Кралицата

Преди стотици години живяла знатна девойка и славата за нея се разнасяла из няколко кралства. Аделгунда наистина била забележителна – нежна, слаба и деликатна като лилия. Ала не заради хубостта си тя била прочута, нито заради ума, макар и той да бил блестящ.

Не, Аделгунда била известна заради сияйните си очи, които говорели по-ясно, отколкото устните ѝ. Очите ѝ виждали по-дълбоко от очите на всеки друг човек. Те четели мислите на хората и разбирали всичко, скътано дълбоко в душите им.

Никой не се плашел от Аделгунда, макар очите ѝ да разбирали и говорели толкова много. Напротив, всеки се радвал да надникне в тях. Погледът на девойката оставал задълго върху добрите и красиви неща, а когато съзирала нещо грозно и зло, очите ѝ изказвали това не с омраза и презрение, а със съчувствие и тъга. Очите на Аделгунда говорели на онзи език, който ние до един разбираме.

Всеки, който видел младата госпожица, се привързвал към нея и се надявал да я срещне отново. Отбягвали я само подлеците и хората с нечисти мисли. Те не смеели да доближат стария замък, където девойката живеела с баща си – негово благородие фон Хуберт.

Един ден кралски вестоносец донесъл новината, че в замъка ще се отбие много виден гост. Принц Сигмунд, наследникът на короната, ухажвал една прекрасна принцеса от могъщото съседно кралство. Тя проявила благосклонност към Сигмунд и почти му обещала ръката си. Сега предстояло двамата да се срещнат и да разберат дали наистина си подхождат. Тъй като пътят на принца минавал през замъка на фон Хуберт, Сигмунд решил да се отбие, за да се срещне с младата Аделгунда, за която бил чул забележителни неща.

И Аделгунда проявявала любопитство към принца, защото се славел със своята смелост, красота и благородство, а и народът толкова го обичал. Ами ако станело така, че тя забележи в него нещо? Нещо, което другите не виждат и не е особено хубаво?! Очите ѝ щели да го изрекат, защото те не криели никога нищо. Колко ужасно щяло да стане! И колко засрамен щял да бъде баща ѝ, ако това се случи в дома му.

Аделгунда обмислила това много внимателно. Решила да се скрие някъде по пътя, за да види принца, преди да влезе в техния замък. Ако забележи нещо, което не е редно да се разкрива, тя щяла да избяга в гората и нямало да се върне, докато принц Сигмунд не си замине.

Девойката тайно излязла от замъка и хванала пътя, по който принцът трябвало да пристигне. Внезапно над отсрещния хълм се вдигнал облак прахоляк и тя се скрила зад един розов храст. От скришното си място можела да наблюдава, без да я видят.

Облакът все повече приближавал. В прахоляка се показал дълъг фургон, теглен от четири коня и натоварен с багаж. Двама кочияши, пременени в обточени със златни ширити ливреи, седели на капрата. Слугите на принца пътували пред господаря си.

След малко над хълма се вдигнал нов облак прах. Този път четирима конници приближавали в галоп. Един от тях бил по-висок и по личен от другите. Аделгунда си казала, че сигурно той е принцът. Точно когато ездачите наближили скришното ѝ място, конят на принца се спънал в един камък и тежко се строполил на земята.

Придружителите рязко дръпнали юздите, слезли от конете и наобиколили принц Сигмунд, стреснати и разтревожени, че може да е ранен. Но той бил скочил вече на крака и оглеждал коня си, който опитвал да се изправи.
– Няма нищо страшно – казал принцът, – но кракът на коня ми е навехнат, така че сега не мога да яздя.
– Ваше Височество, ще приемете ли моя кон? – попитал рицарят, който бил най-близо до него.
Но принцът приятелски го потупал по рамото и отказал:
– Трябва ли някой от вас, мои верни другари в мир и война, да ходи пеша, докато аз яздя? – попитал той. – Не, не! Това никога няма да стане. Иди в онова стопанство и помоли хората да ни заемат един кон.

Момъкът препуснал към близката къща и скоро довел едър и тромав товарен кон. Животното било грозно, неподдържано и рошаво – и конете изглеждат понякога зле. Рицарят скочил на земята, свалил седлото от куция кон и оседлал взетия назаем. Тъкмо се канел да го яхне, за да остави своя кон на принца, когато благородният Сигмунд и това отхвърлил с топла усмивка:
– Аз паднах – казал той – и аз ще яздя стария Рошко.
След тези думи принцът се метнал на седлото, хванал поводите на окуцелия си кон и повел напред свитата.

