Вълшебни приказки

Линда и старият крал

Препоръчва се за възраст над 5 год.
8мин
чете се за

Отдавна, много отдавна, живял един чудат крал. Казват, че този стар владетел станал такъв заради тежките беди, които животът му стоварил. Кралицата, ведно с всички негови деца, загинали, а самият той твърдял, че сърцето му завинаги е разбито. Никога не разказал кой сторил това или какво се е случило. Промълвил само, че бил някой с нокти и затова на клетия крал му се струвало, че ръцете на всички имат страховити остри нокти.

Никой нямал право да доближава краля на по-малко от две ръце разстояние. На слугите било забранено да го докосват, а храната трябвало да поставят на ръба на трапезата. От години кралят с никого не се здрависвал. Ако случайно някой забравел, че не трябва да го приближава, кралят му заповядвал една седмица да носи вериги, за да се освежи паметта му.

Във всичко останало старият крал бил много добър. Управлявал кралството всеотдайно и справедливо. Всички го почитали и единственото, за което народът съжалявал много, че той не пожелал друга кралица, нито искал да посочи някой принц или принцеса за наследник на кралството. Когато го молели, той все отвръщал:
– Посочете ми някой без нокти и аз ще го провъзглася за свой наследник.

Изглежда според краля всички имали опасни остри нокти. Можело да са скрити под човешките нокти или пък завити под пръстите, но бил убеден, че винаги има.

Един ден старият крал излязъл сам на разходка в гората. Поуморен, той приседнал да отпочине на мъха и се заслушал в птичите песни. По пътеката внезапно се втурнало малко момиченце с развени зад себе си коси. Кралят вдигнал очи и видял, че го преследва рунтав сив звяр с пламтящи очи, а кървавочервената му уста зеела разтворена. Това бил вълк, който искал да излапа детето за закуска. Старият крал скочил и измъкнал меча си. Вълкът се врътнал уплашено и избягал в дълбините на гората.

Щом звярът изчезнал, момиченцето заплакало и цялото се разтреперило от страх.
– Трябва да ме изпратиш до вкъщи – рекло то, – иначе вълкът ще ме подгони отново.
– Така ли? – попитал кралят, който не бил свикнал да получава заповеди.
– Да. Мама ще ти даде един бял хляб за отплата. Аз се казвам Линда, татко е мелничар и живеем от другата страна на гората.

Кралят си казал, че тя има право. Не можел да позволи вълкът пак да я подгони и усещал, че е длъжен да я придружи.
– Ти върви отпред – рекъл той. – Аз ще те следвам.
Но момиченцето не смеело да върви първо.
– Може ли да те хвана за ръка? – попитало то и пристъпило към него.
Кралят се взрял в ръчичката, която детето протегнало към него.
– Не. Въпреки че си толкова малка, съм сигурен съм, че имаш нокти – отвърнал той.
Очите на Линда се налели със сълзи и тя скрила ръчичките си зад гърба.
– Тате казва, че все забравям да си изрежа ноктите – и забила поглед в земята, потънала от срам.
После помолила да се хване за края на кралската мантия и кралят приел.

„Тя се хванала за пелерината му и заподскачала след него.“

Но нямал сили да я накара да върви на две ръце разстояние от него, защото била само малко момиченце, което нямало как да го разбере.

И така, тя тръгнала след него и започнала да разказва за своя дом и всичките си играчки. Имала толкова много красиви неща, че искала да му ги покаже. Имала крава, направена от борови шишарки, с крака от кибритени клечки и лодка от стара дървена обувка с листо от репей за платно. Ала най-хубавото от всичко била една кукла, която майка ѝ ушила от старата си престилка. После я напълнила с вълна, направила ѝ пола от ръкава на износен червен пуловер, а на вратлето ѝ вързала синя панделка. По-големият ѝ брат с въглен нарисувал личице на куклата, а за нос поставил парченце кожа.

Странно, кралят слушал търпеливо детското бърборене и се усмихвал. Бил убеден, че малката ръчичка има нокти, но въпреки това ѝ позволил да дърпа и мачка мантията му колкото поиска. Ала когато двамата излезли на главния път, съвсем близо до мелницата, кралят се сбогувал. Можела да се прибере сама у дома.

Линда се разочаровала – не искала да се разделят толкова скоро. Хванала го за лакът, започнала да го дърпа и моли. Как така не ще бял хляб, ама той е толкова вкусен?! Няма как да не иска да види чудните ѝ играчки! Щяла цяла вечер да му позволи да си играе с нейната кукла, само трябва да дойде с нея. Щяла да му подари и подарък – лодката с листо от репей за платно, защото я спасил от вълка.

