Зелената, Кафявата и Лилавата леля

Имаше някога едно малко градче с една много мъничка уличка, а на тази мъничка уличка – жълта къщурка. Там живееха три сестри: Зелената леля, Кафявата леля и Лилавата леля. Разбира се, те си имаха други, съвсем истински имена, но всички градски деца ги наричаха така, защото, точно както жълтурчетата винаги са жълти, а камбанките сини – роклята на Зелената леля беше винаги зелена, роклята на Кафявата леля беше винаги кафява, а роклята на Лилавата леля – винаги лилава.

Жълтата къщурка имаше градина, опасана с ограда със зелена порта в средата, през която трябва да влезеш, ако идваш на гости при лелите.

Над оградата голяма круша бе провесила клони, отрупани с дребни сочни плодове, които много съблазняваха децата. Ала ако някой лош хлапак посмееше да се качи на оградата, за да грабне някой плод, възрастният господин, който живееше от другата страна на улицата, в миг подаваше глава през прозореца и размахваше юмрук.

Той имаше дълго синьо палто и сини очила, затова децата в града го наричаха Синия чичо.

Ако искаш да идеш при някоя от трите лели, трябва да натиснеш звънеца – Лилавата леля ще надникне през прозореца и ще ти отвори. В градината със сигурност ще видиш Зелената леля да чисти с голямото зелено гребло или да полива със зелената лейка. Може и да е седнала на градинската пейка, да кастри и привързва цариградското грозде или да бели грах.

Зелената леля сигурно ще ти се стори строга. Това е, защото се чуди дали не си едно от онези деца, които се катерят по оградата за нейните круши.

В кухнята ще завариш Кафявата леля – тя или пече джинджифилов сладкиш, или бърка карамелови бонбони. Никой в града не може да прави сладкиши като нея. Затова, когато градските дами подготвяха детско тържество, непременно отиваха при Кафявата леля.

Кафявата леля беше най-мила от трите сестри и всяко дете се радваше, ако го изпратят за нещо при нея, защото със сигурност щеше да получи джинджифилов сладкиш, а често и карамелов бонбон.

Щом узреят дребните градински плодчета, в кухнята ще завариш и Лилавата леля да вари сироп или най-доброто желе от касис в града, както всички твърдят. Иначе тя най-често седи в гостната стая и бродира големи цветя на панама. Ако искаш да идеш при нея, ще те накара да си изтриеш краката, тихо да седнеш и учтиво да отговаряш на нейните въпроси.

На възглавничка до краката ѝ обикновено лежеше малкият Прик. Той беше черен пудел, който трите лели много обичаха и всеки ден водеха на разходка. Според лелята, с която излизаше, на ухото си носеше зелена, кафява или лилава панделка. Но в неделя следобед, когато и трите лели излизаха на разходка, той носеше на опашката си черна розета.

В един неделен следобед трите лели тръгнаха на разходка с малкия Прик. Едва направиха няколко крачки и Зелената леля се сети, че трябва да се върне за чадър. Повървяха още малко и Лилавата леля се сети, че е забравила да вземе пъстрия си шал, току виж привечер застудяло. Накрая и Кафявата леля се върна за малко джинджифилов сладкиш да закусят по пътя.

След всичко това едва направиха няколко крачки и срещнаха Синия господин на връщане от неделната му разходка. И пак спряха, този път малко да си поговорят.

Тогава търпението на малкия Прик свърши, защото трябваше пак да ги чака. И се втурна сам напред, защото добре познаваше пътя.

Близо до вековния дъб край пътя за града Прик срещна един стар точилар и се разлая. Старецът размаха към него тояга, кученцето залая още повече и се хвърли напред.

„Бре какво хубаво пале. Ще го науча на разни номера, все едно е маймунката, дето миналата година избяга.“ И той грабна черното пуделче, завърза го в торбата си и продължи нататък.

Когато лелите стигнаха до вековния дъб и седнаха да закусят, се усетиха, че Прик го няма и започнаха да го викат. Но кученцето не се виждаше никъде.

