършел боязливо, подобаващо на нелепия му слабичък гласец.

Вратата веднага се отворила и пред него застанал учителят с очила на носа отпред и гъше перо зад ухото. Под мишница носел огромната „Книга на мъдростта.“
– О, това бил Пи-Пи-Пи! – присмял се господинът на оклюмалия Пер.
– Хер учителю, Вие знаете всичко, което трябва да се знае, затова Ви моля най-любезно – помогнете ми да си намеря глас, който да се чува достатъчно силно. Не искам повече да църкам като мишка!
– Хмм! – замърморил учителят. – Я да видим, я да видим…
При тези думи той разгърнал „Книгата на мъдростта“ и започнал да прелиства страниците.

Най-сетне наместил очилата си, вперил поглед в една страница и прочел на висок глас:

„Ако искаш глас, който всички на света да чуват, трябва да кажеш толкова хубава вест, че хората да забравят тревогите си.

После учителят хлопнал книгата и вратата право в лицето на Пер. Момчето останало самó на студа, вперило очи там, където само преди миг бил учителят.

Хлапакът не посмял да почука отново и да поиска обяснение. Обърнал се бавно, дълбоко замислен какво всъщност казва „Книгата на мъдростта.“
„Къде да намеря толкова хубава вест, че хората да забравят тревогите си?“ – зачудил се той.

На другия ден Пер отишъл на пазара и започнал да подръпва палтата на хората. Щом някой се обърнел към него, той заговарял с тънкия си гласец:
– Ще Ви кажа една чудесна новина…
Момчето наистина вярвало, че ако някой го погледне, някак от само себе си една чудесна новина ще излезе от устата му. Ама не! Хората се разсмивали и започвали да му викат:
– Ха, това бил Пи-Пи-Пи! Не чувам и дума, защото църкаш като мишка!

Покрусен от мъка, малкият Пер хукнал накъдето му видят очите, за да избяга от грубите думи, които чукали като градушка ушите му.

Цяла седмица момчето обикаляло и се напъвало да измисли някоя чудесна новина, но не му хрумнало нищо.

Накрая не останало друго, освен да иде пак при учителя.
– Не мога да измисля никаква хубава новина, защото, когато хората чуят тънкия ми гласец, започват да се смеят – въздъхнало момчето пред учителя.
– Ще прегледам отново „Книгата на мъдростта“ – рекъл учителят, а очите му проблеснали зад очилата и ето какво открил.

За да накараш хората да те слушат, трябва първо ти самият да се научиш да слушаш.“

Щом прочел това странно твърдение, учителят хлопнал книгата и както преди, Пер останал сам на стълбите пред вратата. Поел бавно към къщи, докато се чудел какво ли значат тези думи.

Много дни хлапакът се чувствал, сякаш броди в мъгла – слушал много внимателно, но нищичко не разбирал. Измъчвал се, защото думите, които чувал, изобщо не му били ясни. Ала ето че започнали да стават чудеса. Лека-полека започнал да дочува как мравките пълзят и си мърморят в своите мравуняци. Дочул как бълбукат тайни извори под земята. Когато птичките чуруликали, той започнал да разбира думите им. Шумоленето на листата в дърветата вече му звучало като песен. Започнал да разбира дори шепота на вятъра.

Една неделя, когато хората заизлизали от църквата, Пер отново ги задърпал за палтата. Щом някой се обърнел и го видел, го подкачал:
– Говори като истинско момче, а не като мишка. Не чувам и дума!

Но „да говори силно“ било точно онова, което Пер не умеел, затова хукнал бързо, колкото позволявали малките му крачета. И те го отвели право пред вратата на учителя.

Учителят се вгледал в него внимателно и няколко пъти местил очилата си ту напред, ту назад.
– Пер, влез вътре. Защо седиш на студа? – рекъл накрая.
– Хер учителю, аз слушах птиците, потоците, дърветата и вятъра, но когато си отворя устата да разкажа техните удивителни истории, хората не желаят да слушат, само ми се присмиват.

Без дума да продума, достолепният господин започнал да прелиства „Книгата на мъдростта“. Най-сетне прочел на глас този пасаж:

Ако искаш хората да ти обръщат внимание, трябва да се научиш да правиш нещо, което те не могат да вършат сами.

Пер се озовал отново сам пред дома на учителя, по-объркан и озадачен отпреди: „Какво е това, което мога да правя, а другите не могат?" – мислел той натъжен, докато се влачел към дома в студената вечер.

Скоро в градчето на Пер се вдигнал голям панаир. Две седмици до деня на панаира валели проливни дъждове, хората клатели тревожно глави и мърморели, че дъждът сякаш никога нямало да спре. Но в деня на панаира небето било синьо и чисто.

Малкият Пер радостно крачел край многобройните сергии и се взирал в пъстрите селски носии на хората. Боядисаните в бяло маси на продавачите били отрупани с всякакви лакомства и играчки. На пилона се веело весело шведското знаме в жълто и светло синьо. Реката, която течала наблизо, се пенела и проблясвала от радост, сякаш се канела да прелее от своето корито.

Внезапно, докато Пер се лутал наоколо, забелязал една сврака, заобиколена от гълъби, които пърхали възбудено. Той се вслушал в крясъците на свраката и съвсем ясно разбрал всяка от нейните думи:
– Гълъби, скоро в долината ни ще дойде гост! Той е толкова ядосан, че се кани да унищожи всичко наоколо. Кани се с водите си да отнесе дори и гнездата ни!
– За кого говориш? – загукали тревожно гълъбите с топли, нежни гласове.
– За езерото, разбира се! Току-що прелетях над бента, който го прегражда. Няма дълго да издържи.