Докато Аделгунда го гледала как язди – висок и гордо изправен на якия, но простоват товарен кон – ѝ се сторил прекрасен като сън. В този миг разбрала, че ще мисли за него час подир час, всеки ден от живота си.

Тя излязла от скришното си място и като замаяна тръгнала към замъка. Пропита от блянове, тя влязла в своите покои. Сплела в косите си перли и облякла бяла рокля, избродирана със сребро.

Опомнила се чак когато една придворна дама потропала на вратата със заръка от баща ѝ да побърза за вечерята със знатния гост. Стреснато се втренчила в пратеничката, защото в този миг осъзнала, че не може да се срещне с принца и да позволи той да погледне в очите ѝ. Те щели да кажат, просто и ясно, че според нея той е най-прекрасният мъж на земята, и тя ще мисли за него час подир час, всеки ден от живота си. Една благородна дама не може да прави такова признание на мъж, още по-малко на принц, който стои много над нея и по ранг и по рождение.

Аделунга отвърнала:
– Кажи на баща ми, че идвам веднага.
Вече нямало как да избяга. Изтичала в майчината си стая и от скрина измъкнала най-плътния воал, който намерила. Дотогава не била покривала лицето си, защото никога не се налагало да крие своите мисли. Но сега трябвало. Тя бързо сложила воала и влязла в залата, където с нетърпение я очаквали .

Щом прекрачила прага, се разнесъл шепот на изненада. След като поднесла своите почитания на знатния гост, баща ѝ попитал:
– Аделгунда, защо носиш този воал?
– Простете ми, татко, но не съм свикнала да бъда в компания на принц – отвърнала тя.
Фон Хуберт се усмихнал и се обърнал към принц Сигмунд:
– Сигурен съм, че скоро ще се отпусне – рекъл той.

Поднесли храната и гостите насядали около масата. Принцът седял между рицаря и дъщеря му и не отделял поглед от нея. Тя му изглеждала грациозна и нежна, гласът ѝ бил като музика, а думите ѝ – впечатляващо умни. Когато тя надигнала воала, за да допре бокала до устните си, за миг той зърнал лицето ѝ и го изпълнило още по-голямо нетърпение да я види разбулена.

След вечерята всички станали от масата и Аделгунда се смесила с другите гости в надежда бързо да излезе от залата и да избяга от замъка. Но принцът не отделял от нея очи и внезапно застанал на пътя ѝ.
– Знатна госпожице, аз много съм слушал за удивителните Ви очи – рекъл той. – Ще ми дарите ли радостта да ги видя, както всички останали?
Тя склонила ниско глава:
– Не мога – тихо прошепнала тя.
– Карате ме да мисля, че виждате в мен нещо, което не желаете да кажат очите Ви.
– О, не, не! – възкликнала тя притеснено.
– Вдигнете тогава воала.
Но Аделгунда стояла неподвижно, докато си пожелавала в този миг да умре. Баща ѝ приближил и с повдигнати от учудване вежди я изгледал:
– Що за детинщини са това? – Свали воала веднага!
– Не мога – повторила Аделгунда толкова тихо, че едва се чуло.

Принцът се вцепенил. Той възпрял фон Хуберт, който тъкмо посягал да дръпне воала от главата на дъщеря си и с твърд глас се сбогувал. Благородният Сигмунд не желаел да насилва Аделгунда да се подчини и заедно със своята свита бързо напуснал замъка. Момичето останало в залата горчиво да плаче, без да може да отрони и дума в отговор на бащините упреци.

Мълвата, че Аделгунда не позволила принцът да види очите ѝ, бързо се разнесла из цялото кралство. Всички се питали какво ли е видяла в него, та е отказала. Те толкова вярвали, че очите на момичето могат да четат хорските мисли, та започнали да шушукат, че май е видяла нещо нередно в принца, макар всички да го смятали за добър и достоен.

Мълвата се разнасяла все по-надалече и бързо достигнала двора на могъщия крал, чиято дъщеря ухажвал Сигмуд. Когато принцесата чула какво се говори за годеника ѝ, отказала да обсъжда повече сватбата и го помолила веднага да си замине. Не желаела повече да го вижда. Не и докато Аделгунда не вдигне воала си, рекла тя, и докаже на всички, че в очите ѝ не се крие нещо лошо за него. Само тогава можело да се върне.