Точно там пътят се разделяше на три – наляво тръгваше през нивите, надясно през гората, а напред водеше в града. Лелите решиха да се разделят. Всяка щеше да тръгне в различна посока да търси малкото кученце. Уговориха се да се срещнат след час пак при стария дъб.

Зелената леля хвана пътя през нивите и скоро излезе на обширна зелена поляна. Там видя плевня с изправена стълба, за да се качва горе сеното.

Тя повика Прик и ѝ се стори, че отгоре дочува скимтене. „Сигурна съм, че е Прик“ – рече си Зелената леля и се заизкачва нагоре по стълбата. Когато стигна горе, пред нея изскочи мъничко котенце. То жално мяукаше, защото не можеше да слезе самичко. В следния миг кракът на Зелената леля отблъсна стълбата неволно и сега и двете с котето не можеха да слязат долу.

През това време Лилавата леля хвана пътя през гората и стигна до малко поточе с дъска над него. Тя стъпи внимателно и а-ха да стигне отсрещния бряг, дъската се разклати и лелята стъпи във водата.

Обувките и чорапите ѝ се измокриха, а също и полата ѝ. Наложи се да се събуе и да се суши на слънцето.

Докато седеше и чакаше, тя викаше Прик, но от него нямаше и помен.

Кафявата леля тръгна по пътя напред и питаше всеки срещнат дали е виждал едно сладко черничко пуделче, но никой не беше. След дълго обикаляне, тя срещна момченце и момиченце, които плачеха встрани на пътя.
– Деца, защо плачете? – попита Кафявата леля.

– Загубихме едно петаче и не можем да го намерим – отвърна момченцето.
– Как го загубихте? – попита Кафявата леля.
– Видяхме един човек, с кутия на гърба си и прасенце в торбата – заразказва момиченцето.
– Което квичеше – додаде момченцето.
– Искахме да погалим прасенцето – продължи момиченцето, – но човекът се ядоса, ние побягнахме и загубихме паричката.
– Сега у дома ще ни накажат – въздъхна момченцето.
– Не може за едно петаче майка ви да ви накаже строго.
– Ние нямаме майка – обади се момиченцето.
– Е, тогава баща ви.
– Нямаме и баща – каза момченцето. – Живеем с една стара жена, на която викат Герда перачката, но тя хич не ни харесва – обясни момиченцето.
– И мисли, че много ядем – додаде момченцето.
– Горките деца – въздъхна Кафявата леля. – Спрете да плачете, сега ще видя какво имам за вас в торбата си.
Тя надникна вътре, извади едно петаче и им го подаде. Те спряха да плачет и радостно се засмяха.

Преди да остави двете деца, Кафявата леля ги почерпи с джинджифилов сладкиш и ги покани на гости, когато пак дойдат в града.

И ги помоли ако забележат мило черничко пуделче на опашката си с розета, веднага да ѝ го донесат у дома.

После Кафявата леля се прибра вкъщи, защото беше станало късно. Тя мислеше, че ще завари сестрите си заедно с малкия Прик. Но когато влезе, къщата беше празна. Толкова ѝ стана мъчно, че се разплака.

Точно тогава на гости пристигна Синия господин, успокои я и каза, че ще излезе да ги потърси. Кафявата леля сложи чайника и започна да реди трапезата, дори напълни паничката на Прик, за да е готово всичко, когато се приберат у дома.

През това време децата, които се казваха Петер и Лота, вървяха по пътя и си говореха колко е чудесно, че срещнаха Кафявата леля – най-добрата госпожа на света и как тя сега търси под дърво и камък своето кученце.

