Ездата на трола

Педер Ларс, най-малкият син на стар беден стопанин, препускал по главния път, а сърцето му ликувало от радост. Яздел към града, за да си купи ново сако – тази вечер щял да се сгодява и искал да изглежда възможно най-хубав. Бил сигурен, че няма да бъде отхвърлен. Макар Лиза да била богата и горда, а той – най-бедният всред нейните почитатели, тя го гледала винаги с нежност. Сватовникът на Педер Ларш бил получил обещание, че тя и баща ѝ ще се срещнат с него днес точно в шест, за да заяви своите намерения.

Педер Ларш пресякъл полето, после гъстата тъмна гора и излязъл на една тучна зелена ливада. Внезапно забелязал нещо да мърда в канавката. Приближил и видял, че там пълзи някаква странна жена.

Тя надигнала глава и се взряла в него. През живота си не бил виждал такова грозно и зловещо лице. Ситни ѝ очици като зрънца черен пипер били почти скрити от сплъстени коси. Носът ѝ приличал на морков, а устните ѝ били кафяви като кора прегорял хляб.
– Ще ми помогнеш ли? – попитала тя. – Ще те възнаградя за труда ти.
– Какво искаш? – попитал Педер Ларс.
Жената казала, че докато обикаляла гората, си контузила крака. Докуцала толкова далече, защото в следващата гора, до пътеката, която се качва по хълма, растат седем ели. Ако от всяко дърво се вземе по малко смола, смеси се и се сложи на раната, ще се излекува незабавно. Но насред тази поляна болката я победила, тя се строполила и ето я сега – съвсем безпомощно лежи в канавката. Отчаяно имала нужда някой да ѝ донесе смола от седемте дървета, а в замяна щяла щедро да се отплати. Пет човека досега били приели, дала им по една златна монета, но май са взели парите и са продължили по друг път към домовете си, защото никой от тях не се върнал, макар да ги чакала от рано сутринта. Тя показала на Педер Ларш бляскава златна монета и казала, че ще му я даде, ако ѝ донесе смола от седемте дървета.

Петер Ларс отстъпил крачка назад.
– Коя си, че изглеждаш толкова зловещо и имаш толкова златни монети?
Тя простенала и показала крака си:
– Ох, колко боли! Мама обикаля и ме търси в гората. Тъй жално ме вика! Чуй песента ѝ, можеш ли да я чуеш?
– Не, нищо не чувам – отвърнал Педер Ларс.
Тогава жената се хванала за крака на коня му, изправила се и свила шепи като фуния до ухото му. Тогава той чул как някой пее далеч, далеч в горските дълбини:

Педер Ларш не успял да се сдържи и се разсмял, защото според него „сладка хубавице“ никак не подхождало на грозницата пред него.
– Сладка хубавице – повтарял той през смях.

Жената отново се отпуснала в канавката. Но главата ѝ останала вдигната над ръба, а ситните като пипер очици замятали гневни погледи.
– Подиграваш се като всички останали – просъскала тя – и ме мразиш! Предлагам ти пари, толкова много пари, колкото пожелаеш, стига да ми донесеш смола – и тя протегнала към него шепа, пълна със златни монети.
Петер Ларс се взрял в нея, а после блъснал ръката ѝ. Злато се разпиляло в канавката.
– Не, благодаря – рекъл той. – Ти си трол и аз не ща да имам нищо общо с тролове.
После размахал камшик и продължил пътя си.

Пристигнал в града, купил сакото и тръгнал обратно. Когато наближил хълма със седемте ели, не можал да се въздържи и се огледал за дърветата. Ето ги там, строени в редица, а вятърът нежно шумолял из клоните им. В този миг далече, далече момъкът дочул отново майчината песен:

Педер Ларш огледал дърветата да провери дали по тях има смола. Но било трудно да се види, защото в гората вече притъмнявало.

"Не – казал си момъкът, – трябва да бързам, иначе ще пристигна късно при Лиза и това ще ми коства много, каквато е горда и лична." И той препуснал с коня си.

Но не стигнал много далече и конят се заковал на място, присвил уши и се заслушал. Още веднъж се разнесла тъжната майчина песен:

"Все още имам малко време да събера тази смола," помислил си момъкът и се обърнал назад. Само след минута му щукнало друго. „Това е истинска лудост – рекъл си той. – Какво ме е грижа за някакъв трол?“ И пак препуснал към дома.

След стотина крачки конят отново спрял и песента отново се разнесла:

"Повече не мога да понасям това! – помислил си Педер Ларш. – Струва ми се, че ако не събера смолата, цял живот ще слушам тази отчаяна песен." И той препуснал назад към седемте ели.

Огледал внимателно дърветата и полека-лека събрал по малко смола от всяка ела. Дотогава съвсем се стъмнило и той препуснал лудо към дома. Когато доближил канавката, видял жената трол да седи в нея.
– Ето ти смолата, вещице – извикал той и я хвърлил в скута ѝ. – Дано никога повече не те видя, защото заради теб сигурно ще загубя ръката на своята любима.

Той пришпорил коня си, без да го е грижа дали ще му благодари или не. Бил много уплашен и ядосан, защото бил сигурен, че ще закъснее. Какво ли ще каже бащата на Лиза? Педер Ларш знаел, че той не желае зет му да е бедняк. Ами Лиза? Може гордостта ѝ да се нарани.

