Пръстенът

Имало някога един млад принц, който веднъж излязъл да поязди на лунна светлина. Духал лек попътен вятър и усещaл, че сякаш лети. Небето било тъмносиньо, с голяма бяла луна, която плувала между къдрави облачета. Далеч над планините безмълвно проблясвали светкавици. Принцът стремглаво препускал, а под лунните лъчи сянката му приличала на огромен тайнствен ездач.

Щом се прибрал в замъка си, принцът скочил от коня и подал поводите на своя коняр. Не му се влизало вътре и решил да се поразходи. Закрачил бавно по морския бряг. Все още носел своя камшик в ръка и лениво го влачел по пясъка. Било просто приятна лека разходка – не мислел за нищо и вдишвал дълбоко хладния нощен въздух. Мушнал случайно камшика в пясъка и усетил, че на върха нещо се е закачило. Какво ли е това? Пръстен!

Пръстен, рекъл си момъкът и го вдигал да го разгледа на лунната светлина. Кой би могъл да го загуби на морския бряг? Може би някоя от придворните дами. Принцът го мушнал в джобчето си на гърдите. Пръстенът бил малък, тъничък като телчe и със сините си дребни камъчета напомнял незабравка.

Когато всички придворни се събрали в тронната зала, принцът пъхнал ръка в джобчето си и попитал:
– Дами, случайно някоя от вас да си е загубила пръстена?

Всички в миг погледнали ръцете си, обкичени с безброй диаманти, изумруди и сапфири. Тревожно се взирали да проверят дали не липсва някой от прекрасните им пръстени. Ала всички били по местата си.
– Как изглежда Вашият пръстен? – осмелила се да попита една прекрасна госпожица.
Принцът показал пръстена.

Щом дамите го видели, до една свили презрително устни. Без съмнение никоя не би пожелала такъв пръстен – нищо и никакъв, същинска дрънкулка, толкова малък и невзрачен дори за детска ръчичка.

Но ето – дамите вече имали интересна тема за разговор и цялата вечер били много заети да сравняват красивите си пръстени, да ги разменят и ахкат на цената им. Принцът се надигнал, излязъл на балкона и втренчил очи в луната.

Скоро той се прибрал в покоите си, съблякъл се и легнал в леглото, а малкият пръстен поставил на една масичка близо до себе си. Тъкмо щял да заспи, когато чул странен шум – леко тупуркане и бръмкане, все едно буболечица пърха по стъклото на масичката. Отворил очи и с изненада видял, че малкият пръстен потропва, сякаш невидима ръка го побутва.

Той бързо запалил свещта. Пръстенът се заковал на мига, но веднага щом принцът духнал свещта, затанцувал отново. Било странно и загадъчно. Момъкът го прибрал в чекмеджето на масичката, но цяла нощ чувал как се търкаля и изобщо не успял да заспи. Разбира се, можел да го изхвърли, но по някаква неясна причина му се струвало, че за това не може да става и дума. Не искал да се разделя с пръстена и следващата нощ отново го донесъл в спалнята си.

Едва духнал свещта и пръстенът започнал да танцува отново, ала този път не се търкалял само по масата, а скочил на гърдите му и бързо отскочил обратно.
– Какво ли значи това? – рекъл си принцът и се изправил. Грабнал пръстена, скочил от леглото и го прибрал в малка бижутерска кутийка. Докато държал пръстена, му се сторило, че помръдва и трепка, все едно е жив.

На следващия ден принцът изглеждал мълчалив и замислен. Чудел се каква ли магия обитава пръстена. През нощта отново го оставил на масичката до леглото си. Бил тъй уморен, че веднага заспал, но скоро усетил нещо по лицето си и се събудил. Бързо разбрал, че това е пръстенът, който се търкаля напред-назад по челото му, танцува по бузите му и прави пируети по устните му.
– Вече съм сигурен – възкликнал принцът и скочил, – Трябва да открия притежателката на пръстена.

Зората тъкмо разпръсвала розовина над морето, когато момъкът влязъл в конюшнята, оседлал коня си, изтрополил по подвижния мост и напуснал двореца. Яздил цял ден и привечер пристигнал до голям замък, живописно разположен сред зелени ливади и заобиколен от високи дървета. Бръшлян и рози се катерели по крепостните стени, а високо на един прозорец стояла господарката и оглеждала околността. Тя била вдовица, все още млада и красива жена, която управлявала обширното си имение с твърда ръка. Щом видяла принцът да приближава, изпратила един слуга да го посрещне и покани в замъка.