Скоро стигнаха до обраслия с шубраци хълм. Внезапно дочуха жално скимтене – май беше кученце! На няколко метра пред тях видяха един заспал човек, до него кутия и завързана торба.
– Петер, внимавай – прошепна момиченцето, – това е онзи мъж с прасенцето.
Ето, че пак чуха скимтене откъм торбата.
– Може да не е прасенце – рече момиченцето, – ами малкият Прик.
Тогава момченцето съвсем тихо извика:
– Прик, хей, Прик.
В миг от торбата се разнесе джафкане и тя се затъркаля надолу.

Петер бързо развърза торбата и отвътре изскочи мъничко пуделче, скочи към децата и радостно ги близна. Те грабнаха в ръце Прик и с все сили хукнаха, преди човекът да се събуди и да се втурне след тях.

Когато стигнаха до стария дъб, малкият Прик се втурна към гората, а Петер и Лота хукнаха подире му, уплашени да не го загубят.

Сред дърветата видяха Лилавата леля, седнала от другата страна на потока. Прик прецапа през водата и се хвърли в скута ѝ, като измокри цялата ѝ рокля, но тя не се разсърди, защото много се зарадва, че го вижда.

Петер и Лота подадоха ръце на Лилавата леля да премине по дъската над потока. После всички заедно поеха към дома.

Щом излязоха на пътя, Прик не хукна към дома, ами хвана пътя през нивите. Дотича до плевнята и силно се разлая. Не спря, докато горе не се показа Зелената леля. Тя беше задрямала с котенцето в сеното и много се зарадва, че малкия Прик я събуди.

Петер и Лота изправиха стълбата и помогнаха на Зелената леля да слезе долу с котенцето, а Прик заскача от радост.

Тръгнаха по пътя към дома, а луната започна да се издига по притъмнялото небе.

Точно до стария дъб срещнаха Синия господин, който тъкмо се чудеше по кой път да поеме. Малкия Прик така се разскача, че го събори, Синия чичо изпусна бастуна си и без да ще, седна на шапката си.

През това време Кафявата леля почти бе готова с чая. Внезапно по алеята се разнесе радостен лай, тя надникна през прозореца и видя да пристига цяла процесия.

Пръв весело подскачаше малкият Прик, след него вървеше Синия господин със смачканата шапка, после Зелената леля, цялата в слама с котенце в ръцете, после Лилавата леля с подгизнали поли, после ръка за ръка две босоноги дечица и накрая градския полицай, за да пази реда в града.

Всички седнаха да пият чай, а на децата позволиха да си хапнат до насита.

Накрая Петер и Лота станаха да се сбогуват, но Прик тъй жално заскимтя, защото не искаше да се разделя с тях.

Тогава Зелената леля каза, че трябва някой да ѝ помага в градината. Кафявата леля добави, че и в кухнята има нужда от помощ. А Лилавата леля отбеляза, че вече ѝ е трудно да вдява иглата, напоследък зрението ѝ много отслабнало. И лелите заявиха, че Петер и Лота трябва да останат при тях да им помагат.

Можете ли да си представите колко се зарадваха децата.

И малкото котенце трябваше да остане при тях. Нарекоха го Есмералда. То помагаше като хващаше плъхове, пиеше сметана и играеше с кълбото на Лилавата леля. Малкият Прик и Есмералда скоро станаха приятели.

Всеки ден Петер и Лота прекарваха по един час в дома на Синия господин – взимаха уроци по четене, писане и математика. Той много внимаваше трите лели да не разглезят прекалено децата. Защото от време на време Кафявата леля пъхаше бонбони и сладкиши в джобовете им, много тайно Зелената леля им каза, че могат си хапват колкото искат цариградско грозде и круши, а Лилавата леля непрестанно ги канеше в кухнята да опитат ту сиропа, ту сладкото.

Колкото и да е чудно, децата оцеляха въпреки сладките изкушения и ден след ден растяха от щастливи по-щастливи. Но най-щастлив от всички беше Прик. Сега в неделя не носеше на опашката си розета. На едното му ухо вече връзваха зелена панделка, на другото кафява, а на опашката лилава – в чест на онази щастлива неделя, когато срещна своите трима нови приятели – Петер, Лота и Есмералда.