В едно блато живели жерав и рибарка. Къщичката на рибарката била на единия край на блатото, а на жерава – на другия. Дотежало на жерава да живее самичък и решил да се ожени.
– Ще ида – казал си той – да поискам рибарката.
Взел китка блатни цветя, закрачил с дългите си крака – право при рибарката.
– Рибарко хубавице, вземи ме за съпруг!
– Не те ща, Жераве, не ми харесваш. Дрехите ти къси, краката ти дълги, тежко хвърчиш, не ще можеш добре да ме храниш.
Какво да се прави? Върнал се жеравът у дома – дори не го почерпили.
Минало време. Размислила се рибарката и си рекла:
– 3ащо да живея сама? Няма с кого една дума да си кажа. Най-добре да се оженя за жерава.
Отишла при жерава.
– Размислих, Жераве, вземи ме за жена!
Но жеравът не мислел вече да се жени.
– Не, Рибарко, когато те молих, ти не ме взе. Сега пък аз не те ща.
Заплакала рибарката и си отишла.
Размислил се жеравът и си казал:
– Глупчо, глупчо, не се ожени за рибарката и сега остана сам-самичък. Иди и я вземи!
Зацапал през блатото и отишъл право при рибарката:
– Рибарке-хубавице – размислих. Искам да те взема. Хайде да се оженим!
Но рибарката била сърдита, не можела да му прости предната обида.
– Махай се оттука, дългокраки! Никога няма да се оженя за тебе!
Какво да прави клетият жерав? Върнал се у дома.
А рибарката отново се размислила.
– 3ащо ли му отказах? Най-добре е да го взема.
Прецапала през блатото и отишла отново при жерава да го иска, но сега пък той не щял…
Та ето, до ден днешен тези птици-хубостници ходят през блатото една при друга, искат се и не могат да се вземат.