Но нищо не помогнало и тя накрая попитала краля къде живее.
– В замъка – отвърнал той.
– А как ти е името?
– Стария Сивобрадко.
– Добре. Тогава аз ще ти дойда на гости, стар Сивобрадко.
После свалила синьото си карирано шалче и му махала за сбогом, докато кралят не се изгубил в далечината. А той често, често се обръщал да я гледа, защото мислел, че тя е най-сладкото момиченце, което среща от толкова време.

Когато се върнал в замъка, той все още мислел за Линда и се чудел дали наистина ще дойде да го види. Тревожел се, защото не желаела да държи ръчичките си на безопасно разстояние, но не можел и да отрече, че копнее да я види.

На следващата утрин кралят все още мислел за Линда, но вече бил сигурен, че няма да посмее да рискува заради вълка. Но ето че от двора на палата започнал да го вика чист и звънък детски глас. Той излязъл на балкона и видял Линда с парцалената кукла в ръка да спори с пазача. Тя настоявала, че трябва да говори със стария Сивобрадко за нещо много важно.

Пазачът се заливал от смях и едва успял да отвърне, че тук не живее никакъв стар Сивобрадко. Тогава Линда се ядосала. Настояла, че не може да ѝ отговаря така, защото много добре знаела, че старият Сивобрадко живее тук. Самият той ѝ бил казал.

После приближила една придворна дама, която тъкмо излизала навън и я помолила за помощ. Не, тази дама също никога не била чувала за стария Сивобрадко и също се разсмяла от сърце.

Ала въпреки това Линда не се предала. Тя попитала готвача, слугите и придворните, които един след друг заизлизали на двора да я видят. Лицето ѝ се зачервило, защото всички ѝ се смеели, а долната ѝ устничка се разтреперила. Очите ѝ се налели със сълзи, но не спирала да настоява със своя звънък глас:
– Той трябва да е тук, защото сам така ми каза.
Кралят се провикнал от балкона:
– Да, Линда, аз съм тук.
Линда вдигнала глава, извикала от радост и заподскачала от вълнение.
– Видяхте ли, видяхте ли! – провикнала се триумфално. – Нали ви казах, че е тук.

Придворните направо се втрещили от изненада. Наложило се кралят два пъти да заповяда Линда да бъде доведена при него, преди някой да се подчини. Накрая не кой да е, ами самият церемониалмайстор я въвел в тържествената зала. Щом вратата се отворила, Линда се втурнала към краля и положила парцалената кукличка на коленете му.
– Давам ти я вместо лодката – рекла тя, – защото ти ме спаси от вълка и е редно да ти дам най-хубавото си нещо.

Тази парцалена кукла била най-грозното и недодялано нещо, което можете да си представите, но старият крал се засмял, сякаш бил очарован.
– Не е ли сладка? – попитала Линда.
– Да, много.
– Целуни я тогава.
И кралят целунал куклата по грозната ѝ уста.
– Щом я харесваш, трябва да ми благодариш!
– Благодаря ти – отвърнал кралят, като приятелски кимнал с глава.
– Така не се прави – казала Линда.
– Така ли? Как се прави тогава?
– Когато кажеш благодаря, трябва после да ме потупаш по бузата – отвърнала Линда.

Кралят я потупал по бузката, която била топла и нежничка – не било неприятно да направи това.
– А сега – казала Линда.
– Още нещо ли трябва? – попитал кралят.
– Да, и аз искам да те потупам по бузата.
Кралят се смутил. Това вече му идвало в повече.
– Защото, виж – не спирала Линда, – аз си изрязах ноктите – и тя вдигнала напред пухкавите си ръчички, за да ги покаже на краля.

И да искал и да не искал – трябвало да погледне.

И наистина, не забелязал нищо необичайно по нейните розови пръстчета. Ноктите били толкова ниско изрязани, колкото е възможно с ножици. И следа нямало от страшни нокти.
– Сивобрадко, сега не може да кажеш, че имам нокти – заявила Линда.
– Не… хмм… ами, потупай ме тогава.
Линда скочила в скута му, потупала остарелите му сбръчкани бузи и ги целунала. Скоро две сълзи се затъркаляли по тях. Толкова отдавна старият крал не бил чувствал любов.

Той гушнал Линда и я изнесъл на балкона.
– Ето я онази, за която толкова копняхте! – провикнал се той към придворните в двора.
Отдолу се разнесъл силен радостен вик.
– Ура, нашата малка принцеса. Ура! Ура! – викали хората

Изненадана и смутена, Линда се обърнала към краля и попитала какво значи това.
– Това означава, че те те харесват, защото имаш прекрасни малки ръчички, които никога не дращят и нямат опасни нокти – отвърнал той. После целунал малките пръстчета така, че всеки да види това, а хората долу отново се развикали:
– Ура за нашата малка принцеса!

И така, Линда станала принцеса и след време наследила царството на стария крал.

КРЕДИТ: „Linda-Gold and the Old King“, Anna Wahlenberg; ИЛЮСТРАЦИЯ: John Bauer (1881-1918); ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2022;

prikazki.eu