Принцът с радост приел поканата и влязъл вътре. Знатната дама го приветствала топло и приятелски. Настанили го в разкошна стая, а когато слязъл за вечеря, видял, че голямата трапезария е осветена тържествено със свещи и факли. Масата била отрупана със златни и сребърни прибори. Сервитьори в празнични ливреи поднасяли вкусни ястия, а господарката приличала на кралица в тоалета си от червено кадифе и хермелин. Тя весело говорела и изглежда се забавлявала от всичко, което принцът ѝ разказвал. Той не обяснил накъде се е запътил, ала от време на време поглеждал ръцете на дамата. Възможно ли е тя да е загубила пръстена?

Но едрите ръце на знатната дама изглеждали червендалести и захабени. Осанката и походката ѝ били величествени и не оставяли никакво съмнение за нейния благороден произход, ала щом погледнеш ръцете ѝ – без да щеш, ще решиш, че гледаш ръце на готвачка.

Ръцете ѝ били накичени с многобройни скъпи пръстени, но украшенията стояли неуместно и подчертавали още повече грубите ѝ ръце. В края на вечерята тя обелила една ябълка за принца, а той я погледнал съсредоточено в ръцете и попитал:
– Драга госпожо, имате превъзходни пръстени. Предполагам, че лесно бихте изгубили някой, докато плувате или берете цветя.
– Преди да вляза в езерото, винаги свалям пръстените си – отвърнала с усмивка тя – и никога не бера цветя. Това вършат слугите.
Принцът замълчал за момент, после извадил малкия пръстен и го показал.
– Какво мислите за този пръстен? – попитал той.
– Това дребничко нещо – отвърнала тя, докато се опитвала да го надене на малкия си пръст – не стига и до първата ми става. Струва ми се, че е на дете, бедно дете. Ваше Височество, къде го намерихте?
– Това не мога да Ви кажа – отвърнал принцът и скрил пръстена в джобчето.
Дамата го изгледала за миг с черните си пронизителни очи, а после сменила темата.

Рано сутринта преди зазоряване принцът напуснал замъка. Очите му гледали към хоризонта. Дете, мислел си той. Дете – бедно дете. Но къде си ти?

Той яздел през гори и долини, през ниви и ливади, и когато слънцето се издигнало високо, видял пред себе си огромно имение, заобиколено от разлюлени жита и прекрасни цветни градини. Отдалече успял да различи многолюдна тълпа, насъбрала се в двора му. Звуци на цигулки и тромпети достигнали до ушите му и щом наближил, разбрал, че там има сватба.

Младоженците седели на парадното стълбище. Булката носела корона от пъстроцветни панделки и цветя на главата си, а младоженецът имал сако със сребърни копчета, лъскава черна шапка и радостно се усмихвал. Стотина младежи и девойки весело танцували. Принцът спрял с коня на един хълм недалеч от имението и се загледал в танците. Щом танцьорите спрели и приседнали да отпочинат на пейките под огромни липи с разперени клони, той препуснал нататък.

Всички приковали очи в непознатия конник, който толкова изненадващо се появил. Принцът извадил своя малък пръстен и извикал:
– Има ли тук някое момиче, което си е изгубило пръстена?
Като гълъбици момите литнали към него, за да видят пръстена.
– Аз си загубих пръстена! И аз! И аз! – в хор извикали няколко момичета, които наобиколи принца.
Ала скоро заповтаряли една след друга:
– Не, пръстенът, който загубих, не прилича на този.
После всички забърборили едновременно, избухнал смях и закачки, а щом музиката засвирила отново, те хукнали да танцуват, а принцът печално препуснал нататък.

Яздил до вечерта, а когато умората го победила, той отпуснал юздите на коня и продължил бавно край брега на река, която пресичала полята. Пред себе си видял жена, цялата в черно, да върви с наведена глава, сякаш търси нещо между камъните по пътя. Щом принцът я приближил, забелязал, че е много красива, но големите ѝ черни очи върху бледото лице били изпълнени с мъка и печал. Изпълнен с дълбоко съчувствие, той я попитал:
– Скъпа, какво търсите? Да не сте загубили нещо ценно?
Лицето на жената се натъжило още повече. Тя вдигнала очи, а устните ѝ затреперили. С треперещ глас, кършейки ръце, тя казала:
– Загубих всичко, което имах в живота – моя мъж, моя имот, моето щастие. Само едно ми беше останало – пръстен, подарък от моя последен съпруг. Надявах се да го продам, но незнайно къде и кога го загубих. Та ето, и последната надежда ме напусна. Сега трябва да прося за насъщния.

Сърцето на принца се разтуптяло. Възможно ли е тя да говори за пръстена, който носел до гърдите си? Но пък, който го видел, твърдял, че нищо не струва.

Бавно, той извадил пръстена и попитал:
– Това ли е пръстенът?
Тя го погледнала с тъжна усмивка.
– Моят пръстен имаше голям скъп диамант. Това пръстенче не е нещо повече от евтина дрънкулка.
Тогава принцът извадил кесия, пълна с жълтици, и ги изсипал като златен дъжд в ръцете на съкрушената жена.
– Ето, тези пари засега трябва да са достатъчни – казал той меко. – Това злато може да Ви помогне.
И преди жената да успее да благодари, той препуснал нататък.