При тази ужасяваща новина Пер замръзнал от страх, защото само смърт и разруха щели да ги сполетят, ако езерото се излее в долината. Докато стоял и се вслушвал, хората започнали втренчено да го гледат. Те забелязали, че лицето му е съвсем бледо.
– Вижте онзи глупав Пи-Пи-Пи! Сякаш онемя. Какво има, момче? – развикали се всички.

Пер нищо не отвърнал. Коленичил и допрял ухо до земята. В миг доловил зловещото гърголене на течението на реката. Доловил и разбрал ядовитите думи на вълните в езерото. Ето какво кряскали:
– Строшим ли бента, ще сме свободни. Ще потечем надолу в долината… надолу.. надолу…
– Какво правиш? Защо залепи ухо на земята? – развикали се хората.
Пер нищо не отвърнал. Скочил на крака и хукнал с все сили през панаира покрай реката. В главата му имало само една мисъл – да иде в мелницата и да накара мелничарят да затвори железните шлюзове, които подсилвали бента.

Хората били обзети от такова огромно любопитство да разберат какво става с Пи-Пи-Пи, че хукнали след него. Те тичали край реката един през друг, без ред, презглава! Пред всички бягало малкото момче, което нямало глас да говори, но имало бързи крачета и умна глава на раменете си.

Най-сетне, след дългото бягане, Пер, с тълпата зад себе си, пристигнал в мелницата. Започнал с все сили да удря и блъска по голямата порта.

Едно ратайче със сипаничаво лице подало нос и поклатило глава, преди Пер да каже и дума:
– Мелничарят е на панаира. Ако не се напие, утре ще се върне у дома!

Отчаян, Пер се обърнал и вперил очи в бента. Водовъртежите бучали по-шумно от всякога:
– Ръфаме, ръфаме все по-бързо, все по-дълбоко! Скоро ще изровим достатъчно дупки в стената, скоро езерото ще я срине…

Пер не губил и минутка. Съблякъл се, грабнал двата най-големи камъка, които можел да носи, и нагазил във водата. Внезапно хората проумели какво прави момчето. В миг осъзнали какво става с бента. Вече нямало нужда Пер да има силен глас! Всички до един, мъже, жени и деца, награбили пънове, пръти и камъни – всичко, което можели да вдигнат и безстрашно последвали Пер в лудите водовъртежи на надигащите се води.

Всички се трудели – от сивобрадите старци до бебетата. Било цяло чудо как само за няколко часа укрепили стената и тя станала по-здрава от всякога.

Вечерта Пер най-сетне се върнал у дома, а думите на учителя не спирали да се въртят в главата му: „Ако искаш хората да те слушат, трябва да се научиш да правиш нещо, което те не могат.”

А той какво успя да научи? Спяло му се твърде много, за да мисли, затова затворил очи и заспал дълбоко. И това бил толкова хубав сън, какъвто отдавна не му се бил случвал.

На следващия ден Пер отишъл на панаира и забелязал, че хората го следват и си шушукат. Когато срещнал директора на училището, господинът му подал ръка да го поздрави и попитал:
– Не ти ли се струва, че е невероятен късмет нашият малък градец да се спаси от наводнението?
– Наистина, невероятен късмет, господине – отвърнало момчето, докато се чудело дали хер директорът знае кой е спасил язовирната стена да не се скъса.

Когато директорът си тръгнал, Пер дочул шушукане из тълпата:
– Приятелят ни Пер мисли, че градът ни е имал късмет, да се спаси от наводнението!

После генералът от близкия военен гарнизон с наперена походка прекосил площада и когато забелязал момчето, също спрял да го поздрави:
– Приятелю Пер, кога ще ни окажете чест? Кога ще ни посетите в гарнизона?
– Хер генерал, с радост ще дойда веднага, щом завърша училище – отвърнало момчето, все още със своя тихичък гласец.
– Чудесно! Ще Ви очакваме – извикал генералът, завъртял се на пети и продължил нататък.

– Чухте ли, нашият приятел Пер ще посети гарнизона? – заповтаряла тълпата на площада. – Генералът го покани да им гостува колкото се може по-скоро!

Внезапно тълпата обградила момчето и всички започнали да го канят на гости. Скоро Пер получил толкова много покани, че трябвало да потърси спасение у дома.

Но чудесата нямали край дори у дома. В малката му стая го очаквал председателят на градския съвет.
– Приятелю – рекъл той със своя мазен глас, – както сигурно знаете, скоро нашият град ще избира нов кмет. Най-подходящ за кмет е онзи, чието мнение се зачита най-много, чийто глас се чува най-добре. Ние Ви предложихме за кмет. Това е волята на народа.

Един ден, след като Пер се преместил в градската общинска зала, някой почукал на вратата. Той отворил и пред себе си видял своя учител, с очила на края на носа и гъше перо зад ухото. Този път не носел „Книгата на мъдростта“.
– Какво ти казах, момчето ми? Хората ще ти обърнат внимание, когато се научиш да правиш нещо, което те не могат.
– Но какво е то? – попитал Пер, докато посрещал своя стар приятел в кабинета на кмета.
– Ти го намери за себе си – отвърнал учителят, а очите му зад очилата отново проблеснали.