Свраката със сол по опашката

Живяло някога едно момче на име Оле, което безспир си измисляло всевъзможни желания. Ту искало да има малко конче, ту шейна, ту лодка или поне едно съвсем евтино джобно ножче. Ала неговият татко бил починал, а майка му била бедна жена, която едвам изкарвала прехраната като правела метли, затова безбройните му желания никога не се изпълнявали.

Веднъж, докато Оле си измислял нови желания, получил безценен съвет от един мъдър старец. Той му казал, че ако иде в гората и поръси щипка сол по опашката на някоя сврака, тя ще изпълни всяко негово желание. Само дето трябвало да изрече много бързо своите желания, преди солта да се разпилее от птичата опашка, защото тогава нищо нямало да стане.

От този ден нататък Оле винаги носел сол в джоба си. Излизал всяка сутрин много рано и се прибирал късно вечерта. В гората срещнал много свраки, но не успял да приближи нито една. И ето, най-сетне срещнал една по-дружелюбна птица. Тя му позволила толкова да я доближи, че за малко щял да я докосне, но когато протегнел ръка да посоли опашката ѝ, тя литнала веднага, кацнала наблизо и започнала да се присмива. Цял ден го залъгвала и когато паднала нощта, хлапакът бил толкова изморен, че легнал под една ела. Опитал да заспи, макар че още чувал свраката да подскача около него. Внезапно някой го повикал:
– Оле! Оле!
Той отворил очи и видял, че това била дяволитата сврака.
– Какво има? – попитал той. – Ти можеш ли да говориш?
– Да, аз съм омагьосана принцеса и ще да изпълня твоите желания, ако се съгласиш да ми помогнеш. Донеси ми едно хубаво джобно ножче, с което да чистя клюна и ноктите си, и тогава ще застана мирно, а ти ще посолиш опашката ми.

Оле си казал, че това е съвсем справедливо. На другия ден той набрал боровинки и ги продал. Ден след ден повтарял това и накрая спечелил достатъчно пари. Отишъл в града и купил най-прекрасното джобно ножче. Върнал се при свраката и го отворил пред очите ѝ така, че острието заблестяло.

Тя доближила на подскоци. Погледнала ножчето с едното око, после с другото и възкликнала:
– Пълен боклук! Това ножче изобщо не подхожда на изискана принцеса като мен. Дори дръжката му не е златна! – и литнала обратно на дървото.

Оле така се натъжил, че очите му се напълнили със сълзи.
– Тогава ще ти купя друго ножче, но със златна дръжка – рекъл той.
– А, не, не, благодаря! Вече не искам. Вместо това ще ми дадеш една хубава шейна. Толкова ще е забавно да се пързалям през зимата.

И ето, Оле се заловил да дялка с новото си ножче кухненски дъски и дървени лъжици. Толкова хубави ги направил, че било драго да ги гледаш. Бързо, бързо ги продал в града на пазара и дори не останало време да довърши малката дървена лодка, която започнал да прави.

След шест месеца упорит труд купил прекрасна шейна и с нея се върнал в гората при свраката.
– Ето шейната – извикало гордо момчето, защото било сигурно, че тя ще я хареса.

Свраката кацнала на седалката и започнала да кълве по железните водачи. После избухнала в луд смях:
– Ти да не мислиш, че тази шейница подхожда на високопоставена принцеса като мен? – рекла тя и литнала отново на клона. – Не, моята шейна трябва да е от коприна, злато и сребро!
Оле едва не се разплакал от мъка:
– Ще се помъча да ти намеря по-добра – промълвил той.
– Не, не! – изграчила свраката. – Сега искам коне и каляска, иначе няма да позволя да ми ръсиш сол по опашката.

Клетият Оле си тръгнал с натежало сърце, но не загубил надежда. Каквото ще да му струвало, щял да намери тази каляска с коне.

Той се качил с шейната на хълма, където хората ходели да се пързалят. Давал я под наем на всеки, който плащал добре. Имал много клиенти, защото толкова прекрасна шейна нямало на мили наоколо. Когато Оле не бил зает с шейната, с джобното си ножче дялал какви ли не красиви неща и ги продавал.

След време успял да спести достатъчно и купил кон. Научил своя жребец да прави забавни номера и започнал да изнасял представления. Полека-лека събрал достатъчно пари за втори кон, когото също обучил. Накрая Оле успял да купи и малка елегантна карета. Колелата ѝ имали сребърни спици, а гюрукът – украса от сребро. Оле сплел на плитки гривите на конете, украсил им ушите с кокарди и ги впрегнал в сребърни юзди. Преизпълнен с гордост, той подкарал каляската към гората.