Ядосан от тази обида, принцът се прибрал в своето кралство. Но и там срещнал единствено подозрение и неразбиране. Тогава ядът му прелял в дълбока мъка и той се заключил в покоите си, като проклинал деня, в който видял Аделгунда.

Но един човек бил дори по-отчаян от принца и това била самата Аделгунда. Когато разбрала колко страда заради нея, единственото, за което можела да мисли е, че трябва да направи всичко възможно и да го очисти от несправедливите обвинения.

Тя отишла при баща си и помолила да отнесе в двореца молбата ѝ кралят да сбере всички рицари и дами в определен ден – нека свикат колкото може повече хора от цялото кралство. Тогава тя щяла да каже нещо за принца, което да свали всички подозрения от него.

Фон Хуберт поел веднага на път. Съобщението на дъщеря му било посрещнато с радост. Кралят и принцът вярвали, че Аделгунда скоро ще пристигне без своя воал и всички ще видят, че очите ѝ няма да разкрият никакво зло.

В уречения ден от всички краища в кралството се стекли толкова рицари и дами, че изпълнили половината зала. В другата част гражданите и селяните били толкова много, че не можели да помръднат.

Ето че вратата се отворила и Аделгунда влязла с баща си. Но щом я видели, лицата на краля и принца притъмнели, а гостите се почувствали обидени, защото младата дама все още носела воал.

Девойката достигнала трона, дълбоко се поклонила на краля и още по-дълбоко на принц Сигмунд. О, този поклон бил тъй дълбок и продължителен, че принцът скочил да ѝ подаде ръка.

Тя се обърнала към краля и после към всички останали.
– Чух, че хората подозират принц Сигмунд, защото не пожелах да разкрия пред него лицето си. Днес дойдох при вас, за да кажа какво съзряха очите ми. Аз видях, че на тази земя няма по-благороден, достоен и честен човек от нашия принц.
– Тогава си вдигни воала, за да видим, че устните ти не говорят едно, а очите ти друго – рекъл кралят.
– Не мога – отвърнала тя.
– Тогава никой няма да повярва – възразил старият крал, а очите му припламнали.
– Никой няма да повярва! – в хор се развикали и гостите в залата.

Младата дама все още седяла съвсем неподвижно с наведена глава. После пристъпила към принца и бавно надигнала воала от своето бяло, прекрасно лице.

Очите ѝ погледнали принца, лумнали като две прекрасни звезди и му казали, просто и ясно, онова, което една млада дама не бива никога да изрича на мъж, още повече на принц. И не само принцът видял какво казвали тези чудни очи, гостите в залата също видели това. Едва сега всички разбрали защо отказвала да вдигне своя воал. Внезапно тронната зала така притихнала, че можело да се чуе как пада на пода кърпичка.
– Може ли сега да си вървя? – попитала Аделгунда. – Ела, татко.
Тя хванала фон Хуберт под ръка и двамата тръгнали бавно през множеството, което отворило пътека пред тях.

Но преди да достигнат вратата, силен глас се разнесъл над главите на гостите:
– Затворете вратите.
Гласът бил на принца и пазачите се втурнали да изпълнят височайшата заповед. После принцът паднал на колене пред краля:
– Татко мой – помолил той. – Ще оставим ли кралицата да си замине?
– Кралицата ли? – попитал кралят.
– Да, кралицата. Не е ли тя същинска кралица всред жените? За мен поне, като нея друга няма.
Кралят погледнал към хората:
– Всички вие, съгласни ли сте, че Аделгунда е кралица? – попитал той.
Знатни и селяни, млади и стари отвърнали с мощен вик „да-а“. От всяко кътче на залата този вик зазвънтял, заехтял и накрая стените на стария замък в ответ затрептели.
– Щом всички казват така, така да бъде – рекъл кралят. – Няма да позволим на кралицата да си замине.

Владетелят се надигнал от трона и поел по пътеката. Когато достигнал знатната девойка, хванал я за ръка и бавно я повел обратно през радостната тълпа. Пред трона той поставил ръката ѝ в ръката на принца. Тогава всички видели, че и очите на принц Сигмунд можели да говорят. Те разказвали на Аделгунда нещо много подобно на онова, което нейните очи му били казали.

Двамата стояли в мълчание, ръка за ръка, а радостните викове в залата все повече нараствали, силни и шумни – сякаш нямало да спрат никога.