Внезапно се разнесъл тропот на конски копита и зад завоя на пътя се показал конник. Това бил брат му, който изглеждал много разтревожен, а от устата на коня му излизала пяна:
– Ще закъснееш, ще закъснееш! – провикнал се той.

Двамата препуснали заедно и брат му разказал, че докато тримата с татко им и сватовника го чакали пред стопанството на Лиза, пристигнал ненадейно богатият мелничар Йонас – онзи, който притежавал половината село. И той щял да иска ръката на Лиза. Когато Йонас научил, че Педер Ларш ще дойде в шест, изобщо не се стреснал. Заявил, че ако отхвърлят Педер Ларш, щял да заеме неговото място и също останал да чака.

Когато Педер Ларш се срещнал с брат си, било шест без петнайсет, а трябвало да измине още няколко мили.
– Сбогом! – викнал Педер Ларш и бясно препуснал по горската пътека. Вече било толкова тъмно, че пътят едва се провиждал. Клоните изпокъсали новата му дреха, а лицето му изподрали до кръв.

Единственото, за което Педер Ларш можел да мисли, било как хубавата Лиза дава ръката си на богатия мелничар Йонас, за да го накаже, че е закъснял. Така става, когато тръгнеш да се занимаваш с тролове.

Скоро конят му се запенил и започнал да се препъва, а Педер Ларш се изплашил, че животното ще се строполи от умора. Жребецът забавял крачка все повече, независимо колко го пришпорвал да бърза.

Внезапно усетил как поводите се изопват в ръцете му. Конят вдигнал глава и копитата му полетели над земята. Нещо вливало в животното сили и то препуснало толкова бързо, че шапката на Педер Ларш хвръкнала зад него.

Педер Ларш се обърнал и погледнал назад. Струвало му се, че зад него някой седи на седлото. Никой нямало, но му се сторило, че мярка нещо подобно на сивкав вързоп да се спуска зад коня.

Ездата ставала от луда по-луда. Петер Ларс усещал, че вече няма контрол. Конят не тичал по пътя – препускал през шубраци, прескачал потоци и всеки път, когато Педер Ларш поглеждал назад, мервал за миг онзи сивкав вързоп да се спуска зад коня. А когато поглеждал напред, усещал още по-сигурно, че зад него има някой.

Когато излезли на открито в полето, шапката му литнала право нагоре, опъната като корабно платно. Конят летял като птица, а копитата му едва докосвали земята. На първото разклонение Петер Ларс видял своя сватовник, който се втурнал към него развълнуван:
– Педер Ларш, закъсняваш! – извикал човекът. – Имаш само пет минути.
– Ще видим – възкликнал в отговор Педер Ларш и след миг вече го нямало.

Малко по-нататък срещнал стария си татко, който тъжно поклатил глава:
– Няма да успееш. Имаш само минута.
– Ще видим – извикал Педер Ларш и изчезнал толкова бързо, че старецът дори не успял да го види.

В стопанството всички чакали. Красивата Лиза, подпряна на перваза, се ослушвала за тропот на конски копита, а нейният баща и мелничарят потривали доволно ръце.
– Време е – рекъл баща ѝ, като посочил часовника на стената. – Остана само половин минута. Досега трябваше да чуем тропот по моста, ако искаше да дойде точно навреме. Лиза, можеш да дадеш ръката си на мелничаря веднага, защото никога няма да си щастлива с любим, който те кара да чакаш.
– Ще чакам до шест – отвърнала Лиза с разтуптяно сърце.
Била толкова горда, че се канела цял живот да остане нещастна, вместо да почака още няколко секунди своя любим. Ала все пак ѝ било страшно трудно да загуби Педер Ларс.
Часовникът започнал да бие.
– Твърде късно! – извикал мелничарят.
Силен тропот на конски копита се разнесъл по моста и очите на Лиза блеснали от радост.
– Чуйте, той идва! – възкликнала тя.
– Но твърде късно – казал баща ѝ.

Ала точно преди часовникът да удари за шести път, вратата рязко се отворила и пред тях застанал Педер Ларш, целият потен и рошав, а новата му дреха – прашна и раздрана. И въпреки това момъкът изглеждал неустоим и енергичен. Лиза се спуснала към него и положила ръка в ръката му толкова твърдо и решително, че той веднага почувствал – двамата ще изживеят живота си заедно.

Мелничарят и баща ѝ стояли с празни поглед. Те не можели да проумеят как Педер Ларш успял да пристигне навреме, но и всички други дълго се чудели.

Това не било последният път, когато хората се възхищавали на Педер Ларш. Оттогава, независимо колко късно тръгвал нанякъде, той все пристигал навреме, защото винаги някой зад него държал юздите здраво и управлявал умело. Момъкът никога не видял кой е това, макар че когато се обръщал назад, се случвало да мерне как оня сивкав вързоп се плъзва зад коня. Но вътре в себе си Педер Ларш знаел кой е зад него.

Момъкът не взел награда за добрината, която сторил за жената трол в канавката. Но ето че тя се оказала честен трол, който държи на думата си и всъщност Педер Ларш получил много достойна награда.