Свраката го очаквала, кацнала на един клон – както винаги игрива и закачлива.
– Е-е, това вече е нещо! – възкликнала тя, когато видяла сияйното сребро.
Хвръкнала да разгледа каретата и клъвнала конете по гърбовете, за да разбере дали са млади и силни. Накрая вирнала наперено глава:
– Не харесвам отворени карети – заявила тя. – Предпочитам да се возя в затворени. А и конете трябваше да се бели, не харесвам кафяви.
– Ох, ох – започнал да въздиша Оле и седнал на един камък да помисли. По-суетна и претенциозна сврака от тази не можел да си представи, но все пак нали била принцеса.
– Добре – казала свраката. – Виждам, че не разбираш от коне и карети. Затова, ако искаш да ти помогна, трябва да ми дадеш замък. Искам да се издига в полите на онази планина до езерото, да има най-малко сто стаи, а също парк и градина.

Оле въздъхнал дълбоко. Това вече било много. Но после си спомнил, че сега има коне и карета. Започнал да вози хората в града. Всеки искал да го наеме, защото, макар свраката да не харесала конете и каретата, тя със сигурност била най-красивата, която хората в този град били виждали. Скоро Оле спечелил достатъчно, купил друг кон и карета, а после още и още. Накрая Оле притежавал собствена конюшня и бързо започнал да печели купища пари.

Вече не било трудно да построи замък. След няколко години палатът станал готов – построен от бляскав бял мрамор, със знамена, които се развявали от кулите. Оле отишъл в гората да намери свраката и да ѝ покаже замъка.

Тя тръгнала след него и заподскачала от стая в стая. Дори надникнала в кухнята и килера, за да провери дали има всичко необходимо. Когато разгледала навсякъде, кацнала на голямата маса в тържествената трапезария.
– О, добре – казала тя, – всичко е от хубаво по-хубаво – само едно нещо липсва. Искам три сандъка, пълни със злато, защото без това не мога да поддържам кралския си двор.
– Как не те е срам! – извикал Оле, който вече бил пораснал и можел да говори открито.
– Щом не си съгласен и аз не давам да ми солиш опашката – заявила свраката и отлетяла през прозореца.

Оле бил постигнал толкова много, че вече не искал да спира. Освен това знаел как се печелят пари. Цели пет години той работил усилено и накрая напълнил три големи сандъка със злато.

Отишъл в гората и отново довел свраката. Щом влязла в голямата зала, тя литнала до трите сандъка злато, кацнала върху средния и се взряла в съкровището.
– Да, – казала тя. – това е добре. Може да ми посолиш опашката.

Ах, най-сетне! Настъпил мечтания миг! Със сияйна усмивка Оле бръкнал и извадил от джоба си щипка сол. Свраката не помръдвала и той посолил бляскавата ѝ опашка.
– Е, какво е твоето желание? – попитала тя.

Наистина, какво всъщност искал!? Оле бил толкова зает да работи, че съвсем бил забравил да си измисли желания.
– Едно, две… – започнала свраката.
– Само миг, само миг. Нека помисля!

Но и цял живот Оле да мислел, вече нямало какво да поиска.
– Три! – казала свраката, тръснала опашка и солта изпопадала. После литнала тъй неочаквано, че не останала и прашинка сол по нея. Кацнала на прозореца и започнала така да се смее, че залата заехтяла.
– Ти, ти толкова ме ядоса! – провикнал се Оле. – Сега знам какво искам. Да си купя пушка и да те застрелям!
– Това не е много мило, мъничък Оле – казала свраката. – Да ме застреляш, след като изпълних толкова много твои желания, че вече не знаеш какво да поискаш!? Нали сега имаш сгъваемо ножче, шейна, коне, карета, замък и богатство. А не получи ли всичко това, без дори да си казал и дума?

Оле зяпнал от изненада и се втренчил в нея с широко отворени очи. Ами да! Сега притежавал всичко, което някога искал, а дори не бил забелязал.
– Е, уверявам те – казал Оле накрая, като смаяно плеснал с ръце. – Аз работих много здраво, само и само да позволиш да ти посоля опашката. Сега излиза, че изобщо не е имало нужда.
– Да, как ще си обясниш всичко това? – изсмяла се свраката още по-силно, разперила криле и отлетяла.

Но Оле не се мъчил да търси обяснения. Настанил се в прекрасния замък и живял там честито до края на дните си.