Момченцето, което искаше палачинки

Имаше някога едно момче, което много обичаше палачинки. Един ден то обви ръце около врата на майка си и тъй силно я прегърна, че тя едва не изпусна ведрото с вода, което носеше. Момчето започна да я моли да направи палачинки за вечеря, защото вече цял месец не бяха яли.
– Добре, ще направя, ако донесеш парче свинска кожа с малко сланина, за да намажа тигана – отвърна майката.

Лесно ще намеря свинска кожа, реши момчето. Нахлупи шапка и беше готово да излезе, когато баща му надникна зад скъсаната обувка, която поправяше и каза:
– Йеркер, нямаш право нито да просиш, нито да крадеш – каза той. – Винаги трябва да постъпваш като истински мъж.
И така, Йеркер обеща от време на време да се замисля дали наистина се държи като истински мъж. След това излезе от къщи.

Отиде в най-близкото стопанство, потропа на кухненската портичка и попита стопанката дали може да насече дърва в замяна на парче свинска кожа.
– Тук сами си сечем дървата! И сами си ядем свинската кожа! Няма защо да висиш тук и да ме зяпаш! – тросна му се жената и започна да търка с парцала по пода така, сякаш искаше да изтърка и гледката на момчето пред себе си.

И във второто стопанство Йеркер нямаше повече късмет. Там завари самия стопанин, седнал на масата да хапва свинско с картофи – какъв деликатес. Човекът ядеше, а кожите хвърляше на кокошките, които подскачаха да хванат още във въздуха лакомството.

Йеркер попита дали може да насече дърва в замяна на парче свинска кожа. Мъжът се разсмя от сърце:
– А-а – провикна се той, – май си твърде горд да се молиш! Щом е тъй, питай кокошките дали искат да им насечеш дърва!

„Този отговор не беше много любезен“ – каза си Йеркер и с натежало сърце продължи към следващото стопанство. Ала там се оказа, че свинското им е свършило още по Коледа. В четвъртото стопанство му казаха, че е истински грях да се маже със свинска кожа тиган.
– Със сланина – рекоха те – ще мажеш само косата си, преди да идеш на църква.

Когато Йеркер отново излезе на пътя, долу в подножието на хълма видя ярко жълта къща с покрив от червени керемиди. Там живееше една стара жена, за която се шушукаше, че е вещица. Много хора се страхуваха от нея.
„Малко ме е страх да ида в онази къща“ – помисли си Йеркер, но реши, че в толкова голяма къща не може да няма свинска кожа със сланина. Затова слезе по хълма и потропа на вратата. Момчето събра кураж и с уверена стъпка влезе в кухнята, където една стара жена белеше картофи.

Уф-ф! Ама че гледка! Носът ѝ беше толкова дълъг, че можеше да рови в чинията с него. Чорлавата ѝ коса стърчеше навсякъде, а жълтите ѝ като на котка очи направо пробиваха дупки в онзи, когото погледнат.
– Какво искаш? – извика тя с глас като ръждясала панта.
– Искам да насека дърва в замяна на парче свинска кожа, защото мама обеща да ми направи палачинки, ако намеря с какво да си намаже тигана – отвърна Йеркер на един дъх.
Тогава старицата се изсмя:
– Хи-хи-хи! Хи-хи-хи! За толкова ли тъпа ме смяташ? Искаш да разбереш къде държа свинското, че после да го отмъкнеш! По-добре се омитай, докато не съм метнала ножа си по тебе!
Йеркер се ядоса, защото не беше свикнал да го взимат за крадец.
– Ах, значи така използваш ножа си? По-добре тогава да не е в ръцете ти! – възкликна момчето. Йеркер беше ловък и силен. Бърз като светкавица той грабна ножа от ръцете на старицата. Метна го към тавана и той се заби здраво като стрела.

После момчето надигна шапка учтиво:
– Сбогом, докато се срещнем отново – каза то и веднага си тръгна.

Старата жена стоеше неподвижно и втренчено гледаше как изчезва в далечината. Тя не познаваше други момчета освен онези, които крадяха плодове от нейната градина и побягваха веднага щом я видеха. Тя бързо навлече друга дреха, уви един шал, за да скрие лицето си и хукна по една кратка пътека през полето.

Приседна до пътя да изчака Йеркер, защото беше любопитна да научи повече за това странно момче, което не се уплаши от нея.

Когато Йеркер пристигна там, тя се надигна и го поздрави с реверанс. Момчето не я разпозна.
– Това ли е младият господин, който беше в дома на сестра ми? – попита тя. – Аз бях в съседната стая и чух всичко. Хи-хи-хи, тя си получи заслуженото!
След това жената хвана за ръка момчето и прошепна:
– Слушай сега, щом ти трябва свинско, просто ела. Аз ще ти покажа къде има много!
Йеркер се поколеба. Не трябваше ли да попита на кого е свинското? Толкова е лесно да не питаш, а просто да вземеш каквото ти дават. Той тръгна след старата жена.