Дни и нощи той яздил, без да срещне някой, който да разпознае пръстена. Принцът винаги го носел в малкото си джобче над гърдите и макар че пръстенът престанал да танцува, го усещал как потрепва, сякаш тихичко плаче. Момъкът чувал тази печална агония заедно с ударите на собственото си сърце и от ден на ден се привързвал все повече и повече към пръстена.

Една сутрин достигнал буйно течаща река. На отсрещния бряг се издигала висока планина, обвита в син воал от утринна мъгла. По склоновете ѝ сякаш блещукали златни пламъчета, но всъщност били разцъфнали храсти зановец – тъй прекрасни, че сърцето на принца полетяло от щастие. Искал да се приближи и да ги види отблизо, но не било лесно, защото нямало мост над реката.

Виждам, че трябва да преплувам оттатък, помислил си принцът, и се хвърлил в бесните бързеи с коня. Той едва обръщал внимание на буйните водни талази и за малко течението щяло да отнесе коня му. Бил толкова обезсърчен от дългото трескаво търсене, че борбата с мощната река му доставила удоволствие. Най-сетне, изтощен и останал без дъх, се добрал до отсрещния бряг, а конят дишал тежко и пръхтял. Планината се изправила пред него стръмна като стена.

Принцът не можел да продължи с коня, затова го оставил да пасе на ливадата и поел нагоре по тясна планинска пътечка през гората към върха.

Денят бил горещ и хладните сенки на дърветата го освежили добре. Наоколо нищо не трепвало. Слънцето хвърляло златни петна по горския килим от нападнали листа, които покривали възлестите корени на дърветата по пътя. Изкачването хич не било лесно. И за какво ли си давам този труд, мислел си принцът. За какво? Сърцето му биело лудо и започнал да усеща как пръстенчето също затрепкало по-силно.

Принцът поспрял за миг, а после продължил нагоре.

Сторило му се, че дочува звуци на бълбукаща вода и внезапно усетил мъчителна жажда. Сега поне бил наясно какво иска – да стигне до извора и да пие до насита. Звукът на шумящата вода приближавал все повече и скоро видял бели проблясъци между листата на кестените. Само още две крачки и се озовал до свеж планински поток, който извирал от една скала и струите падали в малък басейн. Внезапно замръзнал – не бил сам.

С ръка на кръста до извора стояло момиче и наблюдавало как се пълни едно ведро. В тревата до нея стояло друго празно ведро. Краката ѝ били боси, носела къса сива пола и бяла блуза, а косата ѝ се спускала по гърба на две руси плитки. Принцът не можел да види лицето ѝ, но когато ведрото се напълнило, тя се обърнала към него. За миг в сините ѝ очи проблеснала изненада, но после кимнала за поздрав и сложила да се пълни второто ведро. После закачила двете ведра на кобилица, която лежала в тревата. Принцът ѝ се усмихнал, но тя не отвърнала с усмивка. Лицето ѝ изглеждало тъй сериозно, че и принцът станал сериозен.
– Простете – рекъл той, – ще може ли да пийна вода? Толкова съм жаден.
– Как ще пиете? – попитала девойката. Гласът ѝ бил мек и красив, звучал като музика. – Сетих се – казала тя с бегла усмивка. – Елате, ще ви помогна.

Принцът приближил и момичето събрало шепи, за да направи чашка за пиене. Водата за миг я напълнила.
– Пийте бързо – с весел смях казала тя.

Принцът изпразнил чашката на един дъх. Водата още се стичала от устата му и той казал:
– Още. Моля Ви, дайте ми още една чаша вода.
Момичето събрало шепи и отново наляло вода. Но този път, когато принцът се привел да пие, забелязал, че лицето ѝ е променено. Била поруменяла, а очите ѝ, доскоро с цвят на лятно небе, сега изглеждали съвсем черни. Докато се навеждал да пие, пръстенът изпаднал от малкото му джобче и тя изумено го сграбчила.
– Пръстенът ми – трескаво казала тя. – Къде го намерихте? – тя го поставила на малкия си пръст и той влязъл толкова леко, сякаш се прибирал у дома. – Пръстенът ми! – повторила тя и погледнала принца с разплакани очи.

Девойката приседнала на тревата под ниските клони на кестена и завъртяла пръстена около пръста си толкова нежно, сякаш бил жив.
– Защо обичаш този пръстен толкова? – попитал принцът, докато сядал до нея.
Тя го погледнала и отговорила:
– Мама ми го даде в деня, в който умря. Бях още малко момиче, но тя ми рече: „Пръстенът винаги ще ти помага и ако някога изпаднеш в беда, хвърли го в морето. Той знае как да намери твоя спасител“.
– И го намери – завършил принцът с усмивка и взел ръката на момичето в своята. – Той ме викаше, мамеше ме и не ми даде мира, докато не те намерих тук в гората. Разкажи ми, как се озова тук? Каква беда те сполетя?