Те се върнаха в стопанството и двамата заедно се прокраднаха до голяма изба, пълна с гърнета масло, щайги с ябълки, бутове шунка и салами, които висяха от тавана.
– Заповядай, заповядай! – подканяше го старата жена.
Тя напълни джобовете му с ябълки, пъхна гърне масло в ръцете му, окачи гердан от наденички на врата му и го накара да нарами огромен бут.

Йеркер все още смяташе, че е по-добре да мълчи. Щом някой ти дава, разбира се, че може да вземеш.

Момчето благодари на старицата и пое към дома. Ала едва стигна до портата и се задъха, защото товарът, който беше взел, бе непосилен за носене. Чак сега се сети, че забрави да обмисли дали наистина постъпи като истински мъж.

Закова се на място и се замисли, и мисли, и мисли. В миг усети как шунката на рамото му натежа като камък, а наденичките като корабно въже. Товарът се уголеми и го притисна здраво към земята. Започна да се свива и ставаше все по-малък и малък. Скоро не беше по-голям от петгодишния син на шивача, миг по-късно бе на ръст като Кале – тригодишния син на пекаря.

Накрая се усети толкова нещастен и безпомощен, че не смееше дори да мисли за себе си. Изглежда никога нямаше да порасне и да стане истински мъж!

После осъзна, че старицата крачи след него. Той се обърна.
– Слушай – попита Йеркер, – тези неща наистина ли са твои?
Тя отвърна с усмивка:
– Как реши, че са мои? Не, на сестра ми са! Но да крадеш от зла вещица – в това няма нищо лошо.
– Ти си лоша! – възкликна момчето и реши веднага, че ще върне всичко, което му бе дадено.

Но навън така се бе стъмнило, че избата не се виждаше. Сто пъти опитва, но не успя, да я намери.
– Покажи ми веднага откъде взехме храната! – извика то на старицата.
Жената присви рамене:
– Щом не я щеш, захвърли я. Какво значение има дали ще я върнеш или не.
След тези думи тя изчезна.

И така, Йеркер остави тежкия товар на земята. После дълбоко се замисли. Щом постъпва така, дали ще успее някога да порасне и да стане истински мъж?

Уви, каза си Йеркер, може и да съм пораснал малко повече от тригодишния Кале, но не усещам да съм по-голям от петгодишния син на шивача. Йеркер беше вече на десет години, но често опитваше да се държи все едно е петнайсетгодишен.

Внезапно малчуганът видя как светна един прозорец в жълтата къща. Хрумна му нова идея: щом не успя да намери избата, ще занесе храната в къщата, макар че преживяването изобщо нямаше да е приятно.

Той вдигна всичко от земята и тръгна към жълтата къща. Потропа и влезе. Там, до огнището, точно както преди, седеше старата жена и белеше картофи.
– Моля те да ми простиш! – промълви той. – Ето, аз връщам всичко, което не ми принадлежи. То ми беше дадено, но аз нямах право да приемам. Онази, която ми даде храната, не я притежаваше.
Старицата вдигна глава и го погледна. Едва сега Йеркер разбра, че вижда същата жена, която срещна на пътя.

Щом осъзна това, той страшно се ядоса, защото вещицата го беше подмамила да стане крадец.
Острият поглед на старицата зашари из стаята, после тя се ухили и заговори с глас, който се мъчеше да смекчи.
– Полека, полека! Исках да открия поне едно момче, което не краде и сега разбрах, че такова момче съществува. За награда сега съвсем честно ще получиш всичко онова, което отказа да приемеш нечестно.

Тя отново бутна в ръцете му гърнето масло, овеси бута шунка през неговото рамо и навърза наденичките като гердан около врата му. Накрая натъпка джобовете му с ябълки, бисквити и сладкиши и го попита с усмивка:
– Можеш ли да носиш повече?

Не беше за вярване какъв голям товар сега с лекота носеше Йеркер, а от всичко най-странното беше, че никак не му тежеше, макар и да приличаше на дядо Коледа! Малчуганът благодари на жената и пое обратно към къщи. Когато се прибра у дома, родителите му плеснаха с ръце от изненада. Те ту се смееха, ту плачеха, докато слушаха необикновената история. А колкото до храната – не бяха имали толкова богата трапеза от деня на тяхната сватба!

След вечеря момчето попита:
– Мамо, ще има ли палачинки?
– Разбира се! – извика майката. – Йеркер, ти доказа, че си истински мъж и заслужаваш подобаваща награда!