Момичето притеснено се огледало и прошепнало:
– Аз живея при един планински трол, който ме пороби.
И после разказала тъжната си история.

Тя била родена в замък високо в планината и щяла да стане знатна и изтънчена принцеса, но майка ѝ починала рано, а когато навършила петнайсет, един херцог от друго кралство превзел техния замък, погубил баща ѝ и я отвел надалеч. Херцогът я настанил в една кула на своя замък. Давали ѝ всичко най-хубаво – разкошни дрехи, изтънчена храна и безброй слуги се грижели за нея. Но не ѝ позволявали да напуска замъка. Само от прозореца на своите покои можела да гледа разцъфтелите ливади, зелените гори и реката, която като сребърна панделка се виела през долината. Един ден херцогът дошъл при нея и казал, че след три месеца трябва да се ожени за сина му.

Момичето погледнало принца с тъга в очите.
– Това беше възможно най-страшната беда, която можеше да ме споходи. Синът на херцога е груб и грамаден като великан, лицето му е червено и вечно е пиян. По-скоро бих умряла, отколкото да му стана съпруга.

Решила да се престори, че с охота ще се ожени, но желае да изплете за жениха си сватбен подарък – корабно въже за котвата на неговия кораб. После на драго сърце щяла да му стане жена. И така, тя започнала да плете въжето от най-здравия коноп, който успяла да намери и скоро то станало толкова дълго, че от нейния прозорец стигнало до дъното на долината.

В навечерието на сватбата, тя се заключила в малката си стая на кулата, завързала въжето за прозореца и се спуснала надолу. Когато слязла на земята, хукнала с всички сили да се скрие в гората и навлязла много надълбоко. Била тъй уморена, че легнала и заспала.

На следващата сутрин се събудила от гъделичкане по челото. Когато отворила очи, видяла отвратително лице, надвесено над нея. Един грамаден планински трол случайно я намерил, докато правел редовната си утринна разходка, и я мушкал със стрък трева. От устата му висял дълъг червен език, а огромните му ръце били космати като на мечка.
– Толкова се изплаших – рекло момичето, – че едва смеех да дишам.

Тролът се изсмял противно и рекъл:
– Какъв късмет, че те намерих, малка сладурано. Някой трябва да се грижи за мен, да ми готви, да ми носи вода и дърва в пещерата – и при тези думи той я сграбчил за косите и я завлякал в пещерата си на върха на планината. Пещерата е тъмна и дълбока. Дори в най-жарките летни дни там е студено като в подземие, а по каменните ѝ сводове непрестанно се стичат тежки капки вода.

– И ето, вече трета година робувам на трола – въздъхнало момичето. – Всяко лято той ми казва: „Тази Коледа, когато малко напълнееш, ще те изям.“ – и аз едва смея да се храня и не мисля за нищо друго, освен как да избягам. Един пролетен ден тичах по целия път надолу до реката с надежда да премина на отсрещната страна. Но няма мост, а тя вечно тече бясно. Затова си свалих пръстена, хвърлих го във водата и извиках както мама ме научи:

Пръстенът изчезна във водата. Ала сега, – завършило момичето с усмивка, „пръстенът намери смел рицар, който ще ми помогне и ще ме спаси.“ И тя целунала пръстена.
– Ти целуваш пръстена. Не е ли по-добре да целунеш мен?
– Искаш ли? – попитала тя, а после с усмивка обвила ръце около него и го целунала.

Изведнъж се разнесъл странен, громолящ шум.
– Това е планинският трол – извикало момичето. – Бързо! Бързо! Трябва да бягаме колкото се може по-бързо.

И те се спуснали стремглаво надолу към реката, където кротко пасял конят на принца. Момъкът се метнал бързо на седлото, вдигнал пред себе си принцесата и се хвърлили във водата. Вълните се разбивали в лицата им, конят едва дишал, пръхтял и ритал във водата, а планинският трол виел и ревял в гората като глутница гладни вълци.

Много дни и нощи препускали принцът и принцесата. Прекосили гори и равнини, реки и потоци, дъбрави и прегради. Конят препускал неуморно, докато наближили замъка на принца. През една лунна нощ двамата пристигнали. Бавно яздели по морския бряг. Принцесата се загърнала в голямото наметало на принца.

Тя повдигнала края на плаща и погледнала надолу към пясъка.
– Колко странно – казала с усмивка на лицето си. – Ако погледнеш сянката, ще си помислиш, че конят има само един ездач.